Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (13)

6

Реката се разклоняваше и разклоняваше, а мъжете нито веднъж не се поколебаха по кой ръкав да поемат. Пътуването изглеждаше безкрайно. Пет дни. Десет дни. Дванайсет дни…

Докато пътуваха, Акин не каза нищо. Беше направил една грешка. Страхуваше се да не направи втора. Червенокосият, чието име беше Галт, не каза на никого, че говори. Сякаш и той самият не можеше да повярва, че е чул думите на Акин. Стоеше настрана от Акин, доколкото можеше, изобщо не му говореше и почти не говореше за него. Другите трима провесваха Акин, като го хващаха за крайниците, побутваха го с краката си или го носеха, когато се наложеше. Отне му дни, за да осъзнае, че тези мъже, от своя гледна точка, не се отнасят към него с жестокост. Повече нямаше пиянски опити да бъде отровен и никой не го удари. Понякога се удряха един друг. На два пъти двама от тях се изтъркаляха в тинята, удряйки се с юмруци и стискайки се силно. Дори и когато не се биеха, те се псуваха един друг и проклинаха него.

Не се миеха достатъчно често и понякога смърдяха. Нощем говореха за мъртвия си другар Тилден и за други мъже, с които са пътували и грабили. Изглежда, повечето от тях също бяха мъртви. Толкова много ненужно мъртви мъже.

Когато насрещното течение стана твърде силно, те скриха лодката и тръгнаха пеша. Земята вече се издигаше. Все още беше джунгла, но постепенно преминаваше във възвишенията. Там мъжете се надяваха да изтъргуват Акин в едно богато село от съпротивата, наречено Хилман, където хората говореха немски и испански. Тилден беше немскоговорещият в групата. Майка му, някой беше споменал, е била германка. Мъжете смятаха, че е важно някой да може да говори на немски, защото голяма част от жителите в селото бяха германци, а те вероятно притежаваха най-добрите обменни стоки. Обаче само един от останалите мъже — този, който се казваше Дамек и беше ударил Тино, — говореше някакъв немски. И то съвсем малко. Двама знаеха испански: Ириарте и Калик. Ириарте бе живял на място, наречено Чили, преди войната. Другият, Калик, бе прекарал няколко години в Аржентина. Решиха да се пазарят на испански. Повечето германци знаеха езика на съседите си. Търговците щяха да се престорят, че не говорят немски, а Дамек щеше да слуша, за да чуе това, което се предполагаше, че не разбира. Селяните, които си мислеха, че никой не ги разбира, обикновено обсъждаха много неща помежду си.

Акин нямаше търпение да види и чуе други типове човеци. Беше чувал и даже научил малко испански от Тино. Бе харесал как звучи, когато Тино беше накарал Никанж да му говори на него. Никога не беше чувал немски. Искаше му се някой друг, а не Дамек, да го знаеше. Гледаше да отбягва Дамек, защото помнеше какво бе сторил на Тино. Но мисълта, че ще срещне напълно нови хора, беше толкова вълнуваща, че смекчаваше тъгата и разочарованието му от това, че не го бяха завели във Феникс, където вярваше, че ще бъде посрещнат сърдечно от родителите на Тино. Нямаше да се прави на сина на Тино пред тях, но ако цветът на кожата и формата на очите му им напомняха за Тино, нямаше да съжалява. Вероятно германците нямаше да го искат.

Четиримата от съпротивата и Акин стигнаха до Хилман през полета от банани, папая, ананасови храсти и царевица. Полетата изглеждаха добре поддържани и плодородни. На Акин му се сториха по-впечатляващи от градините на Лилит, защото бяха много по-големи и заради тях бяха отсечени толкова много дървета. Имаше и много маниока, както и лехи от нещо, което още не беше поникнало. Сигурно дъждът бе отмил голяма част от горния слой на почвата във всичките тези подредени лехи. Колко време още им оставаше на хората от Хилман да садят по този начин, преди земята да бъде унищожена, а на тях да им се наложи да се преместят? Колко от почвата вече не ставаше за нищо?

Селото представляваше два равни реда от дървени къщи на колове със сламени покриви. В центъра му бяха оставили няколко големи дървета. Акин хареса мястото. В него имаше някаква успокояваща симетрия.

Но нямаше хора.

Акин не видя нито един. И което беше по-лошо: не чу нито един. Човеците бяха шумни, дори когато се опитваха да не бъдат. Тези човеци обаче би трябвало да говорят, да работят и да си живеят живота. Вместо това наоколо не се чуваше и едничък звук от тях. Не се криеха. Просто ги нямаше.

Акин се загледа в селото от ръцете на Ириарте и се зачуди колко време ще им трябва на мъжете, за да осъзнаят, че нещо не е наред.

Ириарте забеляза пръв. Спря и започна да се взира в далечината. Хвърли поглед на Акин, чието лице беше близо до неговото, и видя, че Акин се беше завъртял в ръцете му и също гледаше с очите си.

— Какво има? — попита, като че ли очакваше отговор от Акин.

Акин за малко да му го даде… за малко да забрави и да заговори на глас.

— Тук се е случило нещо кофти — обърна се Ириарте към останалите.

Калик веднага му възрази:

— Приятно място е. И още изглежда богато. Нищо му няма.

— Тук няма никого — каза Ириарте.

— Защо? Защото никой не се е втурнал да ни посреща ли? Някъде наоколо са и ни гледат.

— Не. Дори детето забеляза.

— Да — съгласи се Галт. — Забеляза. Аз го наблюдавах. Неговият вид вижда и чува по-добре от нас. — Той погледна Акин подозрително. — Към каквото и да вървим, ти си с нас, хлапе.

— О, боже — каза Дамек, — той е просто бебе. Нищо не знае. Хайде.

Беше направил няколко крачки напред, когато другите тръгнаха след него. Откъсна се даже още по-напред, за да покаже пренебрежението си към предпазливостта на останалите, но не го застреляха нито с куршум, нито със стрела. Нямаше кой да стреля по него. Акин подпря брадичка на рамото на Ириарте и започна да се наслаждава на странните слаби миризми… всички бяха съвсем леки. Човеците бяха напуснали мястото преди дни. В някои от къщите имаше развалена храна. Миризмата й се усилваше, колкото повече се приближаваха към селото. Много мъже, няколко жени, развалена храна и агутита — дребните гризачи, с които се хранеха някои от съпротивата.

И оанкали.

Преди няколко дни тук е имало много оанкали. Дали имаше нещо общо с отвличането на Акин? Не. Как би могло? Оанкалите не биха обезлюдили село заради него. Ако някой в селото го беше наранил, те щяха със сигурност да го намерят, но нямаше да притесняват останалите. А и това обезлюдяване можеше и да се е случило преди неговото отвличане.

— Тук няма никой — каза Дамек.

Беше спрял най-накрая в центъра на селото, заобиколен от празни къщи.

— Казах ти го отдавна — измърмори Ириарте. — Но мисля, че няма опасност за нас. Детето беше изнервено, но сега е спокойно.

— Остави го на земята — каза Галт. — Да видим какво ще направи.

— Ако не е притеснено, може би ние трябва да сме. — Калик огледа предпазливо наоколо, надникна през отворената врата на една от къщите. — Това е работа на оанкалите. Няма кой друг да направи това.

— Сложи детето на земята — повтори Галт.

Не беше обръщал внимание на Акин през по-голямата част от престоя му с тях, но изглежда, бе забравил за преждевременното развитие на Акин или пък го отричаше. Сега по всяка вероятност искаше нещо.

Ириарте постави Акин на земята, макар че Акин предпочиташе да остане в ръцете му. Но Галт явно очакваше нещо. Най-добре да го получи и да ги остави на мира. Акин се завъртя бавно, започна да диша през езика си. Нещо необичайно, но не достатъчно, че да предизвика страх или гняв.

В едната посока имаше кръв. Стара човешка кръв, изсъхнала върху мъртво дърво. Не. Не беше добра идея да им показва това.

Наблизо имаше едно агути. Повечето от тях бяха изчезнали — явно отнесени от жителите на селото или пуснати в гората. Това беше още в селото, ядеше шушулки, паднали от няколкото останали дървета. Най-добре мъжете да не знаят за него. Можеше да го застрелят. Бяха жадни за месо. В последните дни бяха хванали, сготвили и изяли няколко риби, но непрекъснато говореха за истинско месо — истински пържоли, парчета, скари и бургери…

Слаба миризма на един вид растителна боя, с която човеците в Ло пишеха. Писане. Книги. Може би хората от Хилман бяха оставили някакви записки с обяснения за изчезването си.

Мъжете мълчаливо тръгнаха след Акин към къщата, която миришеше най-силно на боята, или на мастило, както я наричаше Лилит. Използваше я толкова често, че миризмата й извика образа й в съзнанието му и Акин почти се разплака от силното желание да бъде с Лилит.

— Точно като хрътка е — каза Дамек. — Не пропуска и сантиметър.

— Яде гъби, цветя и листа — изтърси Калик без връзка. — Чудя се как не се е натровил още.

— Това пък какво общо има? Какво намери?

Ириарте взе голямата книга, която Акин се опитваше да достигне. Хартията, видя Акин, беше тежка и гладка. Корицата беше от полирано тъмно дърво.

— Мамка му — възнегодува Ириарте. — На немски е.

Подаде книгата на Дамек.

Дамек я постави на малката масичка и запрелиства бавно.

— Ananas… bohnen… bananen… mangos…^[1] Тук пише само за реколти. Не мога да разчета всичко, но става дума за… опис. Колко са давали реколтите, какви са земеделските методи… — Прелисти още няколко страници към края на книгата. — Тук има малко на испански май.

Ириарте се върна, за да погледне.

— Да. Пише… мамка му. Леле, мамка му!

Калик ги избута, за да види.

— Не мога да повярвам — каза след малко. — Някой е бил принуден да напише това!

— Дамек — каза Ириарте, сочейки. — Я виж тези немски глупости тук горе. На испански пише, че са се отказали доброволно. Оанкалите ги поканили да се присъединят към обменните села и те гласували с „да“. Да имат оанкалски партньори и деца. Пише: „Част от това, което сме, ще продължи. Част от това, което сме, ще тръгне сред звездите някой ден. Това звучи по-добре, отколкото да стоим тук и да гнием, живи или умиращи, без да оставяме нищо след себе си. Как може да е грях човек да иска да продължи?“. — Ириарте погледна Дамек. — Пише ли нещо подобно и на немски?

Дамек се зарови в книгата за толкова дълго, че Акин седна и зачака на пода. Накрая Дамек се обърна към другите, мръщейки се.

— Пише горе-долу същото — каза им. — Но са го писали двама души. Единият пише: „Присъединяваме се към оанкалите. Кръвта ни ще продължи“. Но другият пише, че оанкалите трябва да бъдат избити — че присъединяването към тях противоречи на Божията воля. Не съм сигурен, но мисля, че едната група е отишла при оанкалите, а другата е тръгнала да ги избива. Бог знае какво се е случило.

— Просто са си тръгнали — каза Галт. — Напуснали са домовете си, оставили са реколтата…

Той започна да оглежда къщата, за да види какво още бяха оставили. Стоки за търгуване.

Останалите мъже се разпръснаха из селото да тършуват и те. Акин се огледа, за да е сигурен, че никой не го наблюдава, и отиде да види агутито. Не беше виждал такова животно отблизо. Лилит твърдеше, че приличат на нещо средно между сърна и плъх. Никанж казваше, че сега са по-големи, отколкото преди войната, и са по-склонни да ловуват насекоми. Преди се хранели главно с плодове и семена, макар че и тогава се е случвало да изядат някое насекомо. Това агути беше очевидно по-привлечено от ларвите на насекомите, от които шушулките бъкаха, отколкото от самите шушулки. Предните му крайници завършваха в малки ръчички и сега то седеше на задните си, използвайки ръчичките, за да измъква белезникавите ларви. Акин го наблюдаваше като хипнотизиран. То го погледна, напрегна се за момент, след което си взе друга шушулка. Акин беше по-малък от него. Явно то не го възприемаше като заплаха. Той се снижи близо до него и продължи да го наблюдава. Приближи се още малко, искаше да го докосне, да усети какво е на допир косматото му тяло.

За негово учудване, животното му позволи да го докосне и да погали късата козина. Изненада се, когато установи, че козината не е като косата на пипане. Беше гладка и леко щръкнала в едната посока и груба в другата. Животното се раздвижи, когато той започна да гали козината му срещу косъма. Подуши ръката му и го погледна за малко. Държеше голяма, полуизядена ларва в лапите си. Миг по-късно агутито изхвърча встрани след силен трясък, причинен от човеците. Приземи се на едната си страна на известно разстояние от Акин и краката му започнаха да правят кратки, безсмислени движения като при бягане. Не можеше да се изправи.

Акин веднага видя, че Галт беше застрелял животното. Мъжът изгледа Акин и се усмихна. Тогава Акин разбра, че мъжът е застрелял безобидното животно не защото е бил гладен за месото му, а защото е искал да нарани и изплаши него.

Акин отиде при агутито, видя, че е още живо и още се опитва да избяга. Задните му крака бяха неподвижни, но предните правеха малки, тичащи стъпчици във въздуха. В тялото му зееше дупка.

Акин се наведе към врата му и го вкуси, след това, за първи път, нарочно впръска отровата си. Няколко секундни по-късно агутито престана да се движи и умря.

Галт дойде и побутна животното с крак.

— Беше започнало да го боли страшно много — каза Акин. — Помогнах му да умре.

Той се залюля леко, въпреки че седеше на земята. Беше вкусил от живота и болката на агутито, но всичко, което бе успял да му даде в замяна, беше смърт. Ако не беше дошъл при него, Галт нямаше и да го забележи. Щеше да е живо.

Той се сви. Трепереше и се чувстваше зле.

Галт го ритна леко и той се претърколи. Изправи се и се взря в мъжа. Отчаяно искаше да се махне от него.

— Защо говориш само с мен? — попита Галт.

— Първо, защото исках да помогна на Тилден — прошепна Акин трескаво. Другите идваха. — Сега, защото трябва… трябва да ти помогна. Не трябва да ядеш от агутито. Отровата, която му дадох, ще те убие.

Акин успя да избегне злобния ритник, който Галт насочи към главата му. Ириарте го вдигна и го хвана така, че да го предпази.

— Глупак, ще го убиеш! — изкрещя Ириарте.

— Прав му път! — му викна Галт. — Тук и без това има достатъчно неща за търгуване. Не ни трябва този помияр.

Калик бе дошъл и застанал до Ириарте.

— И какво откри тук, което да можем да заменим срещу жена? — попита той.

Мълчание.

— Това момче е като златото от миналото — заговори Калик внимателно.

— Даже — каза Ириарте — то е по-ценно за нас, отколкото си ти.

— Той може да говори! — кресна Галт.

Калик пристъпи към него.

— Човече, не ми пука, дори и да лети! Има хора, които ще платят каквото поискаме за него. Изглежда нормално и това е важното.

Ириарте погледна към Акин.

— Е, от началото знаехме, че разбира повече от нормалните деца на неговата възраст. Какво ти каза?

Галт разтегли устата си в тънка усмивка.

— След като застрелях агутито, той го ухапа по врата и то умря. Каза ми да не го ям, защото го е отровил.

— Така ли? — Ириарте вдигна Акин пред лицето си и се взря в него. — Хлапе, я кажи нещо.

Акин се страхуваше, че мъжът може да го изпусне, ако проговори. Страхуваше се и че може да изгуби Ириарте като свой защитник — точно както бе изгубил Галт. Той се опита да изглежда толкова уплашен, колкото се чувстваше, но не каза нищо.

— Дай ми го — каза Галт. — Ще го накарам да проговори.

— Ще говори, когато е готов — каза Ириарте. — Имах седем деца преди войната, по дяволите. Плямпаха непрекъснато, докато не им затвориш устите.

— Слушай, не ти говоря за бебешко говорене!

— Знам. Вярвам ти. Защо те притеснява толкова?

— Защото говори добре като теб!

— Е, и? По-добре, отколкото да е покрит с пипала или да има сива кожа. По-добре, отколкото да няма очи, уши или нос. Калик е прав. Важен е външният му вид. Но и двамата с теб знаем, че не е човек, и това трябва да си личи все по нещо.

— Той твърди, че е отрова — каза Галт.

— Може и да е. Такива са оанкалите.

— Продължавай да го държиш близо до врата си. Давай.

За изненада на Акин, Ириарте го послуша. По-късно, когато беше насаме с Акин, му каза:

— Не е нужно да говориш, ако не искаш. — Той прокара ръка през косата на Акин. — Честно казано, предпочитам да не го правиш. Толкова приличаш на едно от моите деца, че направо боли.

Акин прие това, без да каже и дума.

— Не убивай нищо друго — каза мъжът. — Дори и да се мъчи, остави го. Не плаши момчетата. Че полудяват понякога.