Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (27)

20

Акин живя с жителите на Феникс повече от година. Изкара по-голямата част от времето във възвишенията, наблюдавайки събирачите и помагайки им, когато те му позволяваха. Един от мъжете го уреди да чисти малки декоративни предмети — бижута, фигурки, миниатюрни бутилчици, бурканчета, прибори за хранене. Той знаеше, че са му дали работа само за да го държат под око, но дейността му доставяше удоволствие. Вкусваше всичко преди и след почистване. Често откриваше останки от хора, затворени в контейнери. Това бяха кичури коса, късчета кожа, парченца нокти. От някои от тях събра човешки генетични образци, които оолоите можеха да пресъздадат, ако някога им потрябва човешко генетично разнообразие. Само оолои можеше да му каже какво би свършило работа и какво — не. Той запомняше всичко, за да го предаде на Никанж един ден.

Веднъж Сабина го хвана да опитва на вкус вътрешността на малка бутилка. Опита се да я грабне от него. За щастие, той успя да избегне ръцете й и да отдръпне тънките търсещи влакънца на езика си, преди да ги е разкъсала. Тя трябваше да си замине за Феникс, когато групата й си тръгна. Беше свършила предостатъчно от това, което наричаше „ровене в мръсотията“, но бе останала. Акин вярваше, че бе останала заради него. Той не беше забравил, че тя бе готова да вземе участие в отрязването на пипалата на Амма и Шкахт. Но поне изглеждаше по-умна от Неси, по-способна и по-склонна да се учи.

— Как се наричаше това нещо? — попита я той, щом опасността от това, да го нарани, бе отминала.

— Бутилка с парфюм. Да не съм те видяла да я слагаш в устата си.

— Къде отиваш? — попита той.

— Какво?

— Ако имаш време, ще ти кажа защо слагам неща в устата си.

— Всички деца го правят — и понякога се отравят.

— Аз трябва да слагам неща в устата си, за да ги разбера. И трябва да се опитвам да ги разбирам. Да не се опитвам, ще е като да имам ръце и очи, но те да са винаги вързани и затворени. Ще съм… побъркан.

— О, но…

— Освен това вече съм твърде голям, за да се отровя. Бих могъл да изпия течността, която е била в тази бутилка, без да ми стане нищо. Съдържанието й ще премине през мен бързо, без почти да се променя, защото не е много опасно. А ако е много опасно, тялото ми или ще промени структурата му и ще го неутрализира, или… ще го ограничи в нещо като запечатана бутилка от плът, докато не го изхвърли. Разбираш ли?

— Аз… разбирам какво казваше, но не съм убедена, че ти вярвам.

— Много е важно да разбереш. Особено ти.

— Защо?

— Защото преди миг ти за малко щеше да ме нараниш сериозно. Можеше да ми нанесеш по-големи вреди, отколкото която и да е отрова. И да ме предизвикаш да те ужиля. А ако го бях направил, щеше да умреш. Ето защо.

Тя се беше дръпнала от него. Изражението й леко се промени.

— Винаги изглеждаш толкова нормално, че… понякога забравям.

— Не забравяй. Но недей и да ме мразиш. Не съм ужилвал никого досега и никога не искам да го правя. — Сега в очите й се четеше по-малко предпазливост. — Помогни ми да се науча — каза й. — Искам да познавам по-добре човешката част от мен.

— На какво мога да те науча?

Той се усмихна.

— Кажи ми защо човешките деца слагат всичко в устата. Никога не съм знаел.