Октавия Е. Бътлър
Ритуали на съзряването (18)

11

И Дамек, и Матео оцеляха.

Акин избягваше и двамата и остана при семейство Риналди. Майката на Тино, Пилар, го искаше и изглежда, вярваше, че той й се полага по право, тъй като синът й е мъртъв. Но Акин не искаше да е близо до Матео и Тейт беше наясно с това. Самата тя го искаше. Освен това се чувстваше виновна за престрелката и за грешната си преценка. Акин вярваше, че тя ще се бори за него. Не искаше да рискува и да превръща Пилар в свой враг.

Другите жени го хранеха и носеха, когато им се удадеше възможност. Той се опитваше да говори с тях или най-малкото да ги накара да го чуят как говори, преди да го вземат. Някои от тях се отдръпваха на момента. И никоя не му говореше като на бебе… през повечето време. Този му подход им спести унижението от това, да звучат като глупачки, а на него — да го намразят заради това. Караше ги или да го приемат такъв, какъвто е, или да го отхвърлят.

Идеята беше на Тейт.

Тя му напомняше за майка му, макар че двете бяха физически противоположности. Розова и кафява кожа, руса и черна коса, нисък и висок ръст, дребен и едър кокал. Но бяха еднакви по отношение на това, как приемаха нещата, как свикваха със странното, колко бързо мислеха и как обръщаха ситуациите в своя полза. Понякога и двете изпадаха в състояние на опасен гняв или безпричинна тъга. Акин знаеше, че има моменти, в които Лилит се мрази заради работата си с оанкалите и заради това, че има деца, които не са изцяло човешки. Тя обичаше децата си, но се чувстваше виновна, че ги е родила.

Тейт нямаше деца. Тя не бе станала сътрудник на оанкалите. От какво изпитваше вина? Какво я караше понякога да се измъква от селото и да отива за часове в гората?

— Не се притеснявай — каза му Гейб, когато попита. — Няма да го разбереш.

Акин подозираше, че и самият той не разбира. Понякога той я гледаше по начин, който караше Акин да си мисли, че с мъка се опитва да я разбере… и не успява.

Гейб приемаше Акин, защото Тейт искаше това от него. Той не харесваше особено Акин. „Устата“, така го наричаше. А когато си мислеше, че Акин не може да го чуе, казваше: „Кой, по дяволите, би искал бебе, което звучи като джудже?“.

Акин не знаеше какво означава думата „джудже“. Мислеше, че е вид насекомо, докато една от жените в селото не му обясни, че това е човек с разстройство на жлезите, което го е оставило малък, дори и след като е пораснал. След като бе задал въпроса си, някои хора в селото започнаха да му викат само джудже.

Това бе най-големият му проблем във Феникс. Дори хората, които не го харесваха, не бяха жестоки с него. Дамек и Матео се възстановяваха вън от полезрението му. А той веднага бе започнал да се опитва да убеди Тейт да му помогне да избяга и да се прибере вкъщи.

Трябваше да направи нещо. Изглежда, никой нямаше да дойде за него. Новото дете сигурно вече се бе родило и бе започнало да се свързва с останалите в семейството. Не знаеше, че има брат, на име Акин. То щеше да бъде един непознат, когато накрая се срещнеха. Той се опита да обясни на Тейт какво означава това и колко нередно беше.

— Не се безпокой — каза му Тейт. Бяха отишли да берат помело — Тейт събираше плодовете, а Акин пасеше, без да се отдалечава от нея. — Детето е само едно новородено сега — продължи Тейт. — Дори и децата конструкти не се раждат научени да говорят и да знаят кой кой е. Ще имаш време да се запознаеш с него.

— Сега е времето за свързване — каза Акин, чудейки се как би могъл да обясни нещо толкова лично на човек, който нарочно избягваше всякакъв контакт с оанкалите. — Свързването става веднага след раждането и веднага след метаморфозата. През останалото време… връзките са само сенки на това, което могат да бъдат. Понякога хората успяват да ги създадат, но най-често се провалят. Късните свързвания никога не са това, което трябва. Никога няма да опозная сестра си както трябва.

— Сестра?

Акин извърна глава. Не искаше да плаче, но не успя да спре няколкото тихи сълзи.

— Може би няма да е сестра. Макар че би трябвало да е. Щеше да е, ако аз бях там.

Той рязко погледна нагоре към нея и помисли, че вижда съчувствие на лицето й.

— Отведи ме вкъщи! — прошепна настоятелно. — Не съм приключил с изграждането на собствените си връзки. Тялото ми чакаше новото дете в семейството.

Тя се намръщи.

— Не разбирам.

— Ахажас ми позволи да го докосна, да бъда едно от неговите присъствия. Тя ми позволи да го разпозная и опозная като роднина, докато то още се формираше. То ще е най-близкото дете в семейството до мен — най-близкото до моята възраст. То трябва да е роднината, с която да порасна, с която да съм свързан. Ние… ние няма да сме наред… — Той се замисли за момент. — Няма да сме завършени един без друг.

Погледна към нея с надежда.

— Спомням си Ахажас — каза тя тихо. — Тя беше толкова голяма… мислех, че е мъжко. После Кахгаят, нашето оолои, ми каза, че женските оанкали са такива. „С достатъчно пространство отвътре за деца — ми каза. — И достатъчно сила, за да защитават родените и неродените деца.“ Гейб го попита какво тогава правят мъжките, щом женските поемат всичко това. „Те търсят нов живот — каза то. — Мъжките са търсачи и събирачи на живот. Това, което оолоите и женските могат да правят, мъжките са задължени да правят.“ Гейб остана с впечатлението, че оолоите и женските могат да се справят и без мъжките. Кахгаят му каза, че не е така. Че без мъжките си оанкалите ще загинат като вид. Не мисля, че Гейб му повярва.

Тя въздъхна. Беше разсъждавала на глас, не толкова говорила на Акин. Когато Акин заговори, тя се стресна.

— Кахгаят ооан Никанж ли? — попита я.

— Да — отговори тя.

Той се взира в нея в продължение на няколко секунди.

— Позволи ми да те вкуся — каза накрая.

Тя можеше да се съгласи или да откаже. Нямаше да се уплаши, отврати или пък да стане опасна.

— Как ще го направиш? — попита го.

— Вземи ме.

Тя се наведе и го вдигна.

— Би ли седнала и би ли ме оставила да го направя, без да те изморявам? — попита я. — Знам, че ти тежа.

— Не чак толкова.

— Няма да боли — каза той. — Хората го усещат само когато оолоите го правят. После им харесва.

— Добре. Давай.

Той беше изненадан, че тя не се страхува да не бъде отровена. Тя се облегна на едно дърво и го гушна, докато той вкусваше врата й и я изучаваше.

— Най-обикновен малък вампир — я чу да казва, преди да се изгуби във вкуса й.

В нея имаше оттенъци от Кахгаят. Никанж беше споделило спомените си от своя оолои родител и беше дало на Акин да изследва тези спомени толкова подробно, че Акин чувстваше Кахгаят като познат.

Самата Тейт беше впечатляваща: напълно различна от Лилит, от Джоузеф. Беше малко като Лий и Рей, но всъщност като никой друг, който той бе вкусвал. В нея имаше нещо истински странно, нещо не наред.

— Добър си — каза тя, когато той отдръпна глава и се загледа в лицето й. — Намери го, нали?

— Открих… нещо. Не знам какво е.

— Една малка гадна болест, която трябваше да ме е убила преди много години. Нещо, което явно съм наследила от майка си. Макар че по време на войната тъкмо започвахме да подозираме, че и тя го е наследила. Хорея на Хънтингтън, така се казва. Не знам какво ми направиха оанкалите, но при мен така и не се проявиха симптоми.

— Откъде знаеш, че е това?

— Кахгаят ми каза.

Това беше достатъчно.

— Беше… грешен ген — каза той. — Привлече ме и трябваше да го разгледам. Кахгаят е искало този ген никога да не се задейства. Не мисля, че ще се… но ти трябва да си близо до Кахгаят, за да може то да те наблюдава. Трябвало е да подмени гена.

— Каза, че ще го направи, ако останем с него. Каза и че ще трябва да съм известно време под негово наблюдение, ако реши да промени нещо в гена. Аз… не можах да остана с него.

— Но искаше.

— Така ли?

Тя го премести в ръцете си, след това го остави долу.

— И все още искаш.

— Изяде ли всичко, което искаше?

— Да.

— Върви след мен, тогава. Че трябва да нося тези плодове.

Тя се наведе и вдигна голямата кошница с плодове на главата си. След като я намести достатъчно добре, се изправи и тръгна към селото.

— Тейт? — викна той.

— Какво?

Тя не се обърна.

— То се върна на кораба, да знаеш. Все още е Динсо. Ще трябва да се върне на Земята в някакъв момент. Но то не искаше да живее тук с които и да е от човеците, които можеше да има. Досега не разбирах защо.

— Някой някога говорил ли е за нас?

Нас, помисли си Акин. Тейт и Гейб. И двамата познаваха Кахгаят. А вероятно Гейб беше причината Тейт да не отиде при Кахгаят.

— Кахгаят ще се върне, ако Никанж го извика — каза той.

— Ти наистина ли не знаеше за нас? — настоя тя.

— Не. Стените в Ло не са като стените тук. През тях не можеш да чуеш нищо. Хората се запечатват между тях и никой не може да чуе какво си казват.

Тя спря, сложи ръка върху кошницата, за да я придържа, и погледна надолу към него.

— Господи! — каза.

Осъзна, че може би не трябваше да й казва, че може да чува през стените във Феникс.

— Какво е Ло? — попита тя. — Просто село ли е, или…

Акин не знаеше какво да каже, не знаеше какво иска да разбере тя.

— Стените наистина ли се запечатват? — попита го.

— Да, освен тези в къщата за гости. Никога ли не си била там?

— Никога. Търговци и похитители са ни разказвали за него, но никой не е казвал, че то е… Какво е то, за бога? Кораб бебе?

Акин се намръщи.

— Някой ден може и да бъде. Но на Земята има толкова много като него. Може би Ло ще бъде един от мъжките в някое от тези, които станат кораби.

— Но… ще напусне ли Земята някой ден?

Акин знаеше отговора на този въпрос, но осъзна, че не трябва да й го дава. И все пак я харесваше и му беше трудно да я лъже. Не каза нищо.

— Така си и помислих — каза тя. — Значи, един ден хората от Ло — или техните наследници — ще тръгнат отново из космоса в търсене на други хора, които да инфектират или измъчват, или както там го наричате.

— Размяна.

— О, да. Проклетата размяна на гени! И още искаш да знаеш защо не мога да се върна при Кахгаят.

Тя си тръгна, оставяйки го да се върне сам в селото. Той не направи никакви усилия да я настигне, защото знаеше, че няма как. Малкото, за което се бе досетила, я беше разстроило достатъчно силно, за да не я е грижа, че той, независимо колко е ценен, е изоставен някъде в горичката или в градините, където може да бъде откраднат. Как щеше да реагира тя, ако той й бе казал всичко, което знае: че накрая не само наследниците на човеците и оанкалите ще пътуват из космоса в новопораснали кораби. С тях щеше да е и голяма част от самата Земя. Щеше да остане нещо по-малко от трупа на света. То щеше да е нищожно, студено и необитаемо като луната. Съзряващите Чкахичдак не оставяха нищо използваемо и полезно след себе си. Самите те трябваше да изпълняват функцията на цели светове, докато конструктите във всеки един от тях не достигнат зрялост като вид и не открият нов вид, който да им бъде партньор в размяната.

Спасената Земя щеше да умре накрая. Но в известно отношение щеше да продължи да живее, подобно на едноклетъчните, които продължаваха да живеят след делене. Дали това щеше да успокои Тейт? Акин се страхуваше да разбере.

Беше изтощен, но почти достигнал къщите, когато Тейт се върна за него. Вече беше оставила кошницата си с плодове. Вдигна го, без да казва и дума, и го понесе към дома си. Той заспа в ръцете й, преди да стигнат там.