Доналд Уестлейк
Банда (8)

8

— Моля? — Тя премигна объркано.

— Няма нужда да се молите — каза Дортмундър. — Аз ще се моля и за двама ни.

— Не разбирам — призна Фиона — Какво не е наред?

— Имал съм си работа с банки — осведоми я Дортмундър. — Когато става въпрос за пари, те гледат на нещата доста сериозно. Не проявяват никакво чувство за хумор. Влизали ли сте някога в този трезор?

— О, не! — отвърна Фиона. — Нямам право.

— Ето къде се крие уловката — изтъкна Дортмундър. — Знаете ли дали въобще някой има право?

— Партньорите, предполагам.

— Файнбърг и останалите?

— Ами, господин Файнбърг вече не е между живите, но останалите — да.

— Значи, ако… чакайте малко. Името на Файнбърг е начело на табелата, а той е умрял?

— О, това е доста разпространено — обясни Фиона. — Има фирми, и то не само адвокатски, чиито имена са съставени изцяло от покойници.

— Сигурно спестяват от нови бланки.

— По-скоро става въпрос за репутация — изтъкна Фиона. — Ако една фирма внезапно си смени името, то тогава престава да е същата и с името ще изчезне и репутацията.

Дортмундър се накани да зададе нов въпрос, а именно как е възможно едно име да има репутация, при положение че притежателят му е мъртъв, но осъзна, че доста се е отклонил от темата, така че си пое дълбоко дъх и каза:

— За трезора.

— Да? — отвърна Фиона и придоби вид на куче, което чака да му хвърлят пръчката в парка.

— Имате ли представа как изглежда? — попита Дортмундър. — Знаете ли как се влиза там? Има ли си собствен асансьор?

— Нямам представа — отвърна Фиона. — Предполагам, че може и да има.

— Можете ли да поговорите с партньорите, които слизат там, и да ги разпитате за това-онова.

— О, не — отвърна Фиона. — Всъщност аз съм виждала само един от тях, и то за кратко.

— Някой от живите, предполагам?

— Почакайте — каза Фиона, — ще ви покажа нещо. — Изправи се, отиде до шкафа, в който имаше всичко, и се върна с един лист. Плъзна го по масата към Дортмундър. Оказа се празна фирмена бланка. Фиона го посочи и обясни: — Имената най-отгоре са всъщност името на кантората.

— Да, това го разбрах. От Файнбърг чак до Клач.

— Правилно. Имената, подредени в колона от лявата страна, са на настоящите партньори и сътрудници.

— Тези, които са живи?

— Да, разбира се.

Дортмундър огледа колоната и забеляза, че не са подредени по азбучен ред. Значи сигурно бяха по важност.

— Вашето не е тук — установи той.

— О, не, не! Аз не съм… Това са партньорите и сътрудниците, аз съм… — Тя се засмя малко притеснено и каза: — Аз съм просто работлива пчеличка.

Дортмундър прокара пръст по колоната.

— Значи тези момчета…

— И момичета.

— Точно така. Те са хората, които могат да слязат в трезора, ако имат работа там.

— Само онези в началото на списъка.

— Значи дори не всички? — Дортмундър се опита да запази присъствие на духа, което се оказа изключително трудно, тъй като добронамерената млада дама насреща му не спираше да измисля все нови и нови препятствия и да му ги навира в лицето. — Добре, кажете ми тогава с какво ни помага фактът, че шахът е долу в трезора.

— Ами поне знаем къде се намира — отвърна Фиона. — През всичките тези години никой не е успял да установи какво се е случило с него, нито пък къде е скрит. Сега вече знаем.

— Освен това обичате историята.

— Да, така е — потвърди тя малко сконфузено.

— Значи ви стига просто да знаете къде е шахът?

— Ами… предполагам — да.

— Дядо ви обаче иска да си го занесе у дома.

— О, всички го искаме — отвърна Фиона. — Естествено, че го искаме.

— Дядо ви е наел бивше ченге, за да му помогне за тази работа — осведоми я Дортмундър, — и това бивше ченге се погрижи да събере доказателства, които ме обвиняват в кражба с взлом, ако не ви върна шаха.

— Ако не ни върнете шаха? — Объркването й продължаваше да нараства. — Не виждам къде е кражбата с взлом, ако не ни върнете шаха?

— Това е друга кражба — обясни Дортмундър. — Една стара кражба.

— Ооо! — Фиона изглеждаше ужасно смутена, сякаш се е натъкнала на нещо, което не трябва да вижда.

— Идеята е — продължи Дортмундър — да дойда тук, да ми кажете къде е шахът, да ида, да го взема, да го дам на дядо ви, а бившето ченге да ми се махне от главата.

— Разбирам.

— Трезорът под тази… На колко етажа е сградата, на шестдесет ли?

— Да, нещо такова.

— Значи трезорът се намира под шестдесететажна сграда, вероятно е със собствен асансьор, на който дори не можеш да се качиш, ако името ти не е в списъка. Сградата пък е собственост на банка, която навремето се е казвала „Капиталисти и имигранти“ — две групи хора, които нямат никакво чувство за хумор. С две думи, звучи ми като място, от което е твърде малко вероятно да изляза, пъхнал под мишница шах, който на всичкото отгоре е прекалено тежък за сам човек.

— Съжалявам! — каза Фиона и май го каза искрено.

— Предполагам и че не можете да се сдобиете с планове на сградата. Имам предвид с архитектурните планове на трезора и всичко останало.

— Нямам представа — отвърна тя.

— Приемете го като проучване.

— Да, но… — Фиона го изгледа недоверчиво. — Предполагам, че мога да се поразровя. Проблемът е, че никой не бива да разбира какво точно търся.

— Абсолютно вярно!

— Освен това не виждам как точно ще ви помогнат плановете — продължи тя. — Искам да кажа, че не си ви представям да прокопаете тунел под трезора. Доколкото знам, в тази част на града под сградите няма почва. Всичко е бетон, подземни реки, тръби за пара, канализация и тунели на метрото.

— Според мен там долу има електрически кабели — допълни Дортмундър.

— Точно така.

— Хич не звучи добре — заключи Дортмундър.

— Да, така е.

Двамата помълчаха известно време и най-сетне Фиона се обади:

— Ако знаех, че е така, никога нямаше да кажа на дядо.

— Не е виновен дядо ви, а онова бивше ченге, което е наел.

— И все пак съжалявам, че му казах.

Което означаваше, че няма какво повече да се каже. Дортмундър си пое дълбоко дъх, който спокойно можеше да мине и за въздишка, и подпря ръце на масата, за да се изправи.

— Ами…

— Чакайте малко — спря го Фиона и извади лист и химикалка. — Дайте ми номер, на който мога да ви открия. Дайте ми мобилния си.

— Нямам мобилен — отвърна Дортмундър. „Но скоро ще имам“, добави наум.

— Тогава стационарен. Имате стационарен, нали?

— Искате да кажете телефон? Имам телефон.

Продиктува й номера. Фиона го записа и каза:

— Ето ви и моя. — Подаде му малка спретната визитка, която Дортмундър послушно пъхна в джоба на ризата си. Тя огледа записания номер, сякаш по някакъв начин проверяваше дали е истински. После кимна и каза: — Не обещавам нищо, господин Дортмундър, но ще се постарая да открия нещо, което да ви е от полза.

— Добре. Това е добре.

— Каквото и да открия, ще ви звънна.

— Да, добра идея.

Сега вече се изправи, при което Фиона каза:

— Ще ви придружа до изхода.

Той се опита да се пошегува, ей така, просто да разведри атмосферата:

— Няма проблем. На идване направих пътечка от трохи, за да мога да се върна.

Когато се здрависаха за довиждане пред асансьора, физиономията на Фиона все още бе озадачена. Иди после се шегувай.

Докато слизаше с асансьора, Дортмундър си помисли, че най-доброто, което може да направи в момента, е да иде направо на централна гара и да хване първия влак за Чикаго. Градът не е чак толкова лош и дори прилича на град. Може пък и да се получи. Ще си намери нови приятелчета, полека-лека ще влезе в час, ще разучи кварталите. Ще се установи, ще се обади на Мей, а тя може и да му донесе зимните дрехи. Всички разправят, че в Чикаго е ужасен студ.

Излезе от сградата на „Си енд Ай Интернешънъл“ и реши, че най-бързо ще стигне до гарата пеша, но на тротоара го пресрещна Епик, ухилен като тиква.

— Е, предполагам, че вече си измислил всичко, нали?