Доналд Уестлейк
Банда (20)

20

Телефонът на бюрото на Фиона звънна в седем и половина вечерта и тя реши, че е грешка. Кой ще й звъни в офиса. Със сигурност не и Брайън, той винаги чакаше тя да му звънне, за да знае кога да сервира поредното си изискано блюдо за вечеря. Нито пък някой от другите й приятели или роднини, те никога не й звъняха в кантората дори и през работно време.

„Дрън“, обади се отново телефонът, докато тя обмисляше положението. Който и да беше сбъркал номера, само щеше да й изгуби времето, но от друга страна, ако не вдигнеше и човекът оставеше съобщение на гласовата поща, после трябваше да го прослуша, така че само отлагаше губенето на време. Всъщност самият звън, вече повторен, си беше разсейване само по себе си и отвличаше мислите й от проблемите на владението и проявлението му в конкретния казус по наследствено право на старата и уважавана фамилия Патрун.

„Дрън“. Това бе третото. След четвъртото се включва гласовата поща.

Ами ако Брайън е блъснат от такси или нещо такова и сега звънят от болницата да я питат за кръвната му група? Не че я знае и не че в болницата и сами не могат да я разберат. Въпреки това точно преди четвъртото позвъняване, което щеше да изпрати обаждането надолу по черния кабел към бездънната пропаст на гласовата поща, Фиона грабна слушалката с лявата си ръка, а с дясната посегна да вземе молив.

— Фиона Хемлоу.

— Ей, що не вдигаш? — обади се смътно познат глас, прекалено груб, за да принадлежи на някой от приятелите й.

Фиона пусна молива и вдигна пръст, за да прекъсне разговора, но преди това за всеки случай попита:

— Кой се обажда?

— Джон. Сещаш ли се? Вчера си говорихме. Чакай малко. — Човекът насреща каза на някой друг: — Изчакай само малко, става ли? Не виждаш ли, че говоря! — После пак продължи към Фиона: — Сещаш ли се, вчера в офиса ти.

— О, Джон, да, разбира се — отвърна тя и унилата, песимистична физиономия от предния ден се появи в главата й. Гласът в слушалката идеално се връзваше с образа. — Искаш да говорим ли?

Що за възпитание имат някои хора! Но щом той й говореше на „ти“, и тя щеше да мине на „ти“.

— Не по телефона, нали се сещаш. По-скоро другаде. Повисях известно време тук отвън…

— Какво? Отвън пред сградата ли?

— Да. Ти си вътре, нали? Мислех си, че като излезеш, можем да се поразходим и да поговорим. Чакай малко — каза отново Дортмундър и продължи да говори на някой друг: — Аз съм любезен, така че и ти бъди любезен. — Отново заговори на Фиона: — Вече започнах да си мисля, че си си тръгнала по-рано…

— Няма начин.

— Значи се прибираш късно?

— Винаги.

— Колко късно? Искам да кажа, вместо да вися тук на тротоара, мога да дойда пак… Чакай малко — прекъсна за трети път разговора Дортмундър и се обърна към другия си събеседник: — Имаш ли часовник? — Фиона дочу някакъв приглушен протест и после отново Дортмундър: — Не ти искам часовника, кажи ми само колко е часът.

— Седем и половина — осведоми го Фиона.

— Виждаш ли? — продължи да я пренебрегва Дортмундър. — Тя знае колко е часът. Седем и половина е.

— Откога чакаш там? — попита Фиона.

— От пет. Нямаш представа колко народ излиза от тези сгради точно в пет. Най-сетне реших да те проверя, така че взех назаем един мобилен… — Към другия: — Взех го назаем, ще ти го върна.

— Слизам — каза Фиона.

Когато Фиона излезе на улицата, невнимателният собственик на мобилния телефон отдавна бе изчезнал. Джон Дортмундър я чакаше подпрян на сградата като малко сиво опровержение на цялата бизнес етика, царяща от другата страна на стената.

— Господин Дортмундър, аз… — почна тя.

— Викай ми Джон, става ли — прекъсна я той. — Това „господин Дортмундър“ ме изнервя. Господин Дортмундър ми викат само в съда.

— Добре — съгласи се тя. — Значи продължаваме като одеве. Ти си Джон, а аз — Фиона.

— Супер. Каква ти е посоката?

— Принципно към Бродуей и оттам в метрото.

— Добре, така ще направим.

Тръгнаха към ъгъла и когато спряха да изчакат светофара, той каза:

— Това, което всъщност искам, са снимки.

Фиона не схвана за какво става въпрос.

— Снимки?

— На стоката. На онова в трезора.

— О! — възкликна тя. — На шаха.

Споменаването на шаха пред други хора по някаква причина не му се понрави.

— Да, да, на него — потвърди Дортмундър и потупа въздуха пред себе си, сякаш искаше да й каже да успокои топката, без да я нагрубява. В този миг тя осъзна, че наоколо е пълно с хора, които също като тях седят и чакат светофара. Това я накара да успокои топката.

ЗЕЛЕНО. Тръгнаха.

— Ами, разбира се, че имаме негови снимки — призна Фиона вече по-тихо, докато пресичаха Пето авеню. Целият… ъъъ… нали се сещаш, бе фотографиран и претеглен, когато адвокатските кантори го приеха за отговорно пазене.

— Премерили са го значи, това е добре.

— Мога да ти ги пусна по мейл.

— Не можеш.

Стигнаха до другия тротоар, но Фиона спря, изчака хората наоколо да отминат и предложи:

— Мога да ти ги разпечатам.

— Наистина ли?

— Така даже е по-добре. Няма да оставим никакви следи.

— Без следи е най-добре.

— Връщаме се в кантората — реши тя и се обърнаха.

ЧЕРВЕНО.

— Значи в крайна сметка наистина ще го направиш, въпреки че цялата идея с трезора въобще не ти се нрави? — попита Фиона.

— Дядо ти и онзи другият са нетърпеливи и искат развитие — осведоми я той. — Правя каквото мога, та всички да са щастливи.

ЗЕЛЕНО.

Не трябваше ли да е ядосан от всичко, което му се е струпало на главата? Фиона реши, че със сигурност трябва да е ядосан на нея, ако не на дядо й, задето е открила къде се съхранява шахът. И въпреки това той изглеждаше примирени уморен от усилията да избегне трезора, към който се плъзгаше благодарение на лекичко побутване от нейна страна.

— Съжалявам, Джон — каза тя.

— Ти не си виновна — отвърна той. — Лека-полека започвам да си мисля — продължи, докато тя вадеше от портфейла си картата, с която да влезе в сградата на „Си енд Ай Интернешънъл“ — че сега плащам за грешките, които съм правил преди. За да платя за всички малки прегрешения и всички малки пропуски от времето преди да се покая, трябва да проникна с взлом в банков трезор, който е невъзможен за разбиване, и дори да успея, което е изключено, трябва да се справя с два пъти по-трудната задача да се измъкна натоварен като магаре. Поне с половината тежест.

По време на тази тирада Фиона бе успяла да ги вкара в сградата и сега крачеше към асансьорите.

— Чакай малко — спря я Дортмундър.

Тя се извърна и с изненада го видя да стои в началото на високото фоайе, облицовано със сив мрамор.

— Искаш ли нещо? Павилионът със закуските е затворен.

— Искам да го огледам — отвърна той.

— Оо!

И така, двамата разгледаха фоайето, като Фиона се опита да го види през неговите очи. През очите на Джон Дортмундър, а не през своите, които за последната година бяха гледали на фоайето просто като на поредния безличен отрязък от ежедневния маршрут от вкъщи до работа и обратно.

През очите на Джон Дортмундър фоайето изглеждаше съвсем различно. Отляво се намираше ъгълът на охраната, с висок до гърдите парапет и монтирани на стената монитори. Населяваха го двама частни охранители със сиви униформи, на които тя почти не бе обръщала внимание, тъй като я познаваха и след първите десетина дни, откакто започна работа, не се налагаше да им показва служебната карта от „Файнбърг“. Но въпреки това те си бяха там и в момента гледаха към тях с умерено любопитство, тъй като Джон и Фиона стояха по средата на фоайе, в което обикновено хората се движат.

Какво друго? Три магазинчета вдясно с остъклени витрини, обърнати към фоайето, които продаваха: (1) закуски и вестници, (2) куфари и чанти, (3) канцеларски материали и компютърни програми. Сега бяха затворени, но добре осветени.

Насреща им, на задната стена, бяха разположени металните врати на асансьорите. Отляво на тях се виждаше вратата за аварийното стълбище, а отдясно — друга метална врата, която Фиона забеляза за пръв път. Минаваше оттук по два пъти на ден вече година, а я виждаше едва сега.

Джон й метна конспиративен поглед и тръгна към дъното на фоайето. Фиона го последва с пълното съзнание накъде се е насочил.

— Ще извикам асансьора — каза тя.

— Добре.

И двамата се отклониха леко вдясно към онази врата, той повече от нея, но без да се приближават особено, защото двамата охранители зад гърба им нямаха друга работа, освен да гледат хората във фоайето. Въпреки това Фиона се приближи достатъчно, за да види — следователно го виждаше и той — дискретния надпис със златни букви, който гласеше „Влизането забранено“. Видя също, че има процеп за карти, както на всички останали врати, но липсва дръжка.

— А-ха — промърмори Дортмундър и тя пъхна картата си, за да извика асансьора.

— Спомена, че си се покаял — каза Фиона и издърпа картата.

— Точно така.

— И кога стана това?

— Когато срещнах дядо ти.

— Така си и помислих — забеляза Фиона.

Вратата на асансьора се отвори.

Фиона нямаше неограничен достъп до компютърната система на „Файнбърг“. Съществуваха потайни файлове, свързани предимно с финанси и взаимоотношения с други кантори, с които не можеше да борави на сегашния етап от живота си. Повечето от информацията на сървъра обаче бе на един клавиш разстояние. Работата на младшия адвокат включва многобройни проучвания и проверки по желание на висшестоящите, така че достъпът до информация трябва да е възможно най-широк. Това естествено включваше файловете, посветени на шаха, който в съдебните зали бе известен като „Чикагския шах“. Явно официалната му история започваше от Алфред Х. Нортууд, който преди доста време бе предприел пътуване с влак от Чикаго до Ню Йорк, натоварен с въпросната вещ.

— Чикагският шах — прочете тя от екрана. — Да, тук е. Какво точно искаш?

— Всичко — отвърна Дортмундър, загледан в заглавната страница на екрана, която показваше добре осветения шах, сниман на фона на черно кадифе, подреден в очакване, бляскав, с вид точно на вещ, създадена да служи на крале.

— Всичко? — Тя се обърна изумена. — Не можеш да искаш всичко. И протоколите от съдебните заседания ли? На всеки от исковете са посветени стотици страници, всички взети заедно със сигурност са над хиляда. Не можеш дори да ги изчетеш.

— Не, не искам да ги чета — успокои я той. — Искам само всички снимки и всички размери.

— Добре, да видим… — Тя прегледа съдържанието. — Има индивидуални снимки на всяка фигура…

— Звучи добре.

— Размери на всяка фигура.

— Не е зле.

— Снимки от различни ъгли на различно осветление.

— Дай ги и тях.

— Всичко на всичко — шестдесет и четири страници — обяви Фиона.

— Ще взема назаем един плик.

По-късно Фиона разказа на Брайън за последната си среща с Джон Дортмундър. Вечеряха на свещи в голямата стая с ужасно вкусни буритос със скариди и ориз.

— Наистина ли ще се опита да слезе в трезора и да вземе това нещо оттам? — изсмя се Брайън.

— Хич не му се иска — обясни Фиона, — но дядо и другият май са го притиснали доста здраво. Ще ми се да осъзнаят, че е невъзможно, и да се откажат от цялата работа.

— Трудна работа да се откажеш от толкова злато — отбеляза Брайън. — Аз пък съм човекът, който знае как да слезе в трезора.

— Така ли? И как?

— Да речем например че снимам документален филм — обясни той. — Кинаджиите ги пускат навсякъде. „Здрасти, правим филм за банковите трезори по поръчка на «Дискавъри Чанъл». Как точно се казвахте?“ И си вътре.

Фиона се разсмя с пълна уста и каза:

— О, Брайън, не мисля, че господин Дортмундър е в състояние да убеди когото и да било, че снима филм за „Дискавъри Чанъл“.

— Да, вероятно си права — отвърна Брайън. Очите му леко проблеснаха на светлината на свещите. — Жалко.