Доналд Уестлейк
Банда (14)

14

На Дортмундър му се присъни, че не е в старата си килия. Беше в някакво много по-мизерно, тясно и мръсно помещение, в което газеше вода до коленете. Съкилийникът му, здравеняк, когото виждаше за пръв път и който доста приличаше на Ханибал Лектър, го изгледа многозначително и каза:

— Така ни харесва.

Дортмундър отвори уста да каже, че на него пък хич не му харесва така, но от гърлото му се разнесе оглушителен звън на будилник, който го извади от съня.

Джон Дортмундър не обичаше да си има работа с будилници. Предпочиташе нещата да стават естествено и очите му да се отворят сами, което обикновено се случваше по обяд. Необходимостта обаче му налагаше тази сутрин да е в западната част на града точно в девет и затова бе направил изключение от принципите си. Втори ден поред със сутрешни срещи! Божичко, какво нещастие му се стовари на главата!

Снощи Мей му бе помогнала да навие будилника за осем сутринта и сега в осем сутринта кракът на Мей го изрита от леглото и го накара да удря проклетия часовник, докато млъкне, и да се замъкне слепешката до банята.

След двадесет минути Дортмундър вече бе успял да се натъпче с корнфлейкс, мляко и захар и показа носа си през вратата. Оказа се, че сутрините в квартала са ужасно студени. След известно време хвана такси, което го закара до Ривърсайд Драйв и черната лимузина, паркирана пред сградата на господин Хемлоу. Кльощавият тип с кисела физиономия и побеляла коса, щръкнала изпод шофьорската шапка, трябваше да е Пембрук. На задната седалка пък седеше Джони Епик от плът и кръв, нахилен като тиква и стегнат като кренвирш в черното си палто. Отвори му огромната задна врата, подаде безкрайната си усмивка в студа и го посрещна с думите:

— Идваш точно навреме. Качвай се! Всички вече сме тук.

— Ще дойде още един — осведоми го Дортмундър.

Информацията като че ли не се хареса на Епик.

— Решил си да вземеш още някой?

— Ти вече го познаваш — обясни Дортмундър — и реших, че е редно и той да се запознае с теб.

— И кой е този човек?

— А иди Келп. — Усмивката на Епик отново изгря с пълна сила.

— Умно! Започваш да разсъждаваш логично, Джон, и това е добре. — Епик сбърчи вежди. — Струва ми се обаче, че не виждам приятеля ти.

— Ето го, идва — отвърна Дортмундър и кимна към Келп, който се приближаваше по Ривърсайд Драйв.

Когато се чувстваше неуверен в себе си, Анди Келп ходеше наперено. Сега се приближи към лимузината по-наперен от всякога, огледа усмихнатата физиономия, която го посрещна отвътре, и каза:

— Обзалагам се, че ти си Джони Епик.

— Позна от раз — отвърна Епик. — Ти пък трябва да си Андрю Октавиан Келп.

— Това Октавиан го ползвам само на празници.

— Е, хайде, качвай се и да тръгваме.

Лимузината бе пригодена за инвалидната количка на господин Хемлоу. Зад седалката на шофьора бе монтирана пейка, обърната към задното стъкло, а подът бе покрит с дебел черен мокет на ивици, които показваха откъде ще излезе платформата, по която инвалидната количка на господин Хемлоу слизаше на тротоара или се качваше в лимузината. Пейката бе пригодена само за двама души и Епик вече се бе настанил на нея. Но когато Дортмундър наведе глава да влезе, откри, че Келп по някакъв начин вече се е настанил от дясната страна на Епик, невинен като младенец.

На Дортмундър не му остана друго, освен да седне на пода, ако не искаше да се настани зад преградата до шофьора и да се изключи от разговора. Влезе на четири крака и се извърна да седне, а Епик затвори вратата зад гърба му. Задната ламарина под прозореца, също тапицирана с черния мокет, не бе неудобна. Поне в началото. Е, вярно, че щеше да седи на пода, но поне щеше да гледа напред.

— Готови сме, Пембрук — подвикна Епик и потеглиха.

— Джон разправя, че знаете всичко за нас — обади се Келп с приятелска усмивка.

— Много се съмнявам — отвърна Епик. — Известна ми е само малка част от дейността ви, която е намерила място в полицейските справки. Бих казал, че познавам върха на айсберга.

— Дори и така да е — отвърна Келп, — за сметка на това аз не разполагам с никаква информация за теб. Джон вика, че си се пенсионирал от полицията.

— Да, преди седемнадесет месеца.

— Честито!

— Благодаря.

— И в кой точно отдел на полицията се възползваха от уменията ти? — зачуди се Келп.

— Последните седем години прекарах в подразделението „Бънко“ — осведоми го Епик, който явно нямаше нищо против разпита.

— Още ли го наричат така? „Я, май си изпуснахте портфейла“. С такива работи се занимавахте, нали?

Епик се разсмя.

— Вярно, че все още има полицейски натиск по улиците, но нещата се успокояват. Стига ти да гледаш телевизия по половин час на ден, за да научиш всеки нов трик.

— Е, не всеки.

— Да, не всеки — призна Епик. — Напоследък обаче почти всичко се върши по телефона и през интернет.

— Имаш предвид нигерийците ли?

— Да, онези пари, които се опитват да изкарат от Лагос и да вкарат в банковата ти сметка — съгласи се Епик. — Странно е колко често изпращачът се оказва с адрес в Бруклин.

— Странно е, че успявате да откриете изпращача — изтъкна Келп.

— Е, стига де — възрази Епик, — и ние можем да се похвалим с това-онова.

— Няма лошо — каза Келп. — Сега обаче си вълк единак. Джон спомена, че си си направил визитка и всичко останало.

— О, съжалявам — извини се Епик. — Трябваше да ти дам.

Пъхна два пръста под ревера на палтото си, извади една от картичките, които Дортмундър вече познаваше, и я подаде на Келп.

Той я разгледа с интерес.

— „Под наем“ — прочете на глас. — Няма много обяснения.

— Не ми се ще да поставям граници на клиентите.

— Много ли клиенти имаш?

— Господин Хемлоу е първият — отвърна Епик — и естествено най-важният.

— Естествено.

— Не искам да го разочаровам.

— Разбира се, и дума да не става — съгласи се Келп. — Още повече пък в началото на новата ти кариера.

— Точно така.

— Джон обаче ми разправя — продължи Келп, — че работата, за която си го привлякъл, няма да е от лесните.

— Ако беше лесно, щях да изпратя някой хлапак — изтъкна Епик.

— И това го има.

— Имам пълно доверие в твоя приятел Джон — каза Епик и изгледа Дортмундър, който се чудеше на коя страна да седне, защото след няколко червени светофара задната врата и подът на лимузината му се сториха доста твърди и ръбести. — Смятам, че Джон също ми има пълно доверие.

— Разбира се — отвърна Дортмундър и се сви в ъгъла. Стори му се, че там е най-добре.