Доналд Уестлейк
Банда (19)

19

Дортмундър пробяга последните няколко крачки до колата, което не бе лесно, и безапелационно спечели надпреварата за местата там. Настани се триумфално на меката удобна седалка, обърната с гръб към посоката на движение, и се огледа точно навреме, за да види как Келп се плъзва до него. Това го направи още по-щастлив, тъй като нямаше да има нужда да си комуникира с Джони Епик през следващите двеста мили.

Самият Епик пристигна само със секунда закъснение, изгледа с крива усмивка двамата на пейката и каза:

— Приятно пътуване.

После бившето ченге затвори задната врата, настани се отпред до Пембрук и нареди:

— Връщаме се в Ню Йорк.

— Така си и помислих — отвърна шофьорът и запали лимузината.

Колата пое по черния път, а Келп, без да се обръща назад, каза непринудено:

— Трябва да спрем някъде да хапнем, нали, Джони?

Никакъв отговор. Стъклото между тях и предната седалка бе наполовина свалено, но явно това не бе достатъчно. Келп смигна на Дортмундър и повиши тон:

— Нали така, Джони?

Пак нищо. Келп се извърна и каза направо в процепа:

— Нали така, Джони?

Главата на Епик леко се извърна.

— Какво нали така?

— Ще спрем някъде за обяд.

— Разбира се. Пембрук сигурно знае някое място.

— Нека да помисля — отвърна Пембрук.

Келп се извърна напред, тоест назад, и каза:

— Значи не могат да ни чуват, освен ако ние не искаме.

На предната седалка Епик и Пембрук говореха нещо, може би за обяда, но думите им не се различаваха.

— Прав си, не могат — съгласи се Дортмундър. — А искаме ли да си кажем нещо?

— Ами да обсъдим идеята ми за шаха.

— Идеята за изгубения шах ли? Трябва да призная, че е доста хитро.

— Даже нещо повече, особено пък за нас — продължи Келп.

— За нас ли? Какво искаш да кажеш?

— След като боядисаме фигурките в червено и черно — обясни Келп, — кой ще е в състояние да каже дали това е истинският шах, или някой фалшификат, който сме пробутали, за да не се затрие всичкото това злато.

Дортмундър се намръщи.

— Говориш така, сякаш наистина ще вземем проклетия шах.

— Никога не казвай никога — посъветва го Келп.

— Никога — каза Дортмундър. — Не можем да влезем в трезора.

— Ще изгорим моста, когато стигнем до него — изтъкна Келп. — Междувременно трябва отново да си поприказваш с внучката.

— Вече я помолих да ми даде планове на сградата — обясни Дортмундър. — Тя обаче не мисли, че ще се докопа до тях.

— Плановете ще ни свършат чудесна работа — съгласи се Келп. — Аз обаче по-скоро имах предвид снимки на шаха.

— Снимки ли?

— Нали е стоял изложен в някакво фоайе? Освен това за него се води дело. Ако ще подменяме фигурите с фалшиви, трябва поне да знаем как изглеждат.

— Изглеждат като шахматни фигури, скрити в подземен банков трезор.

— Е, ти все пак поговори с внучката — настоя Келп. — Нищо няма да ти стане.

Храната в Нова Англия беше отчасти черна и твърда и отчасти бяла и мека. За щастие, в мястото, където спряха да хапнат, носеха бира, така че успяха да се спасят от гладна смърт.

— Това място на задната седалка ми харесва, така че мисля да остана там до Ню Йорк — заяви мрачно Дортмундър още щом напуснаха заведението и никой не възрази. И така двамата с Келп отново се настаниха на задната седалка за останалата част от пътешествието.

Когато наближиха Ривърсайд Драйв, Епик се извърна и каза в процепа:

— Вие няма нужда да се виждате с господин Хемлоу. Аз ще му докладвам.

Келп се ухили и каза:

— Ти ще му кажеш, че това с боядисването на фигурите е твоя идея, нали?

Епик му се ухили в отговор.

— Ти как мислиш?

— Мисля — отвърна Келп, — че Пембрук може да ни хвърли до центъра.

Епик се понамръщи, защото не бе сигурен, че са се разбрали така, но Пембрук се обади, без да отделя очи от пътя:

— Разбира се, сър.

Значи нямаше проблем.

Скоро лимузината спря до тротоара пред сградата на господин Хемлоу. Униформеният портиер се затича и отвори първо задната врата, но Келп бързо поправи грешката му:

— Не нас, него. — И посочи напред към Епик.

Портиерът отвори предната и дори и да имаше някакви забележки към това, което се появи от колата, не каза нищо.

Преди да слезе, Епик изгледа многозначително Дортмундър и каза:

— Ще държим връзка, нали? Ще се обаждаш как вървят нещата.

— Да, разбира се.

Кротките очи на Пембрук ги гледаха в огледалото за обратно виждане.

— Господа?

— Аз съм пръв — обади се Келп. — Към Западна трийсета, оттам ще те упътя.

— Разбира се, сър.

Колата потегли и Келп каза:

— Не е зле да се прибираш у дома с лимузина, а?

— Сигурно ще ми вдигнат наема, като ме видят така — измърмори Дортмундър.

Келп кимна към пода:

— Толкова ли е удобно там, колкото изглежда?

— Защо не провериш? — предложи му Дортмундър.