Доналд Уестлейк
Банда (10)

10

Мей се прибра от работа с чанта покупки, които собствениците на супермаркета трябваше да й дават безплатно като бонус, ако се бяха сетили за това, и завари апартамента тъмен. Още нямаше шест, но на два-три метра от прозорците им се издигаха тухлените стени на съседните сгради, така че през ноември мракът падаше към три следобед.

Мей светна лампата в антрето, влезе в кухнята да остави покупките, прекоси отново антрето и зави вдясно към хола, за да види дали по местните новини дават нещо, което е в състояние да изслуша. Включи осветлението и съзря Джон, отпуснат в обичайния си стол, на тъмно, загледан мрачно в телевизора. Всъщност не, загледан мрачно в посока на телевизора.

Мей подскочи от изненада. Дори извика тихичко и притисна ръка към гърдите си.

— Джон!

— Здрасти, Мей.

Тя го изгледа.

— Джон, какво има?

— Ами… — отвърна той — спукана ми е работата.

За пръв път от години й се прииска да не е спирала да пуши. Тя се настани на съседния стол и изтръска праха от древната цигара на масичката, където преди стоеше пепелникът.

— Заради онова ченге ли?

— А-ха.

— Стан намери ли те?

Джон пусна сух сардоничен смях и каза:

— О, да. Намери ме.

— Не може ли да ти помогне?

— Стан не помага — отвърна Джон. — Самият той има спешна нужда от помощ. Заедно със златното си кубе. Ако Стан Мърч и златният му купол бяха единственият ми проблем, щях да съм безгрижен като птичка, Мей. Безгрижен като птичка.

— Какъв е проблемът, тогава?

— Проблемът е в онова, което ченгето иска да взема — отвърна Джон. — То е някакъв златен шах, който уж е прекалено тежък за сам човек.

— Ами вземи някой да ти помогне.

— Освен че е тежък — продължи Джон, — е заключен в подземен трезор на банка в центъра.

— О-о — възкликна Мей.

— И този тип, който не е ченге вече седемнадесет месеца — обясни Джон, — ми каза, че ако възнамерявам да избягам от града, ще се свърже с милионите си приятели ченгета по интернет и ще ме сгащят. Мога да се обзаложа, че не говори празни приказки, личи му по гадната физиономия.

— И какво смяташ да правиш?

— Ами — въздъхна той — май ще си седя тук и ще чакам да дойдат да ме приберат.

— Не говориш сериозно, Джон — възрази Мей, макар да подозираше, че наистина говори сериозно.

— Вече съм бил в затвора, Мей — напомни й той. — Не беше чак толкова зле. Изкарах го.

— Но по онова време не се беше устроил както сега — забеляза тя.

— Предполагам, че нещата вътре не са се променили кой знае колко — каза Джон. — Възможно е дори някои от хората, с които лежах навремето, да са още там.

— Или да са влезли пак.

— Да, вероятно. Ще се чувствам като у дома си.

Мей знаеше, че когато нещата станат непосилно трудни, Джон има склонността да се гмурка в блатото на отчаянието едва ли не с удоволствие. Ако трябваше да използва метафори: щом дадеш юздите на отчаянието — спукана ти е работата. Вече не трябва да се потиш и да се чудиш откъде да я подхванеш — просто излизаш от играта. Отчаянието се превръща в удобна пейка, на която си седиш и я топлиш.

Мей знаеше, че в подобни моменти работата й е да измъкне Джон от лапите на отчаянието и отново да го вкара в правия път. В крайна сметка няма значение дали печелиш, или губиш, важното е да си в проклетата игра.

— Джон — каза тя с неочаквано строг глас, — не бъди такъв егоист.

Той премигна объркано насреща й и се освободи от видението за затвора като клуб на приятели със сходни интереси.

— Какво?

— А какво ще стане с мен? — поиска да знае тя. — Помисли ли въобще за мен? Да не би да си въобразяваш, че ще дойда с теб в затвора?

— Не, но…

— Какво ще правя аз, Джон — продължи да натиска тя, — ако те тикнат в затвора за десет-петнадесет години? Мисля, че си даваш сметка, че съм поела определени ангажименти с връзката ни.

— Мей, не съм виновен аз, а ченгето.

— Не ченгето седи на тъмно в хола ни — изтъкна Мей, — сякаш чака автобуса. А ти точно това правиш. Чакаш автобуса. За затвора! Какво ти става, Джон?

Той се опита да се противопостави, макар й вяло.

— Мей? Искаш да се опитам да сляза в трезора ли? Майната му на трезора, искаш да се кача в асансьора, който води към него? Не забравяй, че банката държи парите си в този трезор. Мей, те със сигурност го пазят като очите си. Но дори и да съм толкова луд, че да се опитам да го направя, кого ще убедя да ми помогне да изнесем шаха? Кой друг ще си пъхне главата в торбата?

— Обади се на Анди — посъветва го тя.