Доналд Уестлейк
Банда (51)

51

Според грижливо водените от Перли бележки той трябваше да се появи в офиса си в неделя вечерта в десет, да заключи повечето от папките и личните си вещи и да чака пристигането на хората от детективска агенция „Континентал“ заедно с оборудването им към единадесет. Седмицата обаче се оказа доста напрегната, така че в неделя чакането му дойде в повече. Неделната вечер по традиция бе единственото късче от седмицата, в което си позволяваше да седне спокойно и да вечеря с жена си в дома им в Уестчестър. Тази неделна вечер обаче му бе нервно. Той изгълта вечерята, без да я полее с обичайното вино, и малко преди осем каза:

— Съжалявам, Марша, но просто не мога повече да седя тук. Трябва да ида в офиса.

— И какво ще правиш там, Жак? Пак ще седиш — изтъкна жена му, която проявяваше много повече здрав разум.

— Няма значение отвърна той. — Трябва да съм там.

И така, с час по-рано от предвиденото, Жак и ламборгинито му поеха на юг по булевард „Хъчинсън Ривър“. Дори самото движение бе по-добро от чакането.

В неделя вечер трафикът по булеварда бе доста по рехав от обичайното, така че Перли стигна бързо. В девет без десет зави по улица „Гейнсуърт“, натисна бутона на дистанционното, закрепено върху сенника, и зелената врата на гаража изтрополи в дъното на пресечката.

Лампите на фасадата светеха постоянно и на светлината им Перли подкара колата си нагоре по рампата. Вратата зад него се смъкна и той паркира пред офиса.

Отключи входната врата, влезе, светна лампите и си свали палтото. За щастие не го окачи в гардероба, който в този момент бе зает от едър и доста изнервен човек, мърморещ наум ругатни по адрес на хората, които се появяват на среща с цял час по-рано. Перли метна палтото си на стола зад бюрото на Дела и дребният младеж, свит около кошчето за боклук под бюрото, също извади късмет.

Вратата между стаята на Дела и кабинета му по принцип не се заключваше, така че Перли просто я отвори, влезе и без да я затваря, светна лампите и тук. После отиде до бюрото си и седна. За щастие под него нямаше никой. Между канапето и стената обаче, на място, където Перли никога не би погледнал нарочно, върху лявата си страна лежеше още един човек. Изглеждаше не по-малко притеснен от едрия мъж в гардероба.

След като се настани зад бюрото си, Перли включи настолната лампа, която осветяваше ярко плота пред него, но оставяше другата част от помещението в сумрак. Е, сумракът не можеше да се сравнява с тъмнината зад двата големи прозореца, които гледаха към жилищната сграда оттатък улицата. Прозорците бяха оборудвани с тежки тъмнозелени завеси, които Перли често пускаше за през нощта. Зачуди се дали да ги дръпне и сега, но реши, че хората от охранителната фирма вероятно ще искат да надникнат към задната част на сградата, и ги остави така. Това бе добре дошло за остроносия тип, прикрил се зад завесата на десния прозорец, който бе по-отдалечен от бюрото. Този човек първоначално застана с лице към завесата, но в последния миг се извърна, така че сега бе в състояние да разглежда по-голямата част от стаята в отражението на стъклото. От друга страна, никой отвън не можеше да го забележи, тъй като тъмните му дрехи се сливаха с тъмнозеления цвят на завесата.

Поначало в стаята имаше и трети човек, също от групата, която предната вечер бе провела разузнавателна мисия в офиса. Той се стресна заедно с останалите от тракането на гаражната врата, която шумно оповести появата на Перли с час по-рано от предвиденото. Този трети човек се оказа близо до затворена вътрешна врата, която водеше към баня с тоалетна. Той я отвори, вмъкна се в банята, затвори вратата, после отново я отвори, за да намери ключа за осветлението, светна и пак затвори вратата.

Едва след като чу, че Перли влиза в кабинета, от който го делеше само вратата на банята, му хрумна: (а) че Перли може да прибегне до услугите на помещението в някой момент от вечерта; и (б) че в банята няма никакви скривалища.

Наистина ли бе така? Той огледа малкото, простичко оборудвано помещение с бели стени и бял керамичен под. Тоалетната чиния и мивката също бяха бели. Ъгълът, в който бе монтиран душът, бе с размерите на бившата телефонна будка в „Оу Джей“, а стените около него — покрити с бели фаянсови плочки.

Дали пък този ъгъл нямаше да свърши работа? Перли надали щеше да се къпе в офиса тази вечер. Ъгълът на душа можеше да се затваря със светлосива мушама, но завесата съвсем не приличаше на плътна и сенките през нея сигурно се виждаха.

Трябваше да направи нещо. Първо, трябваше да изключи осветлението възможно най-бързо. Второ, трябваше да открие някакво скривалище. Как да стане?

Над тоалетната чиния бяха монтирани две полици с бели кърпи за ръце и бели хавлии. Той грабна една хавлия, загаси осветлението и пипнешком намери пътя до завесата на душа. Влезе зад нея, дръпна я, седна на пода, прибра колене до брадичката си и се покри колкото можа с хавлията. Опита се да стане по-малък и от мишчица. Бели плочки, бяла хавлия… ако имаше късмет, никой нямаше да забележи неясното бяло очертание зад завесата. Той въздъхна и се замисли над проблема как в днешно време не можеш да имаш вяра на никого, та дори той да има спретнат и прилежен почерк като Перли. Зачака какво ще се случи.

Междувременно в кабинета си Перли отваряше чекмеджетата по бюрото и се чудеше какво точно да прибере в касата в ъгъла, докато гостите му се изнесат. Потънал в мислите си, не чу щракването на отворилата се врата на гардероба в стаята на Дела, нито пък скръцването, предизвикано от дребния младеж, който се измъкна изпод бюрото. Не чу и едва доловимия звук от отварянето на външната врата, но притварянето й привлече вниманието му. Той вдигна глава и се намръщи.

Да не би и охранителите да бяха подранили? Невъзможно. Той се изправи, мина през вратата между двете помещения и огледа обстановката. Нищо не се бе променило.

Сигурно му се беше причуло. Перли поклати глава и се върна на бюрото си, без да си дава сметка, че човекът иззад завесата е притичал безшумно през стаята и е застанал зад вратата, докато той се мръщи към празната рецепция. После, докато Перли се връщаше към бюрото, онзи се изниза през стаята на Дела.

Перли седна. Външната врата изщрака.

Той се върна в съседната стая и огледа входната врата. Сега определено му се стори, че я е чул да се затваря. Дали пак не си въобразяваше?

„Става нещо“, помисли си, мина през рецепцията, отвори външната врата, проточи врат, но видя единствено колата си.

Намръщи се към рампата, напрегна слух, но нито видя, нито пък чу нещо странно. Това даде достатъчно време на скрилия се зад дивана да се измъкне оттам, да мине през кабинета на Перли и рецепцията и да се набута в току-що овакантения гардероб.

Перли продължаваше да се мръщи към рампата, все така проточил шия през вратата. Нищо. Никой. Дали пък ламарината не щракаше от смяната на температурата?

Отново се върна в кабинета си, този път твърдо решен да не обръща внимание на никакви загадъчни щраквания. Те не означаваха нищо. Всичко беше наред. Нищо не можеше да се обърка.