Доналд Уестлейк
Банда (13)

13

Работата като младши адвокат в сериозна адвокатска кантора в центъра на Манхатън не предполага изобилие от лично време. Тази вечер отново стана десет, преди Фиона да звънне на приятеля си Брайън и да каже:

— Тръгвам към нас.

— Вечерята ще е готова тъкмо като пристигнеш.

— Да взема ли нещо, преди да се прибера? — Имаше предвид вино.

— Не, имаме всичко. — Имаше предвид, че е купил бутилка вино на връщане от студиото.

— Чао, мило.

— Чао, мило.

В офисите на „Файнбърг и съдружници“ лампите светеха по двадесет и четири часа в денонощието, тъй като само партньорите и старшите сътрудници имаха кабинети от външната страна, а следователно и прозорци. В останалата част от помещението човек спокойно можеше да си представи, че е на космически кораб, изгубен някъде във вселената. Единствената разлика в десет вечерта, когато Фиона се запровира между работните места на път към асансьора, бе, че секретарката на рецепцията вече я нямаше. Поредната силиконова красавица си бе тръгнала точно в пет и Фиона трябваше да вкара в действие магнитната си карта, за да извика асансьора. Едва след като излезе от него и напусна сградата, се озова обратно в реалния свят, който бе истински кошмар. На Пето авеню цареше невъобразим хаос.

Пътят й към дома бе добре утъпкан и сигурен, като страничен улей на писта за боулинг. Прекосява Пето авеню, тръгва по дългата пресечка към Шесто, после още една дълга към Седмо и така до Бродуей. Нови две пресечки до метрото. Там слиза, пъха картата си, минава загражденията, слиза още малко и хваща мотрисата до Осемдесет и шеста улица. Още малко разходка, една пресечка направо и половин вдясно и ето я пред нейната сграда. Там извади нова магнитна карта от претъпкания си портфейл — третата, откакто напусна офиса — и влезе във фоайето. Взе асансьора до четвъртия етаж и мина по коридора до апартамент 4Д. Картата, която използва, за да влезе в сградата, отключи и апартамента. Отвътре я лъхна аромат на ориенталска кухня. Дали не беше нещо тайландско? Май миришеше на фъстъци? Ароматът бе най-приятното нещо за целия й ден.

— Прибрах се, мило! — провикна се тя.

Двамата смятаха това за своя тайна шега. Брайън се появи от кухнята със затъкната в панталона кърпа и чаша червено вино във всяка ръка. Бе висок младеж с руса коса — пълна противоположност на дребничката брюнетка Фиона. Беше кльощав като улично псе, но с широки рамене и грубовато, но хубаво лице, което въпреки усмивката винаги оставаше нащрек.

— Звярът вече е тук — отвърна той с втората част от шегата и й подаде чашата.

Целунаха се, чашите звъннаха и те отпиха. Виното винаги бе дяволски добро. Просто защото в магазина продаваха все такова. Тръгнаха към кухнята за вечеря, но Фиона се облегна на рамката на вратата и каза:

— Как ти мина денят?

— Все едно и също — отвърна Брайън. Винаги казваше така, макар че от време на време споделяше някакви интересни неща, както и тя.

Той работеше за кабелна телевизия и по-често му се случваха интересни неща. Беше илюстратор и се занимаваше предимно с колажи за студията на кабелната телевизия, отколкото с творческа работа. Членуваше в някакъв профсъюз на сценаристи от шоубизнеса, макар Фиона да недоумяваше как работата му може да бъде определена като писане на сценарии. Членството в профсъюза обаче означаваше, че работното му време е доста по-кратко и по-предвидимо от нейното, макар приятелят й да изкарваше несравнимо по-малко пари. От време на време Фиона си мечтаеше и тя да членува в профсъюз, което щеше да й гарантира прибиране у дома в шест, вместо в десет и половина. Знаеше обаче, че е непостижимо, тъй като адвокатите никога няма да пренебрегнат още работа.

Брайън сервира вечерята на масата в тъй наречената голяма стая, която въобще не бе голяма. Въпреки това я бяха задръстили с канапе, два фотьойла, малка масичка за кафе с два поръчкови стола без облегалки безлична сива конструкция, която представляваше „кът за забавление“, два малки шкафа, претъпкани с исторически книги и художествени албуми, и още една малка черна масичка, на която играеха скрабъл и бяха заедно вече три години. Брайън се нанесе в апартамента й, след като се раздели с предишната си приятелка. Нямаха намерение да се женят, не изпитваха желание да създават поколение, нито пък да пуснат корени някъде в предградията. Харесваха се, приятно им бе да живеят заедно, не си ходеха по нервите и не се виждаха често заради естеството на нейната работа. Всичко бе цветя и рози.

Освен това Брайън готвеше добре! Като ученик известно време бе работил по кухните на разни ресторанти и по някакъв начин свързваше преживяването с артистичната си натура. Обичаше да експериментира екзотични ястия и резултатът почти винаги очароваше Фиона. Справяше се добре.

Тази вечер, както й подсказа обонянието, ястието бе от тайландската кухня, приготвено страхотно. Докато вечеряха, Фиона каза:

— Днес денят ми не премина съвсем обичайно.

Брайън вдигна очи и любопитно се втренчи в нея над вилицата си (в тайландската кухня не се използват пръчици).

— Така ли?

— Говорих с един човек — поясни тя. — Най-отчаяният човек, когото съм срещала. Не можеш да си представиш как изглеждаше, когато каза: „Връщам се в затвора“.

Фиона се засмя, а Брайън я изгледа още по-любопитно.

— В затвора ли? Не ми казвай, че вече защитаваш мошеници. Вие се занимавате с други неща.

— Не, не, това няма нищо общо с кантората. Става въпрос за дядо ми.

— Чичко-паричко — подразни я Брайън.

Тя му се усмихна незлобиво.

— Да, знам, че си с мен единствено заради парите. Знам, че въобще не ти пука за мен.

Брайън също се усмихна без злоба, но в думите му пролича хладина.

— Пробвай да поживееш малко без пари.

— Знам, знам, знам, че си имал трудно детство.

— Бяхме прекалено бедни, за да имам детство. Затова от малък тръгнах да се изкачвам нагоре. Кажи ми сега за отчаяния.

И така Фиона му разказа цялата история с шаха. Брайън я чуваше за пръв път. Зададе няколко въпроса, влезе в час и попита:

— И какво? Той наистина ли смята да обере трезора?

— О, не, разбира се — отвърна Фиона. — Това е пълна глупост. Всички го знаят и това ще сложи край на сагата.

— Ами ако все пак опита?

— О, горкият — отвърна Фиона с усмивка. — В такъв случай наистина ще се върне в затвора.