Доналд Уестлейк
Банда (46)

46

Фиона прекара цялата събота в суетня около тазвечерното празненство на „Гроуди“. Как въобще бе позволила на Брайън да я придума да покани госпожа Уи на Лудешкото мартенско празненство? И какво я прихвана госпожа Уи, та се съгласи?

Дали нямаше някакъв начин да се измъкне от ситуацията? Дали да не се престори на болна? Не — Брайън и без нея щеше да придружи госпожа Уи на партито. Ако имаше нещо, което да ужасява Фиона повече от мисълта, че ще иде заедно с госпожа Уи на Лудешкото мартенското празненство на „Гроуди“, то бе присъствието на госпожа Уи на партито без нея. Тогава нямаше да има кой да й обясни, да замаже положението и да предпази горката госпожа Уи, ако това въобще бе възможно.

И какво можеше да направи, за да предотврати събитието? Дали да не излъже всички? Да излъже госпожа Уи, че партито е отменено, а Брайън, че госпожа Уи е размислила? Не — никой нямаше да й повярва. Фиона въобще не я биваше като лъжец, което си бе истинско нещастие за един адвокат, и веднага щяха да я разконспирират.

И после как щеше да обясни защо е излъгала? Е, нямаше как, нали? Тя едва успяваше да го обясни на себе си, защото истинската причина не се криеше в очевидната несъвместимост на госпожа Уи и „Гроуди“, не, имаше и нещо повече, нещо…

Брайън.

Не че на Брайън нещо не му бе наред, не. Двамата с Фиона се оказаха чудесна двойка — живееха без дрязги, подкрепяха се, задоволяваха се с малко. Страстта му към екзотичната кухня продължаваше да й носи приятни изненади, макар че откакто напусна „Файнбърг“ и започна нова работа с нормално работно време, удоволствието сякаш понамаля и изненадите избледняха. (Разбира се, никога нямаше да му признае, че е така.)

Проблемът, който едва успяваше да формулира в главата си, защото я караше да се чувства гузна, бе разликата в класите. Брайън идваше от свят различен от света на Фиона. Хората от неговата черга не живееха на същите места като нейните, не ходеха в училищата, посещавани от нейните познати, не прекарваха отпуските си там, където ги прекарваха хората от света на Фиона, не си купуваха костюми — ако въобще си купуваха костюми — от магазините, в които влизаха представителите на нейната класа. Той принадлежеше към по-груба, по-опърпана, по-недоволна вселена от хора, които поколение след поколение се бяха проваляли и бъдещето им не вещаеше нищо добро. В компанията на Брайън Фиона живееше бедняшки, макар това да бе трудно доловимо за невъоръжено око.

Ако бе честна — а тя искаше да е така, — трябваше да признае, че собственият й прадядо Хайрам Хемлоу, бащата на дядо й Хорас, е дошъл от същата вселена, както и Брайън — вселена на хора без връзки, които се опитват да свържат двата края. Откраднатият шах може би е щял да помогне на Хайрам да се измъкне от блатото, но възможността се бе изплъзнала от пръстите му.

Решаващият тласък в историята на семейство Хемлоу бе даден от дядо й Хорас, който се бе оказал гениален изобретател. С помощта на престижа и парите, направени благодарение на изобретенията, той бе успял да прекоси почти невидимите класови бариери на американското общество. Следващото поколение, поколението на бащата на Фиона, на лелите и чичовците й, въоръжено с пари, пък били те и прясно придобити, бе в състояние да постъпи в подходящите училища, да се пресели в подходящите квартали и да завърже подходящите приятелства.

Семейството плавно се бе преселило в горните етажи на американската средна класа по типично американски начин — не с родословно дърво, не с история, а с пари. И сега Фиона, която принадлежеше към едва третото поколение от този етап, можеше да огледа Брайън Клансън и да признае със срам и притеснение, но без каквото и да е колебание, че той е под нейното ниво.

Този факт напълно я лишаваше от дар слово, а другият факт — че съвсем скоро трябва да представи Брайън като кавалер на госпожа Уи за тазвечерното парти — само усложняваше нещата. Фиона отлично знаеше, че госпожа Уи държи на класовите различия не по-малко от всеки друг. Шантавите саркастични мемоари, които шефката й пишеше в момента, бяха пропити с класово презрение. Дали сега лекомисленото решение на Фиона, решение, взето въпреки здравия разум, нямаше да накара госпожа Уи да я презре завинаги?

Естествено Брайън остана напълно безразличен към суетнята й, увлечен в обичайния си начин за прекарване на съботните сутрини, а именно — окупиране на всекидневната с цел гледане на анимационни филми. Той твърдеше, че тази дейност всъщност е част от работата му, но Фиона отлично знаеше, че не е така и че гледа анимационните филми за удоволствие. Колкото по-детински — толкова по-добре.

Фиона се беше затворила в спалнята, макар че вратата не й спестяваше звука на телевизора. Крачеше нервно напред-назад, притесняваше се и безуспешно търсеше изход от дилемата. Най-сетне, малко преди единадесет, реши да звънне на госпожа Уи, макар че нямаше ни най-малка представа какво възнамерява да каже. Във всеки случай трябваше да направи нещо, да започне отнякъде. Може би гласът на госпожа Уи щеше да се окаже така упорито търсеното вдъхновение.

Тя седна на леглото, посегна към телефона — и той иззвъня. Фиона вдигна стреснато и чу гласа на госпожа Уи.

— Госпожо Уи! — Не можеше да повярва на ушите си.

— Обаждам се заради костюмите — осведоми я госпожа Уи.

— Госпожо Уи?

— От думите ти останах с впечатление, че повечето хора на партито тази вечер ще са костюмирани.

„О-о, значи не иска да идва!“, помисли си Фиона и сърцето й подскочи радостно.

— О, да, госпожо Уи, ще носят всякакви костюми!

— Не си ми особено полезна, миличка. Какво означава „всякакви“? Не се ли предполага, че събитието все пак е посветено на нещо?

— Посветено ли? — „Посветено е на недорасли дебили“, помисли си тя, но не го каза. — Предполагам — отвърна вместо това, — че е посветено на поп културата, може би на анимационни герои и такива неща. А, и на вампири, разбира се.

— Разбира се — съгласи се госпожа Уи. — За съжаление — продължи тя — наблюденията ми показват, че жените не изглеждат по-хубави във вампирски костюми.

— Имате предвид, че зъбите ги загрозяват ли?

— Да, това също. Знам, че ти няма да се костюмираш, но спомена, че приятелят ти — Брайън, нали? — ще се дегизира.

— О, да — отвърна Фиона, опита се да го каже весело вместо отчаяно. — Той носи един и същ костюм всяка година.

— Наистина ли? Ще развалим ли изненадата, ако ми кажеш какъв е?

— Не, не. Облича се като Преподобния Извратен.

— Нещо не разбрах.

— Това е анимационен герой — обясни Фиона. — От един сериал по една кабелна телевизия. Малко е нецензурен.

— Ще носи нецензурен костюм?

— Не, анимационният гер… Госпожо Уи, това е пародия на свещеник, който благославя неприличното държане, обича всички грешници и греховете им.

— Не съм сигурна, че разбирам.

Фиона съвсем се отчая.

— Работата е там, че свещеникът обикновено прави служби по време на оргии.

— И в какво точно се състои службата?

— Ами просто благославя участниците.

— Това ли е всичко?

— Ами… всъщност да — отвърна Фиона, която една сега си даде сметка каква плоска и безинтересна шега е персонажът на Преподобния Извратен всъщност.

Госпожа Уи зададе следващ въпрос — спокойна, но твърда като скала:

— И как точно е облечен персонажът му?

— Ами, не е толкова… Всъщност не е нищо особено. Просто обува тежки черни обувки, мазен черен костюм с ужасно широки крачоли и широко двуредно сако. Слага в джоба си бутилка уиски. Освен това маже лицето си с бял грим и си слага черна широкопола шапка.

— Разбирам.

— Може би най-интересното обаче е изражението му — опита се да дообясни Фиона. — Опитва се да изглежда похотлив, зяпва и непрекъснато се облизва. На другата сутрин обикновено челюстите му са схванати и долната му устна е възпалена.

— Е, изкуството иска жертви — отбеляза сухо госпожа Уи.

— Да, предполагам, че е така. Преди носеше и една „Кама сутра“ под мишница, също както свещениците носят Библия. Обаче я изгуби и така и не си купи друга.

— В такъв случай просто ще си представяме, че е там — каза госпожа Уи. — Благодаря ти, миличка, може и да си ми помогнала.

— Надявам се — отвърна Фиона, затвори и се отпусна в обятията на отчаянието. Госпожа Уи определено щеше да дойде на празненството.