Доналд Уестлейк
Банда (44)

44

Анди Келп се прибра от търговския център облечен с три костюма и две палта. Вън не бе чак толкова студено, но по-добре да ходи навлечен, отколкото да плаща за нови дрехи.

Ан Мари седеше пред компютъра на бюрото в спалнята. Изгледа го и каза:

— Да не си качил килограми?

— Не — отвърна той. — Качих малко дрехи. Сега искам да ги съблека.

— Добре.

Тя изгаси компютъра и в този миг телефонът иззвъня.

— Сигурно е Джон — предположи Келп.

— Хайде, събличай се — подкани го Ан Мари, — а аз ще говоря с Джон.

— Става.

Келп смъкна новите си дрехи, а приятелката му каза:

— Джон е и май много иска да си говори с теб.

— Е, ще изпълня желанието му… Ало? — каза в слушалката.

— Знаем къде ще го закарат.

— Ще го закарат, но още не е там.

— Не, но скоро ще бъде и ние с теб трябва да огледаме мястото, преди стоката да се е появила. По-добре сега, отколкото после.

За съжаление, това бе самата истина. Келп изгледа Ан Мари, която на свой ред се събличаше, и каза:

— И къде е това място?

— На улица „Гейнсуърт“. Там има някакъв офис.

— Офис ли? Какъв офис ще има пък там?

— Ще ти разкажа всичко, но не е за телефон.

— Добре, но… — Келп изгледа жадно Ан Мари. — С Ан Мари имахме други планове за тази вечер, да идем на кино или… Чакай, ще ти кажа какво ще направим.

— Какво?

— На „Гейнсуърт“ има един доста лъскав хотел — каза Келп. — В него се събират тузарите. Можем да се видим там, да речем в лоби бара.

— Супер. Кога?

— Ще трябва да е по-късничко — отвърна Келп и отново изгледа Ан Мари, която му се усмихваше. — Ще съм там точно в полунощ.

Келп удържа обещанието си и завари Дортмундър да го чака в лоби бара.

Трябваше да признае, че дори и в гръб, овесен на бара, Джон Дортмундър по никакъв начин не се вписваше в обстановката. Всеки що-годе наблюдателен човек в помещението щеше от пръв поглед да забележи чуждия предмет и да извика ченгетата с пълното съзнание, че все има защо.

За щастие хотелът не бе притегателно място за наблюдателни хора. Той бе по-скоро средище на клечави индивиди от различен пол, който търкаха бузите си с едра шкурка, преди да изпълзят от бърлогите си вечер и да се отправят насам. Те не забелязваха присъствието на други същества, освен себе си, поради което не обърнаха никакво внимание и на пришълеца, присъединил се към многобройното им и шумно светско общество. От тази гледна точка, Дортмундър идеално се сливаше с тълпата.

Келп зае тапицирания с дамаска висок стол на бара до Дортмундър и така пришълците станаха двама. Барманката, която приличаше на филмова звезда във впитата по тялото й черна рокля, побутна пред него картичка с реклама на презервативи и каза с пълно безразличие:

— Сър?

Келп погледна чашата на Дортмундър, разпозна питието и отвърна:

— Ще пия едно от неговото.

— Ясно. — Тя завъртя очи и отплува.

Келп отново изгледа чашата на Дортмундър, която понастоящем бе долепена до устните му.

— Бърбън пиеш, нали?

— Да.

— С две бучки лед?

— Да — потвърди Дортмундър и повдигна рамене. — Тук явно не обичат на бърбъна да му е скучно и пускат нещо за компания. Сигурно се притесняват да не те хване.

Келп огледа наредените по бара пред останалите клиенти чаши и установи, че не приличат на питиета, а на извънземни. Съвсем малки извънземни.

— Ясно — повтори той заключението на барманката.

Барманката пък може би се почувства засегната, че сервира високооктанови питиета, но се справи със задачата само срещу четиринадесет долара. Срещу двадесетачката си Келп получи чаша с две бучки лед, една банкнота от пет и една от един долар. Отпи от питието, установи, че са му донесли каквото е поръчал, и каза:

— Разкажи сега за офиса, в който ще местят стоката.

— На някакъв лъскав частен детектив е. Казва се Перли — обясни Дортмундър. — Ще трябва да разберем защо са решили, че е толкова подходящ за скривалище.

— И стоката ще е там скоро, така ли?

— Така разправят.

— Сигурно ще я прекарат с бронирана кола.

— Сигурно.

Келп обмисли ситуацията и поощри мозъчните си клетки с малко бърбън.

— Не е лесна работа да нападнеш бронирана кола в града. Такива неща се правят в полето.

— Може и в града да го направиш — отвърна Дортмундър, — но ще трябва динамит. Аз предпочитам да работя по-тихо.

— Е, явно разбираш от тези неща. — Келп отпи още глътка и добави: — Огледа ли мястото, докато идваше насам?

— Не. Реших, че трябва да научим добрите новини заедно.

— И кога смяташ да го направим?

— Като си допиеш питието — отвърна Дортмундър, който явно вече бе допил своето.