Доналд Уестлейк
Банда (18)

18

Доколкото си спомняше, Фиона бе виждала Ливия Нортууд Уилър само веднъж в живота си, преди повече от година, малко след като започна работа във „Файнбърг“. По това време, разбира се, нямаше никаква представа, че бащата на госпожа Уилър е откраднал толкова скъпоценно нещо от прадядо й и приятелите му, но въпреки това забеляза дамата, тъй като Бог е свидетел, че госпожа Уилър бе забележителна жена. Фиона даже подметна на съседката си по бюро Имоджен:

— Коя е тази!

— Ливия Нортууд Уилър — осведоми я Имоджен. — Богата е като Крез. Всъщност сигурна съм, че мисли Крез за парвеню.

Фиона проследи дамата с поглед. Ливия се насочи към кабинетите на съдружниците, водена от секретарка, която, подобно на повечето секретарки в кантората, бе облечена доста по-елегантно от младите адвокатки. Тогава госпожа Ливия Нортууд Уилър остави след себе си спомена за жена, която може и да не е богата колкото Крез, но със сигурност изглежда по-стара от него, както и от повечето антични царе, за които може да се сети човек. Много високо, невероятно слабо, право като бастун остроносо изпито същество с изгарящ поглед и шлем от снежнобяла коса, която отразяваше светлината. Бе облечена изцяло в черно и ходеше сковано, но решително, сякаш е дошла да опише цялото ти имущество за публична продан и обича работата си до полуда.

Докато я наблюдаваше, по тялото на Фиона пробягаха студени тръпки и тя си каза: „Радвам се, че не идва да се види с мен“. Половин час по-късно мнението й напълно се потвърди. Госпожа Уилър отново мина през помещението, предвождана от същата секретарка и с непроменен вид. Срещата с адвоката явно нито я бе умилостивила, нито пък бе разпалила допълнително гнева й. Значи състоянието й беше константна величина — гори бавно и непоколебимо като църковна свещ.

В петък сутрин, след срещата с господин Дортмундър и припомнянето на историята с откраднатия шах, Фиона бе удостоена за втори път да зърне госпожа Уилър. Срещата бе подобна на първата. Дамата се появи, този път предвождана от друга секретарка (текучеството на секретарки бе несравнимо по-голямо от текучеството в адвокатския състав), но все така непоколебимо пламенна и решителна.

Фиона я изгледа внимателно, този път въоръжена с информацията за тайната им и изненадваща връзка, и след като дамата се отдалечи, откри, че й е невъзможно отново да се съсредоточи върху работата си. Връзката съществуваше и Фиона я намираше за доста възбуждаща. Все едно някоя личност, излязла право от учебниците по история, някой Джордж Вашингтон или Хенри Форд, внезапно да се появи отнякъде. Нима няма да ти се прииска да размениш някоя дума с него, да се докоснеш до това късче история, макар и повърхностно? Разбира се, че ще ти се иска.

През следващите петдесет минути Фиона не направи почти нищо, за да заслужи заплатата си във „Файнбърг“, но за сметка на това не изпускаше от поглед пътеката между работните места, откъдето госпожа Уилър щеше да мине на път за асансьора. Когато най-сетне, след цяла вечност, това се случи и госпожа Уилър се появи по петите на днешната секретарка, Фиона незабавно скочи на крака и последва двойката.

Посетителите почти винаги чакаха асансьора поне минута-две на рецепцията и точно в този период Фиона щеше да направи своя ход. Знаеше, че онова, което се кани да направи — да заговори клиент, за когото не работи — е напълно нередно. Знаеше, че на теория дори е възможно да я уволнят за подобно своеволие, но просто не бе в състояние да се спре. Трябваше да погледне госпожа Уилър в очите, трябваше да чуе гласа й, най-сетне, трябваше да накара самата госпожа Уилър да забележи присъствието на Фиона Хемлоу на белия свят.

Ето ги пред вратата на асансьора. Фиона забеляза, че секретарката дори не се опитва да завърже разговор с чудовището, нито пък чудовището очаква подобни прояви, които някои биха окачествили като човешко общуване. Е, може и да не очакваше, но щеше да получи.

Фиона закрачи напред и прикри нервността и колебанието си с бойка стъпка и широка усмивка. Впи непоколебим поглед в госпожа Уилър, прекоси фоайето и в мига, в който дамата забеляза приближаването й, възкликна радостно:

— Госпожо Уилър?

Недоверието изригна от дамата като облак мухи, прогонени от мърша.

— Дааа? — отвърна тя с властен баритон, продран от цигарен дим. Звучеше като рев на хищник.

— Госпожо Уилър — припряно продължи Фиона, — аз съм Фиона Хемлоу, младши адвокат в кантората. Имах възможност да поработя над незначителна част от случая ви и се надявах някой ден да ми се удаде възможност да изразя възхищението си от вас.

Дори секретарката изглеждаше поразена от този дебют, а госпожа Уилър, обвита от облак мухи, отвърна:

— Така ли?

— Позицията ви е толкова твърда — увери я Фиона. — Много хора на ваше място биха се отказали, биха позволили да ги стъпчат, но вие — не.

— Не и аз — съгласи се госпожа Уилър с мрачно задоволство, от което в гласа и дори се прокраднаха мелодични нотки. Мухите като че ли се поразпръснаха.

— Бих искала просто да ви стисна ръката, ако позволите — каза Фиона.

— Ръката ми?

— Не искам нищо друго — увери я Фиона и се опита да се усмихне глупаво, по момичешки. — Мога да си имам неприятности дори само за това, че ви заговорих. Но от всички клиенти, които познавам, вие определено заслужавате най-много уважение. Ето защо, ако не ви притеснява, ако не е много нахално, мога ли…? — И Фиона протегна малката си десница с глуповато обнадеждена усмивка и със страхопочитание в погледа.

Госпожа Уилър не пое протегнатата ръка. Дори не я удостои с поглед. Вместо това каза:

— Госпожице…

— Фиона Хемлоу.

— Госпожице Фиона Хемлоу, ако Тъмбрил ви е пуснал по петите ми да ме тормозите, кажете му, че само си губи времето.

— О, не, госпожо…

Но асансьорът пристигна. Без да погледне нито Фиона, нито секретарката, госпожа Уилър наби крак към него, все едно е пиратски капитан, упътен към мостика на поредния пленен кораб. Вратата безшумно се затвори зад гърба й.

— Мисля, че не е добра идея да казваш на Джей за това — предложи секретарката.

— Мисля, че никой не трябва да казва на… Джей… за това — съгласи се Фиона и се върна на мястото си.

За пръв път се замисли дълбоко над въпроса за семейните вражди, които се прехвърлят от поколение на поколение, и също така дълбоко се усъмни, че в подобна ситуация нейното собствено семейство има каквито и да било изгледи за успех срещу семейство Нортууд.