Доналд Уестлейк
Банда (2)

2

По някое време Дортмундър успя да успокои дишането си и се извърна към сепарето на Келп, но той вече бе отишъл в задната стая. Знаеше, че сега трябва да се присъедини към останалите там и вместо да говорят по обичайните въпроси — да дава цял куп обяснения. Не му харесваше особено.

Обърна се на другата страна към улицата и се замисли какво да прави, когато в заведението се вмъкна друг клиент, който нямаше как да остане незабелязан. Огромен. Истински исполин. Можеше да се оприличи на онази част от космическите ракети, която пада в океана, далеч от всичко живо. Представете си я с мека шапка. Тоалетът включваше още вълнено палто, изработено от доста метри плат, и черен пуловер с висока яка, от която, като планинско било, изникваше главата.

Гигантът спря на входа и сбърчи косматите си вежди към сепарето на Дортмундър.

— Видях те да говориш с ченге.

— Здрасти, Малкия. — Колкото и невероятно да звучи, чудовището се подвизаваше под това име. — Вече не е ченге. Пенсионирал се е преди седемнадесет месеца. Навъртял двайсетака, сдал снаряжението и решил да се пробва на частно.

— Няма частни ченгета, Дортмундър — заяви Малкия. — Ченгетата са част от системата. Системата не работи на частно. Ние сме частниците.

— Ето му визитката — защити се Дортмундър и подаде картончето.

Малкия взе картичката с огромната си лапа и прочете на глас:

— Под наем. Ха. Вярно, че има частни ченгета, но този не е такъв, нали?

— Не ми се вярва.

Малкия му върна картичката много внимателно и добави:

— Е, Дортмундър, винаги съм казвал, че си чешит.

— Не съм отишъл аз при него, Малкия — изтъкна Дортмундър. — Той дойде при мен.

— Но фактът си е факт — възрази Малкия. — Дошъл е при теб. Не при Анди, не при мен, а при теб.

— Такъв ми е късметът — отвърна горчиво Дортмундър.

— Ченге, което не е ченге — замисли се Малкия. — Наемаш го като кола. И какво, искаше просто да си побъбрите, така ли?

— Хич не е смешно, Малкия — каза Дортмундър.

— Бях в една лимузина отвън — обясни Малкия, който предпочиташе да се придвижва с огромни коли заради размера си — и те гледам тук. Викам си — може пък Дортмундър и куката да искат да са си само двамката. После влизат Стан и Хлапето, няма здравей-здрасти, нищо. Най-сетне ченгето излиза и се оказва, че просто минал да ти остави визитка и да каже, че се е хванал с бизнес, в случай че ти потрябва ченге под наем.

— Не е ченге, Малкия — повтори Дортмундър. — Махнал се е преди седемнадесет месеца.

— Тези работи не стават така бързо — продължи да разсъждава Малкия. — Мен ако питаш, са необходими около три поколения.

— Може и да си прав.

— За пореден път — отбеляза Малкия. — И какво, ще ми кажеш ли за ченгето, Дортмундър?

— Първо трябва малко да премисля нещата — отвърна Дортмундър. — Честно казано, в момента не ми е до мислене.

— Добре, значи друг път — каза Малкия.

— Да, знам — съгласи се Дортмундър с въздишка. — Знам, че ще има и друг път.

Малкия се огледа.

— Май всички са отзад, а?

— Да, влязоха в стаичката.

— Може би и ние трябва да направим така — продължи Малкия. — Дай да видим какво е намислил Стан. На шофьорите не им идват често идеи — допълни той и изгледа Дортмундър отвисоко. — Идваш ли?

Дортмундър въздъхна за втори път днес и поклати глава.

— Май ще пропусна, Малкия. Този тип ми развали настроението, нали се сещаш?

— Не съвсем.

— Мисля си — обясни Дортмундър, — че трябва да си ида вкъщи. Просто да се прибера.

— Ще ми липсваш — каза Малкия.