Доналд Уестлейк
Банда (67)

67

Прислугата на господин Хемлоу бе обучена да приготвя закуски, които не само те засищат, а оставят в стомаха огромна тежка топка, която почти не ти позволява да отлепиш брадичка от масата. В резултат на това във вторник сутринта гостите на имението показаха признаци на живот едва след десет. Пръв се окопити Малкия, който имаше доста по-голям капацитет от останалите и може би поради това се възстанови по-бързо от тях. Изправи се тежко, обиколи огромната всекидневна, поспря се до шахматната дъска, която очакваше армиите от пешки да се строят по полетата й, и тръгна към входната врата и верандата отвън. Остави вратата отворена, тъй като щипещият планински въздух бе в състояние да съживи приятелите му вътре. След минута се прибра във всекидневната и попита:

— Кой е преместил кадилака?

От няколко страни долетяха нечленоразделни звуци. Единственият, който успя да състави смислено изречение, бе Келп:

— Никой не го е местил, там е, пред гаражите.

Малкия прекрачи прага, погледна към гаражите и отвърна:

— Бусът е там. Има и няколко малки коли на прислугата. Кадилака обаче го няма.

— Невъзможно — възрази Келп. — Снощи го паркирах там.

— Кадилакът не е игла, че да се изгуби — забеляза Малкия.

— Нищо не разбирам — каза Келп, изправи се с мъка на крака и последва Малкия на студа.

Дортмундър също се надигна и заяви:

— Не ми харесва тая работа.

Стан успя морно да вдигне глава и попита:

— Какво не ти харесва?

— Никой от нас не го е местил — отвърна Дортмундър. — Това не ми харесва.

Опря две ръце на масата, оттласна се от нея и тръгна към отворената врата. Зад гърба му господин Хемлоу се обърна към блуждаещ наоколо прислужник:

— Някой качвал ли се е горе?

— Не, сър — отвърна той. — Всички бяха настанени в къщата за гости, а вие останахте тук.

— Прати някой да огледа.

— Да, сър, веднага.

Дортмундър излезе на верандата. Малкия и Келп стояха на мястото, където предната вечер бе паркиран кадилакът. Явно обсъждаха гаражите, защото Келп отвори една от вратите. Вътре имаше кола.

Дортмундър слезе от верандата, отиде до отворения гараж и установи, че колата вътре е очукан крайслер с номера от Ню Джърси и с кал по предния капак и бронята.

Келп затвори вратата на шофьора и се обърна към Дортмундър:

— Ключовете са на таблото, но иначе вътре няма нищо.

— Били са тук — обясни Дортмундър в мига, в който и Джъдсън се присъедини към тях. — Празна къща насред гората. Имали са достатъчно акъл в главата, за да не задействат алармата.

— Кои? — обади се Малкия.

— Никога няма да разберем — отвърна Дортмундър.

— Кадилакът им е пречел да си изкарат колата. Предполагам, че са искали да го преместят, но после са си казали — какво пък толкова, и без това сме с крадена кола, по-добре да вземем хубавата.

— Какво става с шаха? — попита Джъдсън.

— Шахът! — възкликна поразен Келп и се огледа паникьосано.

— Изчезнал е — предположи Дортмундър.

— Трябва… трябва…

Келп и Джъдсън тутакси се метнаха в буса. Дортмундър и Малкия бавно се извърнаха и мълчаливо тръгнаха към къщата. Дортмундър откри стар удобен люлеещ се стол близо до камината, настани се в него и зачака развръзката.

Не се бавиха много. Келп и Джъдсън се върнаха с новината, че зелените мушами още са си там. Една прислужница слезе от горния етаж с вишневочервени бикини в ръка.

— Бяха под една възглавница. Погледнах отдолу, тъй като леглото не бе оправено, както го оправяме ние.

— Как е възможно това? — поиска да знае господин Хемлоу. Тази сутрин коляното му явно разучаваше нови танцувални движения.

Отговорът пристигна скоро под формата на Епик, който се върна от огледа на задната ограда на имението.

— Някой там си е поиграл с инсталацията, така че да не я изключва, но да влиза, когато пожелае, без да я задейства. На пръв поглед не се вижда, но ако се загледаш по-внимателно, всичко е ясно. Влизаш и излизаш като у дома си.

— Джони, двамата с Джон идвахте тук, за да се уверите, че всичко е наред — каза господин Хемлоу.

— Да, господин Хемлоу, но това беше преди четири месеца. Този път не съм оглеждал, тъй като пристигнахме заедно. Всички бяхме тук.

— Господин Хемлоу — обади се Келп, — това е голям удар за всички ни, но поне едно нещо е сигурно — шахът вече никога няма да се върне при наследниците на Нортууд.

— Нито пък ще иде при законните му притежатели — изтъкна господин Хемлоу.

— Надали ще им липсва нещо, което никога не са имали — обади се равнодушно Малкия.

— Трябва да си повтарям, че вчера видях всичките фигури, наредени до пътя — каза господин Хемлоу. — Изгубеният шах. Видях го със собствените си очи, пък макар и само веднъж.

— Гледайте да не си изгубите мисълта — предложи Малкия. — Преди и ние да сме се изгубили оттук, хайде да се разберем как ще си вземем парите.

— Сериозно ли говорите? — удиви се господин Хемлоу. — Шаха го няма.

— Ние го доставихме — напомни Малкия. — Намерихме го, взехме го и ви го донесохме. Какво сме виновни, че не успяхте да го опазите в собствената си къща?

— Аз разполагам с известни възможности, ще знаете — отвърна господин Хемлоу.

— Точно така, значи ще можете…

— Не, не ме разбрахте — прекъсна го господин Хемлоу и огледа страховито намръщените физиономии около себе си. — С възможности за самозащита. Не възнамерявам да платя сто и петдесет хиляди долара за шах, който не притежавам.

— Господин Хемлоу — намеси се Епик, — нека бъдем справедливи. Момчетата работиха здраво. Доставиха шаха в къщата ви. Кражбата му не е по тяхна вина. Трябва да им дадете нещичко.

Господин, Хемлоу се замисли. За пръв път в историята мъж, прикован към инвалидна количка и обграден от враждебно настроени професионални престъпници, изглеждаше толкова спокоен. Единствените му притеснения бяха свързани с изчезналия шах. Явно въобще не му пукаше за настроението на шестимата раздразнени мъже около него.

Най-сетне въздъхна:

— Вярно е, че все пак заслужават нещо.

— Знаех си, че сте свестен тип, господин Хемлоу — усмихна се Стан.

— Шаха вече го няма и сигурно никога няма да го видя, но от друга страна, си свършихте работата, а и както отбелязахте, наследниците на Нортууд никога повече няма да сложат ръце на него. Ще платя по десет хиляди долара на човек.

— Но това е само една трета! — възмути се Стан.

— Не възнамерявам да се пазаря — отвърна господин Хемлоу. — Вие получавате една трета от обещаното, а аз — празна шахматна дъска. Не мислите ли, че петдесет хиляди долара са доста солена цена за парче дърво, господа?

Из помещението се разнесе дълбока въздишка.

— Приемаме — заяви Дортмундър.