Доналд Уестлейк
Банда (15)

15

Джъдсън Блинт пишеше адреси и имена на компютъра. Ето, вече бе станало почти десет сутринта, а той още не беше приключил със „Суперстар Мюзик“. До левия му лакът чакаха купища писма, заявления и чекове (прекрасни чекове) за „Алайд Комишънърс Корсес“ и „Интертерапевтик Рисърч Сървисес“. Колко още работа имаше само.

По някаква необяснима причина в петък пристигаше най-много поща. Може би пощаджиите просто искаха да изчистят всичко преди почивните дни. Каквато и да беше причината, петъците превръщаха заниманията му в истинско подобие на работа, а те всъщност си бяха три изключително изгодни схеми за измама.

Да вземем например „Суперстар Мюзик“, с която продължаваше да се занимава в десет сутринта. „Суперстар Мюзик“ обещаваше да те направи богат и известен, като напише музика за стиховете ти. Рекламите в печата бяха насочени към млади и лековерни творци, разбира се. Ако пък пишеш музика, то компанията с радост ще сътвори текста към нея. Повечето аматьори пишат монотонни глупости, така че музика — дал Господ. Променяш малко ритъма — и готово. Що: се отнася до стиховете — „Популярните цитати на Бартлет“ осигуряваха широко поле за изява, а ако там нямаше нищо подходящо, на помощ идваха писмата на поетите.

„Алайд Комишънърс Корсес“, от друга страна, си бе поставила за цел да направи от всички желаещи преуспяващи частни детективи. Няма проблеми. Що се отнася до „Интертерапевтик Рисърч Сървисес“, ако порнографските им творби не подобрят сексуалния ти живот, по-добре си измери пулса — сигурно си мъртъв.

Задачата на Джъдсън Блинт в тази тройна схема за източване на последните пари на лапнишараните бе проста. Всеки ден отваряше писмата, попълваше адреса на подателя в компютъра и залепваше етикетите на съответните пликове. После товареше пликовете на голяма количка, сваляше я във фоайето, където се помещаваше пощата, и прибираше поредната порция кореспонденция от смотаняците. Най-приятната част бе да отнесе чековете в задната стаичка на Дж. С. Тейлър, която бе автор на цялата машинация и която му плащаше двадесет процента от изработеното — между седемстотин и хиляда и сто долара седмично — само защото се занимава с бумащината.

Вършеше тая работа от юли. Тогава пристигна в Манхатън от Лонг Айланд, прясно изкласил от гимназията и със самочувствието на най-големия измамник на всички времена. Джей Си го прочете като отворена книга за около минута, но въпреки това му повери задачата, за което щеше да й бъде благодарен до живот. Освен това работата му вече бе довела и до още по-розови перспективи.

И така, в петък сутрин, Джъдсън се наслаждаваше на розовите перспективи и се ядосваше, че идеята на Стан Мърч, споделена в „Оу Джей“ онази вечер, е толкова тъпа, защото бе време да посъбере някоя и друга пара оттук-оттам, преди да дойде зимата. В този момент вратата се отвори и преди Джъдсън да успее да си каже рецитацията: „Дж. С. Тейлър не е тук в момента, имате ли уговорена среща? Ужасно съжалявам, но…“, пред него цъфна Стан Мърч от плът и кръв. Бутна вратата зад гърба си, кимна на Джъдсън и каза:

— Кво става?

— Здрасти.

— Минавах наблизо и реших да се обадя.

Минавал покрай седмия етаж на „Авалон Стейт Банк Тауър“ на Пето авеню близо до катедралата „Сейнт Патрик“. Как ли пък не.

— Радвам се, че се отби — посрещна го Джъдсън.

В малката задръстена с вещи стаичка имаше и други столове, освен този зад бюрото, но те бяха зарити с книги на сексуална и детективска тематика. Стан се огледа, прие положението мъжки и се облегна на едно празно местенце от стената, до рамката на вратата. Скръсти ръце пред гърдите си и каза:

— Жалко, че онази вечер стана така.

Да, жалко наистина.

— Имам чувството, че момчетата като че ли не схванаха докрай идеята, нали разбираш.

— И аз имам такова чувство.

— Но ти… — продължи Стан. — Млад си, умен си, не си задръстен със старомодни предразсъдъци.

— Ами аз пък реших — отвърна Джъдсън и се опита да се измъкне, но така, че да не личи, че има от какво да се измъква, — че останалите имат доста повече опит от мен, така че по-добре да ги послушам и да приема мнението им.

— Аз също имам известен опит, нали така — контрира Стан, сякаш е на път да се ядоса.

— Като шофьор — отбеляза Джъдсън. — Мисля, че не съм срещал друг с повече шофьорски стаж зад гърба.

— Е, така де — съгласи се Стан, но не се предаде. — От друга страна… — продължи той, но вратата на вътрешната стаичка се отвори и го прекъсна.

Двамата извърнаха глави и изгледаха Джей Си, която се появи от кабинета си.

— Чух ви, че говорите. Здрасти, Стан. Нали не си дошъл да пречиш на служителя ми да си гледа работата?

Джей Си беше поразително хубава брюнетка с решителен вид и походка на кръстоска от манекенка по време на ревю и леопард, подгонил антилопа. Днес носеше розова блузка и черен кожен минижуп, гарнирани със сандали на висок ток и увити около глезените черни връзки. Мъжете я удостояваха с цялото си внимание, където и да се появеше.

Стан също не направи изключение.

— А-а, отбих се само да кажа здрасти, Джей Си — отвърна той. — Чешем си тук езиците с Джъдсън.

— Да не би да си приказвате за златния купол? — попита Джей Си.

Думите й определено не харесаха на Стан.

— О-о, значи Малкия ти е казал — предположи той.

Малкия Бълчър делеше квартирата си някъде в Ню Йорк с Джей Си. Хората, които ги познаваха, си мислеха, че ако връзката им не е създадена в рая, сигурно е дело на някой бездарен автор на комикси.

— Да, каза ми — потвърди предположението му тя. — Каза още, че е най-тъпото нещо, което е чувал от времето, когато Лъки Финеган решил да стигне от Бронкс до Бруклин, като върви само по третата релса на метрото. — Джей Си се обърна към Джъдсън и поясни: — Лъки много се гордееше с балансьорските си умения.

— Да, и точно те го довършиха — отбеляза Стан.

— Не знам историята, но имам чувството, че не се е справил — обади се Джъдсън.

— Опитват се да му измислят подходящ прякор — обясни Джей Си. — Нещо свързано с барбекю.

— Златният купол — каза Стан, без да отлепя очи от Джей Си — не е толкова глупава идея, колкото си мислят някои.

Джей Си го изгледа сериозно.

— И кои точно са хората, които смятат, че идеята я бива, Стан?

— Ами на първо място аз — отвърна той. — На второ място мама.

— Не забърквай майка си в това — посочи го с кървавочервен маникюр Джей Си.

— Просто обяснявам.

— Жалко, че Джон не успя да дойде онази вечер и да чуе идеята — включи се отново Джъдсън.

Мълчанието, което последва репликата, бе толкова красноречиво, че Джъдсън и Джей Си изгледаха Стан изключително подозрително. Той почервеня и трескаво затърси някакво оправдание.

— Казал си му — разконспирира го Джей Си.

— Вярно, че си поговорихме малко по въпроса.

— И той обяви идеята за тъпа? — предположи Джей Си.

— Не, просто все още не вижда потенциала й — оправда се Стан. — Тъкмо затова се канех да предложа на Джъдсън да вземем колата, да се поразходим по околовръстното, да огледаме кубето и да му покажа как блести на слънцето като златото в края на дъгата.

— Онова в края на дъгата е гърне — каза Джъдсън.

— Куполът също — увери го Стан. — Само дето е обърнато наопаки.

— Вярно — каза Джей Си, — че Джъдсън е голобрад младеж…

— Моля? За твое сведение се бръсна.

— … но това не означава, че има жълто около човката.

— Благодаря ти, Джей Си.

Джей Си обмисли следващата си реплика и приседна на ъгъла на бюрото.

— Знаете ли, понякога се случва — каза тя — да видиш много красива жена, която страшно искаш да имаш.

Двамата кимнаха.

— После разбираш — продължи Джей Си, — че е недостъпна. Просто не може да я имаш. Разбирате ли какво имам предвид?

Двамата кимнаха.

— Известно време ти е кофти — каза тя и двамата пак кимнаха, — но после продължаваш напред. Виждаш нещо друго и ти остава само лека носталгия по онова, което не се е случило. — Двамата кимнаха още веднъж и тя заключи: — Стан, точно това е твоят купол. Видял си го, пожелал си го, опитал си се да измислиш как да го вземеш, но си разбрал, че е недостъпен. Опитай се да мислиш за нещо друго.

Този път мълчанието бе по-двусмислено и Джъдсън нарочно погледна встрани, а Стан се опита да мине през седемте кръга на страданието или колкото там бяха проклетите кръгове.

— Е — обади се най-сетне Стан и Джъдсън се престраши да го погледне, — предполагам, че засега… ще поема по други пътеки.