Доналд Уестлейк
Банда (6)

6

По време на закуска с майка си, която караше такси и се канеше да започне поредния ден в служба на неблагодарни клиенти, Стан Мърч си даде сметка за две неща. Първо, осъзна, че не е просто раздразнен от онова, което се бе случило, или по-скоро, не се бе случило предната вечер, а направо си е бесен. Нещо повече, че бесът му нараства с всяка минута. Второ, че човекът, виновен за всичко, е Джон Дортмундър.

В първия миг майка му не разбра за какво точно става въпрос и каза:

— Но той дори не е бил с вас.

— Точно там е работата.

Наложи се около седем пъти да й обясни случая, докато майка му най-сетне прозре какво се опитва да й каже, а то си бе чисто и просто като ченге след баня. Предната вечер в „Оу Джей“ се бяха стекли групичка хора, които от време на време си организираха сбирки. На тях се дискутираха разнообразни доходоносни начинания или работи и бе необходим поне един разговор, на който участниците да обсъдят дали предложената идея може да се превърне в реална операция и дали всички са склонни да участват, или не. Всеки от тях бе специалист в нещо — Малкия Бълчър например си го биваше да вдига обемисти и тежки предмети, докато самият той, Стан Мърч, караше колите. Специалността на Джон Дортмундър бе да начертае плана.

Стан Мърч рядко успяваше да спомогне начинанията с оригинална идея, но точно снощи имаше такава, и то добра. Ако Джон Дортмундър се бе появил, със сигурност щеше да схване за какво иде реч и да започне да мисли как да превърне идеята в реалност. Досега вече да са се захванали с изпълнението. Вместо това обаче, вместо да дойде на срещата, Дортмундър киснеше в бара с някакво ченге.

Всички останали обаче искаха да чуят идеята. Ето защо Стан им я каза, но те я оплюха. Дортмундър го нямаше да им обясни как точно идеята ще се превърне в реалност, как точно ще стане работата — и планът му се сгромоляса с гръм и трясък. Значи Дортмундър беше виновен.

След като майка му се качи на таксито и замина на работа, Стан повися още известно време и най-сетне реши, че трябва да звънне на Джон и да го пита дали пък не иска да се видят сега, само двамата, а после могат да извикат и останалите. Ето защо звънна на Джон, но отсреща му вдигна Мей и каза:

— Изпусна го за минута. И мен ме хващаш на вратата. Тъкмо тръгвам за работа.

— Знаеш ли къде е?

— Имаше среща в десет сутринта…

— С ченгето ли?

— А, значи и на теб е казал?

— Все още не. Знаеш ли къде е срещата?

— В долния край на източната част. Беше някакъв смешен адрес. Джон никога не е ходил натам и се канеше да хване автобус.

— Помниш ли улицата?

— Написа го на няколко места, защото се притесняваше, че ще го забрави. Ще се опитам да го намеря, Стан, но нямам много време. Не искам да закъснявам за работа. И без това касиерките сме малко. Изчакай така.

Стан изчака и след около три минути Мей отново хвана слушалката и каза:

— Източна трета улица номер 598. Ченгето се казва Епик. Джон спомена, че бил пенсионер.

— И защо тогава иска да се вижда с него?

— Ще трябва да питаш Джон.

— Така и мисля да направя.

Ако ти трябва кола за няколко часа, след като си излязъл от метрото на Канарси, няма по-добро място да я вземеш от подземните паркинги на големите офиссгради в Манхатън. Там има специално определени места за служители, така че избраната кола няма да бъде потърсена преди пет следобед, а дотогава ти вече ще си я върнал. Освен това служителите в тези офиси изкарват доста добри пари и карат хубави коли. Просто трябва да откриеш някой, който си оставя билетчето за паркинга в колата, а доста хора го правят.

Стан си избра новичко ауди, тъмнозелено, само на седемнадесет хиляди мили. Подкара го из квартала около Източна трета улица, където рядко се мяркат толкова хубави коли. От друга страна, това все пак си бе Ню Йорк, така че хората по улиците не се учудваха особено на вида й.

Мей беше казала, че срещата е в десет, а Стан пристигна в десет и петнадесет, така че Дортмундър сигурно още се срещаше. Къде ли се беше заврял? В помещението за осребряване на чекове? Надали. По-скоро някъде по горните етажи. Стан остави двигателя да работи и аварийните да мигат, да не би някой да реши, че изоставя красавицата ей така. Паркира я до един пожарен кран и изтича до вратата да огледа имената по звънците. Откри табелката с името „Епик“ почти веднага.

Срещата на Джон с ченгето продължи доста време. Стан изчака в колата до пожарния кран, вече със загасен двигател, но с пуснати аварийни. Когато Джон най-сетне излезе от сградата и закрачи нанякъде, часовникът на тузарското табло показваше десет и петдесет и две. Стан натисна клаксона, но Джон не му обърна никакво внимание, така че се наложи да запали колата, да свали прозореца, да подкара към ъгъла и да викне:

— Хей!

Никакъв ефект. Джон продължи да драпа напред с наведена глава. Ръцете и краката му се движеха така, сякаш механизмът е леко ръждясал, но ръждата очевидно бе нанесла най-сериозни поражения на слуховия апарат.

— Хей! — извика отново Стан и пак натисна клаксона, но със същия успех — нулев. — Мамка му, Джон!!!

Сега вече спря. Изглеждаше напрегнат. Погледна към небето. Погледна към сградата до себе си. Погледна назад по тротоара, откъдето идваше.

Що за глупост? Чуваш клаксон и не поглеждаш към улицата? Стан натисна клаксона и не го пусна, докато Джон не се извърна към него. Изгледа го и после каза, все едно че до него има някой:

— Този го познавам!

Стан най-сетне привлече вниманието на Джон, отлепи длан от клаксона и му подвикна:

— Идвай тук. Качвай се.

Джон заобиколи колата, седна до него и каза:

— Какво правиш тук? Да не би някой от маршрутите ти да минава през квартала?

— Исках да говоря с теб — отвърна Стан и подкара. — Къде си тръгнал?

— Искаш да… Да не би… Как ме намери?

— Звъннах у вас и говорих с Мей. Къде си тръгнал?

— Ами… Ох, имам среща днес следобед в центъра.

— Гледай ти, изведнъж тръгна по срещи.

— Не е по мое желание — каза Джон.

Стан реши, че рано или късно ще разбере какво точно става. Междувременно трябваше да се съсредоточи върху собствените си дела.

— Добре — заяви Стан. — Какво ще кажеш да те метна дотам, да оставя колата и да хапнем някъде?

— Става. Защо не.

Не откриха къде да хапнат на Парк Авеню. Същото бе положението и на Пето авеню. Шесто и Седмо се оказаха задръстени от туристи, застанали на опашка, за да хапнат на места, каквито си имат и у дома, в Ейкрън, Щутгарт или Осака, само дето там няма нужда да се редят по опашки.

Най-сетне откриха сумрачен бар, в който сервираха храна, на една пресечка между Осмо и Девето. Пълничката, но не и мека келнерка ги поздрави с:

— Как сте, момчета?

— Гладни — осведоми я Стан. — Трамбовахме из цял Манхатън.

— Чух, че хората се придвижват с автобуси — каза келнерката и им раздаде менюта. — Да ви донеса нещо за пиене, докато четете?

И двамата си поръчаха бира. Келнерката се отдалечи, а те се заеха да изучават списъка с ястия.

— Можеш ли да направиш разлика между бургер от щраус и бургер от бизон? — попита Джон.

— Бизонът е с четири крака.

— Говоря ти за бургер.

— О-о. Не. Мога да позная пуешки бургер. Останалите сигурно ги вадят от една и съща торба в кухнята.

— Едно време — спомни си Джон — „бургер“ означаваше само едно нещо. Единственото, което евентуално показваха пред него в менютата, беше „чийз“.

— Годинките ти личат, Джон.

— Така ли? Супер. Обикновено годинките ми личат двойно.

Келнерката отново се появи и Стан й поръча бизонски бургер, а Джон — щраусов.

— Нали искаше да говорим? — попита Джон.

— С всичките тези срещи, по които си тръгнал, пропусна нашата снощи.

— Не съм я пропуснал, ама онова ченге ми се натресе на главата.

— И май още не се е разкарал.

— Явно ще се окаже дълга история. Не съм сигурен. Знам, че сигурно си умираш от любопитство.

— Не, Джон, не обичам да си завирам гагата в чужди работи.

— Въпреки това — продължи Джон — ми се иска да се реванширам за това, че не дойдох на срещата снощи, така че ще ти разкажа какво се случи досега. Бившето ченге работи за някакъв баровец, който иска да „вземе“ нещо, което откраднали от баща му преди осемдесет години.

— Хмм! Бая време си е това.

— Вярно. Днес следобед — обясни Джон — трябва да се видя с внучката на баровеца, защото тя знае къде е стоката. Разбираш ли, нямам представа дали ударът е възможен, дали въобще има какво да се вземе, но от друга страна, на ченге не се отказва. Дори и на бивше ченге.

— Сега разбирам — отвърна Стан.

— Добре, кажи за твоята работа — подкани го Джон.

— Намислил съм — започна Стан, но точно тогава се появи келнерката с две чинии и попита:

— Кой е с щраусовия бургер?

Не успяха да се сетят. Тя остави чиниите на масата, записа си да донесе още две бири и се махна. Не знаеха кой бургер какъв е, но всъщност не им пукаше особено.

Джон отхапа голям залък от бизоновия или щраусовия бургер и попита с пълна уста:

— Беше започнал да ми разправяш какво искаш да правим.

— Исках да ти разкажа — поднови словото си Стан, но прекъсна за глътка бира — идеята, която представих пред останалите снощи. Тебе нали те нямаше…

— Да бе, да. Казвай.

— Работата е в Бруклин.

Джон придоби болнав вид.

— Не знам, Стан — каза Джон. — Мястото, на което ходих днес, ми стига за два Бруклина.

— Знаеш ли какъв ви е проблемът на всички? — попита Стан. — Проблемът ви е, че сте манхатънцентрици.

— Това пък що за дума е — изгледа го Джон.

— Видях я в един вестник — осведоми го Стан. — Значи я има.

— Добре.

— Ню Йорк не е само Манхатън. Има още четири района.

— По-скоро три — поправи го Джон.

— Моля? Кой не броиш?

— Стейтън Айланд. Той е някъде в Ню Джърси. Дори метрото не ходи дотам. Според мен, ако се налага да вземаш ферибот, за да стигнеш донякъде, значи вече не си в Ню Йорк Сити.

— Ами Гавърнърс Айланд?

— Какво? Това е остров.

— Стейтън също.

Джон явно се отчая.

— И какво, ще се местиш на Стейтън Айланд, това ли искаш да ми кажеш?

— Не, в Канарси ми е добре.

— Хубаво. Кажи ми сега идеята. Другите харесаха ли я?

— Нека първо ти кажа за какво става въпрос.

— Давай.

— Както стана дума, живея в Канарси — започна Стан, — поради което се придвижвам с кола, за разлика от повечето хора в Манхатън. Ето защо виждам неща, които останалите в Манхатън не виждат. Гледам значи, че на околовръстното зад Паркуей строят джамия. Вижда се от шосето.

— Джамия?

— Да, това е нещо като църква, където…

— Знам какво е джамия, Стан.

— Добре. Строят я значи, четох го във вестника и…

— В манхатънцентричния вестник ли?

— Може и в него да е, не знам. Там пишеше, че в строежа ще налеят много арабски пари от петрол и ще стане огромна като онази със златното кубе в Лондон. Само че тук е Ню Йорк и са се появили проблеми.

— Естествено.

— Допълнителни разходи, разрешения, за които не са знаели, профсъюзи, изникнали изневиделица, и цялата работа изведнъж зацикля.

— Разбира се, че ще зацикли. Чак сега ли са разбрали.

— Е, в крайна сметка те са някакви духовници — обясни Стан. — Освен това са имигранти, а в Ню Йорк никой не ти казва как работи системата, просто трябва някак си да се оправиш.

— Направо ми става жал за тези хора — забеляза Джон.

— Не ги съжалявай чак толкова. Сега са замразили проекта, но напролет пак почват работа с още арабски пари, пък и вече знаят това-онова за системата, така че строежът е просто временно спрян.

— Радвам се за тях — каза Джон. — Но все още не ми е ясно каква точно ти е идеята.

— Куполът — разкри му Стан.

Джон го изгледа, от отворената му уста се подаде парче бизон или щраус.

Стан продължи да обяснява:

— Доставили са купола, преди да спрат работа, а той е златен. Е, не е чисто злато, разбира се, но не е и златна боя. Истинско злато е. Златно фолио или нещо подобно. Стои си ей така на празната строителна площадка. Докарали го на датата, на която стените трябвало да са вдигнати, но заради проблемите със строежа те още не са, така че куполът просто си седи с един кран до него.

— Мисля, че схващам — каза Джон. — Идеята ти е да използваме крана, да вдигнем купола с него… Колко е голям този купол?

— Пет метра широк и четири висок.

— Пет метра широк и четири висок. Искаш да го вдигнем и да го отнесем.

— Да, с крана, както сам предложи.

— И къде точно мислиш да го скриеш?

— Това ще трябва да го измислим заедно.

— Защо не го откараме в Аляска? — предложи Джон.

— Ще го боядисаме бял, така че да прилича на иглу.

— Чак до Аляска не можем да го закараме — възрази Стан. — Сещаш ли се колко моста има дотам? Пък и тунели.

— И на кого ще го продадем? — продължи с въпросите Джон. — На Асоциацията на американските стоматолози ли?

— Джон, това е злато. Трябва да струва… и аз не знам колко.

— Няма къде да го скриеш — забеляза Джон. — Пренасяш го с крана през улицата и какво? Как ще го маскираш? Ще го покриеш с камуфлаж ли? Нямаш и клиент за него. Я ми кажи кой в „Оу Джей“ хареса идеята?

— Имаше някои против — призна Стан.

— Колко?

— Ами, всички. Но реших, че точно ти ще видиш перспективата.

— Виждам я — увери го Джон. — Точно тази сутрин онова ченге, което между другото вече не е ченге от седемнадесет месеца, та тази сутрин то разказваше на баровеца за мен. Каза му как в началото съм се дънил няколко пъти, но съм си взел поука и съм се научил да не се дъня. Е, това е част от обучението. Няма да тръгна по улицата, помъкнал златен купол пет метра широк и четири висок. — Той поклати глава. — Съжалявам, Стан. Разбирам какво ти е хрумнало. Видял си лъщящото кубе на околовръстното, чел си за него във вестника и очите ти са станали на понички заради златото. Моята работа е да мисля за проблемите, а този купол си е стопроцентов проблем, откъдето и да го гледаш.

— Тогава пък може да го направя сам — тросна се Стан. Чувстваше се предаден от всички.

— Още нещо — каза Джон. — Ако ще го правиш сам, не забърквай майка си.

Майка му беше единственият друг партньор, за който Стан се сещаше.

— Защо пък не? — попита той.

— Защото ще й е по-приятно да си търкаля таксито, отколкото да се върти покрай пералнята в пандиза. Трябва да вървя — завърши Джон и се изправи. — Щом си ме докарал тук да ме занимаваш с подобни щуротии, ти плащаш обяда. Чао.