Доналд Уестлейк
Банда (39)

39

„Гроуди“ постоянно бе в процес на разширяване, въпреки че нямаше нито пари, нито пък място, за да го прави. Студиото в „Трибека“ заемаше целия трети етаж на бивша фабрика, където в края на деветнадесети век са се шиели престилки и гащеризони. Сега то постоянно бе в процес на реконструкция, а дърводелците и електротехниците с кожените си колани с инструменти, подобни на ленти с муниции от научнофантастичен филм, и с мъжкарското си държане, постоянно изплуваха като маслени петна над водата, съставена от служителите на кабелната телевизия.

Външните каменни стени на сградата и неумолимите закони на гравитацията означаваха, че не могат да увеличат територията си, така че единственият начин за прибавяне на нови кабинети, нови студиа и нови складове бе старите да се смаляват все повече и повече, докато не заприличат на килери. Самите килери пък отдавна бяха пожертвани в името на повече работно пространство. Коридорите бяха стеснени до сантиметър, така че да отговарят поне на противопожарните норми. Един от резултатите на цялото това преправяне, преустройство и създаване на нови помещения бе, че стаите придобиха необичайни очертания, включително на триъгълници и трапеци. Отдавна пожертваните врати пък доведоха дотам, че коридорите в „Гроуди“ се превърнаха в непроходим лабиринт. Всичко това бе една от причините телевизията да не успява да наеме или да задържи служители по-възрастни от двадесет и пет години.

В четвъртък сутрин Брайън дойде на работа след страхотната новина от предната вечер, че госпожа Уи възнамерява да дойде на Лудешкото мартенско празненство в събота. Той пое дългия обиколен маршрут към стаята си, която бе една от малкото оцелели осмоъгълници и поради това се намираше в най-отдалечената част на етажа. Промъкна се покрай двама дърводелци, нарамили триметрови Г-образни метални профили — приличаха на улеи на писта за боулинг, само дето бяха сгънати по средата и надупчени от двете страни. Какво ли пък беше това? Гигантски поднос за бира? — В този момент го стресна почукване по прозорец някъде наоколо.

А, идваше отляво. Там бе една от апаратните, с прозорец към коридора, останал от някое предишно прераждане. В рамката му се мъдреше рошавият шеф на Брайън Шон Кели: опитваше се да каже нещо през прозореца; май зададе някакъв въпрос.

Една от отличителните черти на апаратните е, че са шумоизолирани, така че Брайън просто повдигна рамене и посочи безпомощно ухото си. Шон кимна, намръщи се, кимна и махна неопределено с дясната си ръка, докато лявата му описа малък кръг във въздуха. С други думи — заобиколи и ела да говорим.

Брайън кимна, замисли се откъде ли е най-прекият път от тази до другата страна на стъклото и пое покрай някакъв електротехник, свлечен в един ъгъл. От тялото на човека все още се издигаше лек дим, а колегите поднасяха към устата му плоска манерка.

Пътят на Брайън мина покрай неговата осмоъгълна стая, която разполагаше с каса, но не и с врата, тъй като нямаше място за нея. Той кимна на колегите си, продължи напред и най-сетне стигна апаратната, в която се помещаваха Шон и един оператор с безизразно лице. Двамата седяха на пулта и гледаха анимационен филм за извънземен пияница, който трябваше да бъде излъчен тази вечер в единадесет ида се състезава за вниманието на зрителите с късната новинарска емисия. Очакваха отново да спечелят.

— Здрасти, Шон.

— Здрасти. — Шон изглеждаше притеснен, макар и неизвестно защо. — Пич — каза той, — да не би да имаш проблеми вкъщи? — После забързано изтри изречението от въображаемата черна дъска помежду им. — Виж, пич, въобще не ми е работа да ти се бъркам, нали се сещаш, просто питам, в смисъл… дали това може да ни засегне тук?

Брайън можеше да изтъкне, че постоянната строителна площадка наоколо ги засяга достатъчно, но реши да не прави лирически отклонения.

— Какъв проблем, Шон? Да не би да съм направил някаква беля?

— Не, пич — отвърна Шон. — Аз поне не знам такова нещо. Просто вчера, докато си тръгвах от офиса, се приближи един тип и вика, че е от въоръженото звено на Бюрото за бизнес рационализации.

— Въоръжено звено ли?

— Точно така каза, братче — ухили се Шон и се почеса по рошавата глава. — Виждаш ли ги вече как пристигат? „Трябва да ни дадете двадесет процента от бизнеса, брато, така пише в обявата“. От тази идея може и да излезе нещо, а?

— Шон, той за мен ли искаше да си говорите, или за студиото?

— Не, пич, не — само за теб. Да си вземал пари назаем от колеги?

— Де да можех.

— Да бе, ясно. Знам ли къде си осребряваш чековете? Отсъстваш ли често от работа…

— Всеки отсъства, Шон.

По устните на Шон плъзна мимолетна усмивка.

— Говори ми, говори. Този искаше да знае дали според мен имаш проблеми в личния живот, които ти пречат на работата. Какво си мисля за перспективите ти…

— Божичко!

— Направо ме стресна, пич. — Нова мимолетна усмивка. — Не се стягай, покрих те!

— Излъга ли го? — попита Брайън, внезапно изпълнен с подозрения.

— Не бе, пич, да не си мислиш, че…

— Да, мисля си. Какво му каза?

— Просто отговорих на въпросите му, пич. Казах му, че си номер едно в бачкането.

— И? Хайде, Шон!

Шон придоби леко глуповато изражение, но продължи да се усмихва.

— Е, споменах му онези комикси за бардака на Венера, дето ги правиш…

— „Изтървани в космоса“. Наистина ли?

— Казах му, че ти се получават страхотно, защото ги мислиш за истински.

— Шон, какво си му…

— Не бе, пич, нищо повече не съм му казвал. Честна дума! Просто понякога те заварваме на бюрото с отвлечена физиономия, сякаш си мислиш, че чукаш някого на Венера. Само това му казах, пич.

— А той повярва ли ти?

Той явно искрено се изненада от въпроса.

— Брайън? Нима мислиш, че знам как разсъждават земяните?

Брайън имаше на разположение цял ден, за да проумее какво точно се случва, но въпреки това не успя.