Доналд Уестлейк
Банда (54)

54

Операция „Шахматен гамбит“ стартира като по вода, поне в първоначалния си етап. Лично главен инспектор Франсис Ксавие Малоуни от нюйоркската полиция избра името малко преди да се отправи към дома, съпругата и удобното си широко легло в Бей Шор, Лонг Айланд. Началото бе дадено точно в единадесет с появата на двама униформени служители от детективска агенция „Континентал“, придружени от двама техници на входната врата на Жак Перли. Те звъннаха на домофона, представиха се и бяха надлежно пуснати от домакина. Малкият им бус без отличителни знаци се качи по извитата рампа, паркира до ламборгинито и през следващите петдесет минути Перли и двамата охранители говореха на незначителни теми, докато техниците монтираха охранителните устройства, включително сензори по прозорците и на вратата в стъкления покрив.

Техниците приключиха, обърнаха буса на рампата с доста трудности поради значителното място, заето от луксозното возило на Перли, и след хиляди маневри и ругатни слязоха по рампата и изчезнаха в нощта. Перли остана още десет минути, които използва, за да инструктира двамата охранители какво е позволено и какво не в офиса му — забеляза, че единият от тях вече е успял да хвърли една от хавлиите на пода в банята. После се качи в колата си, обърна я без проблем, защото нямаше друга кола, която да му пречи, а и бе свикнал с маневрата, и също изчезна в нощта в посока Уестчестър.

След заминаването на Перли единият от охранителите звънна на колегите в сградата на „Си енд Ай Интернешънъл“ и ги информира, че всичко е подготвено за посрещане на товара. С това приготовленията приключиха и двамата си намериха удобни местенца, в които да се настанят и да си четат книгите. Работното време като охранител в „Континентал“ минава бавно, ако не си страстен читател.

Междувременно в Бронкс бронираната кола на „Секюриван“ излезе от гаража няколко минути по-рано, в 12:25, и даде страхотно време по маршрута до Манхатън. Пристигнаха пред сградата на „Си енд Ай Интернешънъл“ в 1:10 след полунощ, почти час преди графика. Шофьорът побъбри с хората от „Континентал“, които бяха униформени и въоръжени и щяха да пренесат товара, и тогава някой каза:

— А бе, защо ще чакаме до два часа? Тук всичко е готово, колегите се обадиха, че и при тях нещата са наред, хайде да звъннем в полицията и да им кажем, че започваме сега.

Всички намериха идеята за добра. Щяха да свършат работа по-скоро и да се приберат у дома преди зазоряване. Обадиха се в полицията, слязоха в трезора, натовариха шаха на количката, качиха го в асансьора, изтикаха го през фоайето и когато стигнаха до изхода, там вече чакаха четири патрулни полицейски коли.

Понякога нещата постоянно се объркват и всички хабят ужасно много нерви, но от време на време работите просто вървят по мед и масло, без засечка. Така вървеше и преместването на шаха, поне за известно време. Нямаха никакви проблеми с изваждането на шаха от трезора, с качването му в бронираната кола, където щяха да му правят компания четирима охранители, нито пък с придвижването из опустелите градски улици, придружавани вече от една-единствена патрулка.

Пристигнаха в сградата на Перли точно в 1:27. Един от охранителите в бронираната кола се свърза с колегите си в сградата и ги помоли да отворят вратата на гаража и те го направиха като съгласно инструкциите натиснаха бутона на секретарското бюро. Петимата покерджии в сутерена подскочиха.

— Какво беше това? Вратата на гаража ли?! Че то няма още един и половина!

Планираха да освободят охранителите от задълженията и униформите им в два часа, което щеше да им даде цели тридесет минути аванс преди пристигането на шаха.

— Никой ли не спазва проклетия график! — разфуча се Стан.

— Само ние — отвърна Дортмундър. — Хайде, елате да видим какво става.

Петимата се завтекоха нагоре по стълбите точно навреме, за да видят как бронираната кола навира нос в сградата и пухти нагоре по рампата. Патрулната пък замина нанякъде, тъй като мисията й бе приключила. Петимата гледаха невярващо. Всичките им надежди се изпариха. Истинска катастрофа. Целият номер бе в това да сложат ръце на проклетия шах, преди да влезе в невъзможния за пробиване охранителен кръг, инсталиран в сградата на Перли.

Бронираната кола върху рампата се изви на една страна като костенурка, която се опитва да прекрачи пън, и спря. Пусна се малко назад и пак спря. Тръгна леко напред и се чу пронизително стържене. Колата спря, мръдна назад, поразтресе се като дебелак, който се опитва да си вдигне панталона, и отново пое нагоре, което произведе още по-пронизителен стържещ звук.

— Прекалено е широка — каза Джъдсън, сякаш сам не вярваше на думите си.

— Тези хора не могат за пет пари работа да свършат — възмути се Стан.

— Стига сме си губили времето — прекъсна ги Дортмундър и излезе от прикритието. — Стан, тичай да докараш буса. Вземи и Хлапето. Малкия, Анди, елате с мен.

Всички го послушаха. Стан и Джъдсън също излязоха от стълбището, а Келп и Малкия последваха Дортмундър.

— Джон? — попита в движение Келп. — Какъв е планът?

— Отиваме да вземем това, за което сме дошли — отвърна Дортмундър и изкрещя към бронираната кола, която отново се остърга в стената: — Хей! Спри! Да не си решил да събориш къщата?

Бронираната кола вече бе влязла в сградата и бе в началото на рампата в положение, в което задираше в стената каквото и да направи. Шофьорът, който бе от другата страна на Дортмундър, затворен в кабината, се обърна към десния прозорец и вдигна отчаяно ръце.

— Какво искаш от мен? — Гласът му едва се чу през дебелото бронирано стъкло.

Дортмундър мина от задната страна на бронираната кола и заблъска по вратата. Вратата се отвори внимателно на около два сантиметра и един от охранителите на „Континентал“ показа нос отвътре, сложил ръка на пистолета в кобура.

— Ти пък кой си?

— Ние сме от хората на Перли — отвърна Дортмундър. — Външна охрана сме и имаме задача да наблюдаваме сградата, докато сте тук. Бог ми е свидетел, че без нас няма да се оправите. Имаме един бус — продължи той и кимна към току-що появилите се Стан и Джъдсън. — Да го вкара със задницата напред — нареди строго на Келп. — Да го приближи колкото се може повече до бронираната кола. Мини отпред да му показваш.

Келп хукна да изпълни заповедта с израз на страхопочитание, а Дортмундър отново се обърна към човека на „Континентал“:

— Ще потрошите стената. Ще извадим шаха и ще го преместим в нашия бус, после ще извадим вашата кола и ще качим шаха с нашата. Освен това трябва да снимаме щетите, които нанесохте.

— Колата е на „Секюриван“ — оправда се охранителят. — Не е наша.

Единият от двамата охранители в офиса, които вече бяха готови за действие, се подаде от вратата и извика:

— Какво става, имате ли нужда от помощ?

— Стой там — изкрещя в отговор Дортмундър. — Пазете си офиса, както е по план.

Скочи бързо встрани, защото Стан вече вкарваше буса на заден в сградата.

— Май друго не можем да направим, а? — отвърна охранителят и се обърна да каже на колегите си в бронираната кола какво ще направят. Те слязоха и деветимата бързо прехвърлиха шаха и количката му в буса на Дортмундър.

Веднага щом го прехвърлиха, Стан го изкара на улицата с Джъдсън на седалката до него. Келп и Малкия успяха да се изпарят от рампата и да изчезнат из пресечките, а Дортмундър се обърна към четиримата охранители от „Континентал“:

— Вие, момчета, трябва да застанете така, че да казвате на шофьора какво да прави. Той вече показа какво може сам. Вие двамата идете отпред. Ти застани от тази страна, а ти — от другата. Аз ще стоя на вратата, за да гледам да не дойде някой.

Всички заеха позиции, а Дортмундър отстъпи назад, натисна дистанционното в джоба си и хукна, за да се качи на предната седалка в буса до Джъдсън. Потеглиха с мръсна газ. Охраната от „Континентал“ изтича до вратата, но никой не успя да стигне навреме. Ако някой бе по-чевръст, можеше и да успее да се претърколи под затварящата се врата, но очевидно чевръсти липсваха.

Когато най-сетне отвориха вратата на гаража, след стотици викове и ругатни, бусът се бе изпарил. Освен това никой не бе успял да запомни номера му.