Доналд Уестлейк
Банда (47)

47

Въоръжен с нож, Дортмундър се опитваше да остърже малко майонеза от дъното на буркана, но единственото, което постигаше, бе да омазни кокалчетата на ръката си. Телефонът иззвъня. Той облиза пръсти, отиде до него и вдигна:

— Ало.

— Смятам да се откажа от телефонния секретар — заяви Анди Келп.

— Ти ли? — изненада се Дортмундър. — Че ти страшно се кефиш на такива машинарии. Изчакване, прехвърляне, заглушаване и не знам още какви глупости.

— Май вече ми мина. Днес Ан Мари я няма — обясни Келп. — Някаква нейна приятелка от Канзас й показва Ню Йорк.

— Ясно — отвърна Дортмундър. Хората, които идват да разгледат Ню Йорк, винаги знаят повече за забележителностите му от местните. — Статуята на свободата ли ще гледат?

— Да, също и Емпайър Стейт Билдинг — каза Келп. — Ще видят и Централна гара, а мен да питаш, може дори да хванат някое от сутрешните представления на Рейдио Сити Мюзик Хол.

— Ан Мари има много добро сърце — забеляза Дортмундър.

— Това бе първото, което ме привлече в нея. Както и да е, аз също излизах малко, знаеш как е.

— Ъ-хъ.

— Връщам се и на секретаря ме чакат три съобщения от Епик. Цели три, Джон.

— Може би леко се е изнервил — предположи Дортмундър.

— Никакво „може би“. Три съобщения, с които иска да те питам какво става. Съобщенията дори не са за мен, Джон.

— Да не би да си мисли — поиска да знае Дортмундър, — че някой ще седне да му обяснява какво става по телефона! Ти не си единственият, който си пада по машинарийки.

— Кажи му го лично, Джон, той иска да си общува с теб.

— Може, но по-късно. Слушай, нещо ме гложди любопитство.

— Казвай.

— Как така не влезе вътре, след като беше там снощи?

— Моля? Къде вътре?

— Може би е по-добре да си поговорим на чист въздух — реши Дортмундър.

Към чистия въздух през март следва да се подхожда внимателно. Сгушиха се на една пейка в южната част на малък триъгълен парк в Уест Вилидж, казваше се Абингдън Скуеър. Бяха в самия край на парка и някои от автобусите просто профучаваха край тях, но други спираха, без да гасят двигателите, изчакваха известно време и после се впускаха в трафика на юг към река Хъдсън, после пак на юг по улица „Блеекер“, на север от другата страна на Хъдсън и отново на север по Осмо авеню или на изток по двете разделени части на улица „Банк“. Тук не духаше много вятър, защото сравнително високите сгради наоколо пазеха завет. Изключение правеше южната част на Абингдън Скуеър отсреща, която също бе триъгълна и където бе разположена детската площадка. Не беше особено студено, не духаше много вятър, имаше достатъчно шум — някои деца с лекота надвикваха автобусите дори и без да се стараят, — така че мястото бе перфектно за среща.

Дортмундър бе инициатор на събирането, така че реши да открие заседанието:

— Снощи слезе от прозореца на покрива преди мен.

— Ти също ли слезе на покрива? — попита изненадано Келп.

— Наложи се. Появи се стопанинът на апартамента.

— Да бе, чух някаква врява — съгласи се Келп. — Реших, че идва от някой друг апартамент в сградата и си се измъкнал през вратата или пък че собственикът се е прибрал и си се шмугнал покрай него. Не вярвах, че може да слезеш на покрива.

— Аз също не вярвах — отвърна Дортмундър, — но така или иначе се оказах там. Теб вече те нямаше.

— Чух патакламата и реших да си плюя на петите.

— Да бе, знам. Аз пък отидох до края на покрива, видях стъпенките…

Келп бе изумен и не го скри:

— Джон, просто съм шашнат.

— Имах ли друг избор? — отвърна Дортмундър. — Смъкнах се по стъпенките и после по аварийната стълба. Обаче трябва да ти призная, че си минал през онази врата на сутерена, без да оставиш и драскотина.

— Каква врата на сутерена?

— Как каква? В сградата на Перли. Да не би да е имало и друга?

Келп почти остана без думи. Е, не съвсем.

— Влязъл си в сградата на Перли?

— Какво друго трябваше да направя?

— Не се ли обърна, след като скочи от прозореца? — попита Келп. — Не видя ли огромната жилищна сграда зад гърба си? Имаше богат избор от прозорци, Джон, цели тридесет и седем.

Дортмундър се намръщи и се опита да си спомни случилото се.

— Дори не съм ги забелязал — призна накрая. — Гледай ти, аз пък реших, че си велик, дето си влязъл през вратата на сутерена, без да оставиш и драскотина. Влязох и аз, огледах цялата сграда и не открих и следа от теб.

— Защото въобще не съм влизал там — обясни Келп. Вместо това се намъкнах в един апартамент, там нямаше никого, с изключение на две прекрасни картини на Де Коонинг^[1] на стената в хола. Взех ги, минах през центъра да ги оставя на консигнация при Стун и се прибрах у дома. Въобще не предполагах, че ще ме последваш през прозореца. Добре де, не беше ли рисковано да влизаш там, преди да сме решили, че искаме да влезем? Да не си оставил някакви следи, Джон?

— Що за въпрос е това? — отвърна обидено Дортмундър. — Нали ти разправям колко бях впечатлен, че ти не си оставил никакви следи…

— На мен ми беше по-лесно.

— Дума да няма. Снощи обаче те ползвах като пътеводна звезда. Със сигурност не съм оставил повече следи от теб. Нито косъмче, Анди, гаранция.

— Е, супер, че си намерил как да се промъкнеш вътре — увери го Келп. — Оттам ли мислиш да влезем, като му дойде времето?

— Няма нужда да се мъчим чак толкова — обясни Дортмундър. — Докато бях вътре, се поогледах и взех някои неща.

— Неща, за които ще им е мъчно ли?

— Стига, Анди.

— Да бе, прав си — отвърна Келп. — Глупости говоря. Може да съм станал като Епик — прекалено напрегнат. И какви са тези неща, дето си ги взел?

— Резервното дистанционно за гаражната врата.

Келп чак подскочи.

— Резервното какво?

— Не се стряскай, забравили са, че имат такова — успокои го Дортмундър. — Беше завряно на дъното на бюрото на секретарката, затрупано с всякакви боклуци.

— Направо си велик — призна Келп.

— Взех и още нещо — продължи Дортмундър. — Перли явно е доста подреден тип, защото си е водил подробни бележки за времето, по което стоката ще пристигне от банката, и за охранителните мерки, които ще вземат, докато тя се съхранява при него.

— Будалкаш ме.

— Няма такова нещо. Освен това държи ксерокс в кабинета си.

Келп се изхили доволно, сякаш не вярваше на късмета им.

— Взел си дистанционното за гаража им — каза той — и си прибрал бележките за охраната!

— Абсолютно — потвърди скромно Дортмундър.

Келп поклати глава.

— Аз пък взех само две картини.

— Е, поели сме по-различни пътища — обясни Дортмундър, този път с доста повече самочувствие.

— Със сигурност. — Келп изгледа как един задъхан автобус обикаля покрай триъгълния парк, за да поеме на юг към Хъдсън и после на север към Осмо авеню. — И какво мислиш да правим сега?

— Мисля — заяви Дортмундър — да организираме една малка среща. Ще присъстваме всички. В „Оу Джей“.

— Дано още ми става.