Доналд Уестлейк
Банда (7)

7

Оказа се, че „Си енд Ай Интернешънъл Банк Билдинг“ на Пето авеню близо до „Сакс“ функционира под псевдоним или поне първоначалното й име, което висеше във фоайето, е попроменено. На една от страничните мраморни стени висеше огромно черно пано с поръбени в златно краища, което осведомяваше посетителите кои са наемателите тук по азбучен ред. В началото на списъка пишеше „Капиталистки и Имигрантски Тръст“. Значи по някое време на някой името бе спряло да се харесва и той бе решил, че „Си енд Ай Интернешънъл“ ще се възприема по-добре от публиката, макар и да не говори толкова красноречиво. Може би капиталистите и имигрантите просто бяха спрели да се обединяват в тръстове.

Според таблото „Файнбърг, Клайнбърг, Райнбърг, Стайнбърг, Уайнбърг и Клач“ наистина се помещаваха на двадесет и седмия етаж, така че Дортмундър се качи на асансьора за 16–31 етажи заедно с двама куриери и позяпа рецепцията, докато чакаше секретарката там да приключи работа с тях.

Помещението бе голямо, с нисък таван, сив килим и сиви мебели, на които посетителите можеха да изчакат реда си. Секретарката на рецепцията седеше на черно бюро, а стената зад гърба й също бе боядисана в черно. Страничните стени излагаха на показ приятен зелен цвят и големи абстрактни картини в убити цветове, така че да не се стряскаш особено, докато киснеш там.

Секретарката приключи с куриерите, отпрати ги и направи стъпка напред, така че да застане на тяхно място. Беше точно толкова красива, колкото да изглежда истинска, но категорично отказа да мръдне който и да е от лицевите си мускули. Огледа ръцете на Дортмундър за пратка и след като не откри такава, потърси очите му, така че той най-сетне имаше шанс да каже:

— Фиона Хемлоу?

Секретарката се пресегна за химикал.

— А вие сте?

— Джон Дортмундър.

Тя записа името му на листче, отиде до телефона, измърмори нещо в слушалката и каза:

— Ще дойде след минутка. Седнете, моля.

— Благодаря.

Сивите диванчета разполагаха с ниски масички за кафе, но не предлагаха нищо за четене, така че Дортмундър се отпусна в едно от тях и се загледа в картините с надеждата, че ще отгатне какво точно е искал да каже художникът. Тъкмо стигна до извода, че картините най-много му напомнят за дъното на картонена кофичка, от която току-що си остъргал и последната хапка сладолед, когато пред него изникна нисичка млада жена с черна пола, черно сако, бяла блуза с широка яка и ниски черни обувки. Огледа го, усмихна му се като брокер на недвижими имоти и протегна ръка.

— Господин Дортмундър?

— Да, аз съм. — Той се изправи.

Ръкостискането й бе крепко, но ръката някак костелива. Късата й черна коса бе затъкната зад деликатните уши на тясното лице. Изглеждаше добре, макар хубостта й да бе някак изчистена, без излишни украшения. Дортмундър прецени, че е между двадесет и пет и тридесет и не си направи труда да търси каквито и да било прилики между нея и медицинската топка от инвалидната количка.

— Аз съм Фиона — каза жената. — Виждали сте се е дядо ми.

— Да, тази сутрин. Той ми разказа за какво става въпрос. Или поне една част от историята.

— Аз пък ще ви разкажа останалото — осведоми го тя някак наперено, но без да парадира с това. Може би жените адвокати изразяват вълнението си по този начин. — Елате с мен, после ще ви покажа как да се върнете.

Дортмундър я последва по коридора край редица врати от едната страна. Всички бяха отворени и зад тях се редяха малки помещения, задръстени с лавици с папки. В средата на всяко мъж или жена на средна възраст седеше зад бюро и с ужасно съсредоточен вид говореше по телефона, гледаше в компютър или прелистваше папка с документи. В края на коридора Фиона влезе в доста по-голямо помещение, разделено на кутийки с помощта на тънки паравани, високи към метър и петдесет, така че да се вижда какво точно прави всеки. Дортмундър се почувства като в кора за яйца. Хората зад компютрите в тесните килийки бяха по-млади от онези в самостоятелните стаи и Дортмундър заподозря, че работното място на Фиона Хемлоу е някъде в този кошер.

— Уредих да седнем в малка заседателна зала — обясни тя. — Така ще е по-удобно, а и няма да ни притесняват.

— Добре.

Пътят към заседателната зала мина в зигзаг между сбутаните кошарки. В интерес на истината, Дортмундър се изненада, че не вижда посипани по черния под пътечки от трохи, по които работещите тук да се ориентират къде точно е мястото им.

Минаха през лабиринта от кутийки и поеха покрай стена със затворени врати и леко матирани стъкла.

През тях се виждаха заседателните зали — някои заети от двама или повече души, източили напрегнато вратове в разговор, други пък зееха празни.

Фиона Хемлоу избра такава празна зала, въведе го, затвори вратата и се усмихна.

— Сядайте, където ви е удобно. Нещо за пиене? Кола? Сода?

Дортмундър схвана, че в деловия свят е признак на добро възпитание да предложиш на госта си нещо за пиене без алкохол в него и че евентуалният отказ от страна на посетителя се тълкува зле, така че отвърна:

— Сода, да, сода е добре.

Тя се приближи към висока мебел, която съдържаше всякакви животоподдържащи неща: хладилник, чаши, телевизор, дивиди плейър, листа за писане, моливи и салфетки. Наля му сода с лед, взе за себе си диетично пепси с лед, поднесе му чашата със салфетка и най-сетне седна насреща му, за да поговорят.

— Значи сте открили това нещо — започна Дортмундър. — Шаха.

Тя се засмя.

— О, господин Дортмундър, историята е прекалено добра, за да я прескоча и да ви разкажа само края.

Дортмундър мразеше прекалено добри истории, но така или иначе отново нямаше избор, затова каза:

— Разбира се. Разказвайте.

— Още когато бях малка — започна Фиона Хемлоу, — в семейството ми от време на време ставаше дума за някакъв шах и темата разстройваше всички. Така и не можех да разбера защо. Беше изчезнал или изгубен или нещо такова, но недоумявах защо всички се занимават с него.

Отпи от чашата си и размаха предупредително пръст.

— Не ме разбирайте криво. Семейството ми не се занимаваше единствено с някакъв тайнствен шах. Просто от време на време ставаше въпрос за него.

— Добре.

— Миналото лято пак подхванаха темата — продължи тя. — Ходих на гости на баща ми в Кейп и го помолих да ми разкаже за какво точно става въпрос, но той каза, че не знае. И да бил знаел някога, бил забравил. Каза, че трябвало да питам дядо си, така че щом се върнах тук, отидох при него. Той не искаше да говори за това, оказа се, че темата го разстройва. В крайна сметка обаче успях да го убедя, че наистина искам да знам какво означава този шах за семейството ни и той ми каза.

— И това ви помогна да го намерите — установи Дортмундър — въпреки че всички останали са се провалили?

— Точно така — потвърди Фиона. — Винаги съм се увличала от историята, а в тази история е замесено и семейството ми. Първата световна война, влизането в Русия и всичко останало. Събрах имената на всички войници от взвода, който е пренесъл шаха в Америка, както и други имена. Например на радиоверигата, която са възнамерявали да основат — „Радиостанции Цар“, както и на всичко останало, което можеше да ми е от полза. После ги пуснах в интернет.

Дортмундър беше чувал за този номер. Някой умник измислил начин да си пъха носа навсякъде. Той предпочиташе да живее в свят, в който всеки си гледа работата, но това вече бе невъзможно.

— Значи сте открили някои от хората в интернет, така ли? — попита той.

— Освен това потърсих и имена на фирми и продукти, които са свързани с шаха — обясни Фиона. — Реших, че и на Алфред Нортууд може да му е хрумнала същата идея. Доста от нещата, които излязоха, ме отведоха в задънена улица, но аз съм свикнала да се ровичкам, така че не се обезсърчих. Така попаднах на фирма за недвижими имоти наречена „Златен замък“, основана тук в Ню Йорк през 1921. Оказа се, че точно тази фирма е построила сградата „Касълууд“ през 1948. Проверих кой е собственик на „Златен замък“ и кой е в съвета на директорите и се оказа, че там просто бъка от членове на фамилията Нортууд.

— Синовете — каза Дортмундър.

— И дъщерите. Сега вече са внуци и внучки. Помислих си, че трябва да е същият Нортууд, който е дошъл от Чикаго в Ню Йорк след кражбата на шаха и е използвал парите, за да започне бизнес с недвижими имоти. Оказал се е доста успешен. Трябва да знаете, господин Дортмундър, че фирмата е с много сериозно присъствие на пазара в Ню Йорк. Не са чак толкова известни като някои други, защото очевидно не държат на популярността, но са много големи.

— Хубаво — заключи Дортмундър. — Предполагам, че шахът е у тях.

— Тук става още по-интересно — каза Фиона и не успя да скрие усмивката си. Толкова й харесваше тази част от историята. — Сержант Алфред Х. Нортууд — продължи Фиона — се оженил за девойка от богато нюйоркско семейство…

— Явно е бил човек с късмет.

— Късметът не го е напуснал и за миг. Умрял е богат и уважаван, обичан и почитан от всички. Трябва да видите некролога в „Таймс“. Както и да е. Починал през 1955 на седемдесет. Оставил шест деца, които пораснали и на свой ред създали потомство — и ето ти седемнадесет претенденти за собствеността на „Златен замък“.

— Претенденти? — повтори Дортмундър.

— Наследниците се съдят — обясни Фиона. — Процесът е доста гадничък, мразят се и в червата, но във всяка съдебна зала успяват да си издействат закрити врата, така че за делото липсва каквато и да било публична информация.

— Но вие все пак сте успели да се доберете до информация — установи Дортмундър, на когото вече му се искаше Фиона да спре да се забавлява и да му каже къде е проклетият шах.

— Докато се занимавах с всичко това — каза Фиона, — попаднах на следи в някои от делата и се оказа, че тази кантора представлява Ливия Нортууд Уилър, най-малката дъщеря на Алфред, която съди всички от семейството и никой от останалите не е на нейна страна. — Тя се наведе през масата към него и продължи: — Не е ли страхотно? Издирвам информация за Нортууд и всичко, което ти трябва за бизнеса им през последните осемдесет години, се съхранява в нашия офис. Мога да ви потвърдя, че доста се потрудих в извънработно време, господин Дортмундър.

— Сигурен съм, че е така — увери я той. — А сега за шаха?

— Бил е изложен в бронирана витрина в централния офис на „Златен замък“ във фоайето на тридесет и осмия етаж в сградата им „Касълууд“. Шахът обаче е извънредно скъпа семейна ценност, която всички искат да притежават, така че преди три години го махнали оттам и го дали за съхранение на адвокати от няколко фирми, представляващи различните членове на семейството. Четири от тези фирми се помещават в нашата сграда. През последните три години шахът се съхранява в трезори долу в сутерена на „Си енд Ай Интернешънъл Банк“. Не е ли страхотно? Какво мислите, господин Дортмундър?

— Мисля, че се връщам в затвора.