Доналд Уестлейк
Банда (37)

37

В сряда следобед, два дни след обяда си с Джей Тъмбрил, Жак Перли привърши обнадеждаващ разговор с двама международни крадци на произведения на изкуството и един бивш продуцент на филми за „Дискавъри Чанъл“ и подкара обратно от Феърфийлд Каунти в живописния Кънектикът. Западната магистрала го достави на Четиринадесета улица в Манхатън и с няколко умели маневри Жак Перли вкара ламборгинито си на улица „Гейнсуърт“ и натисна дистанционното, което държеше затъкнато зад сенника. Старата очукана гаражна врата послушно се вдигна и му предостави достъп до ниска постройка, която идеално се вписваше в квартала. Бе масивна каменна сграда, първоначално построена за производствени цели, но впоследствие пригодена за жилище, без да губи оригиналния си грубоват вид.

Перли влезе в сградата, затвори гаражната врата зад себе си с дистанционното и подкара по извитата бетонна рампа, откъдето започваше преустроената част. Високите каменни стени на сградата бяха боядисани в кремавобяло, а монтираните под стрехата лампи осветяваха вечнозелените храсти пред вратата на офиса. Отпред имаше достатъчно място, за да паркират две коли, но в повечето случаи, както и сега, там стоеше само автомобилът на Перли. Той слезе от ламборгинито, мина през входа в псевдотюдориански стил и се озова във фоайето. Дела вдигна глава от компютъра и каза:

— Здрасти, шефе. Как мина?

— Добре, Дела — отвърна Перли с оправдано самодоволство. — Мисля, че съвсем скоро ще разполагаме с амфора. Само на тридесет минути със самолет е.

— Никога не съм се съмнявала, че ще успееш, шефе — увери го Дела. Тя бе лудо влюбена в него, макар че никога нямаше да си го признае.

— И аз хранех подобни надежди — призна си той. — Какво става тук?

— Екипът по случая с Фиона Хемлоу се отчете — докладва Дела. — Джери изпрати нещата с куриер, Марго пусна нейната част по електронната поща, а Хъркимър се отби лично да остави своите материали. Фриц звънна да каже, че ще изпрати снимки до края на деня. Всичко е на бюрото ти.

— Добро момиче! Дръж фронта тук.

— Няма проблем, шефе.

Той влезе в кабинета си, който представляваше обширно помещение с големи прозорци в задната част и масивен стъклен купол на покрива, заздравен с метална рамка. Мебелировката беше грижливо подбрана и дискретно скъпа. Стените бяха украсени основно със снимки на произведения на изкуството, върнати на собствениците им. Голямото старинно бюро на Перли в миналото принадлежеше на един от нюйоркските ежедневници, фалирали вследствие на вестникарската стачка през 1978. Той седна зад него и придърпа трите пакета с информация, събрани от екипа му.

След петнадесет минути вдигна слушалката на интеркома и каза:

— Дела, свържи ме с Джей Тъмбрил.

— Веднага, шефе.

Минаха шест минути, през които той отново прегледа докладите. Накрая телефонът звънна, той вдигна и каза:

— Джей?

— Веднага ще ви свържа с господин Тъмбрил — отвърна женски глас с британски акцент, който приличаше на роден.

— Чудесно.

Перли бе забравил, че Джей Тъмбрил е върл почитател на някаква потайна игра, в която отбелязваш точка всеки път, когато успееш да накараш човека отсреща да те чака на линията.

— Жак?

— Здрасти, Джей.

— Доста бързо се справи.

— Не открих нищо обезпокоително.

— Нищо ли?

— Нищо особено. Има една малка… Ще стигнем и дотам. Първо момичето. Фиона Хемлоу.

— Да.

— Чиста е, Джей. Добра студентка, съвестна, послушна като монахиня.

— Е, в такъв случай значи всичко е наред — отвърна Джей малко недоволно.

— Произхожда от заможно семейство — продължи Перли. — Дядо й, който все още е жив, е изобретател. Занимавал се е с химия и е получил няколко патента, осигурили богатство на цялото семейство.

— С две думи, казваш, че не се опитва да докопа парите на Ливия.

— Определено не и тя.

— Така ли? Нещо не разбирам.

— През последните три години — осведоми го Перли и прокара пръст по едно име в началото на доклада на Хъркимър — госпожица Хемлоу съжителства с един тип, Брайън Клансън.

— Той те съмнява, така ли?

— Да, той. — Перли потупа по името с нокът и в същия миг компютърът му изписка в знак, че е получил имейл. — Чудя се дали — продължи той — въпросният младеж не е накарал малката ни монахиня да се сближи с госпожа Уилър.

— Значи той се опитва да се докопа до парите й.

— Това е само хипотеза — предупреди го Перли. — На този етап нямам причина да твърдя със сигурност каквото и да било. Просто се вгледах внимателно в този тип и честно казано, видях младеж от лошо семейство, завършил държавно училище, без никакви познанства в града и с доста непрестижна работа на илюстратор в кабелна телевизия, фокусирана върху малка група неандерталци. Лесно ми е да си представя как госпожица Хемлоу си е паднала по него заради профанския му чар и защото е наивница, която смята, че всички са добри и почтени; също толкова лесно ми е да си представя как господин Клансън се е свързал с нея, защото е момиче с пари или най-малкото дядо й е богат.

— Ммм.

Перли завъртя стола си, видя, че имейлът е от Фриц, и го отвори. Снимките.

— Освен това — продължи той — мисля, че е възможно да е стигнал до извода, че госпожа Уилър е най-вероятният клиент на кантората, до който може да се докопа.

— Значи мислиш, че е възможно да е подкокоросал момичето да тръгне след госпожа Уи?

Перли отвори снимката със заглавие БК и погледна Брайън Клансън, който се бе облегнал на някакво дърво в парка със скръстени ръце. Висок кльощав младеж, досущ като улично куче с мистериозна усмивка, на която не можеш да имаш доверие.

— Ще кажа само това, Джей. Струва ми се ужасно нелогично момичето да се е натрапило на госпожа Уилър по собствена инициатива. Трябва да има някаква причина и единствената, която откривам, е Брайън Клансън.

— Значи искаш още малко да поработиш над този Клансън, така ли? — попита Джей.

— Нека проверим дали и друг път не се е опитвал да прави подобни номера — предложи Перли.

— Добре, тръгвай след него — съгласи се Джей Тъмбрил.