Доналд Уестлейк
Банда (53)

53

Хубаво бе, че номерът с хавлията мина, но това май бе единственото хубаво. Дортмундър стоеше прав в непрогледния мрак на банята, хванал с една ръка тръбата на душа, за да не загуби ориентация, и обмисляше положението си. Прецени, че въобще не му харесва. Все още бе приклещен тук, а от другата страна на вратата седеше човек, на когото не бе в състояние да даде никакво разумно обяснение на факта, че напълно непознат индивид излиза от банята му, без въобще да е влизал там.

„Сигурно е някакъв тунел във времето. Току-що излизам от един бар в Кливланд“. Не, не върви.

Другият проблем с помещението бе, че самият Перли прибягваше до услугите му — преживяване, което въобще не допадна на Дортмундър. Върхът на всичко, както и причината, поради която седеше прав с наметната на раменете хавлия, бе, че проклетият душ капеше. Капеше бавно, но настоятелно, така че дори не го забелязваш, докато изведнъж не откриеш, че панталонът ти е прогизнал и че доста ти се ходи до тоалетна. Което също бе невъзможно.

Какво да направи, за да се измъкне оттук? Ами дистанционното на гаража? Дали щеше да проработи от такова разстояние? Ако натиснеше бутона, дали пък шумът от вратата на гаража нямаше да разсее Перли и да го накара да хукне натам, та той да се измъкне оттук?

Струваше си да опита. Измъкна дистанционното за гаражната врата от джоба си, насочи го към вратата на банята и натисна бутона.

Нищо. Или разстоянието, или пък всичките тези стени пречеха.

Ами ако открехнеше вратата на банята съвсем мъничко и после промушеше дистанционното през цепката, чак долу до пода? Дали нямаше да стане?

Всичко бе за предпочитане пред стоенето тук. Дортмундър пусна тръбата на душа, заопипва стената, откри дръжката на вратата и я използва като отправна точка, за да се смъкне на колене. Много бавно, внимателно и тихо отвори вратата. Тъкмо се канеше да провре дистанционното през процепа, когато осъзна, че вижда бюрото на Перли, но не и самия детектив.

Къде беше? Дали не стоеше или не седеше някъде, откъдето отлично може да види как една ръка, стиснала дистанционно, се провира през вратата на банята му?

Вратата се отваряше навътре. Дортмундър огледа внимателно парченцето от стаята през процепа и се осмели да открехне още малко, още съвсем мъничко, което се оказа достатъчно, за да зърне Перли. Частният детектив вървеше към библиотека и носеше някакви папки. Бе с гръб към Дортмундър.

Вън. Той захвърли хавлията зад себе си, изпълзя навън и притвори вратата. Без да издаде и звук, пропълзя до бюрото и се скри там, извън полезрението на Перли. Долепи лице до земята, за да може да вижда.

Зад бюрото обувките на Перли се извърнаха от библиотеката и тръгнаха да прекосяват стаята по полирания паркет. Краката спряха, обърнаха се и отново се отправиха към библиотеката. Следователно гърбът над тях трябваше да е обърнат към Дортмундър и вратата между двете помещения.

Бягството на Дортмундър бе позорно, но успешно. Той се измъкна от кабинета на Перли и се втурна към входната врата, където спря, за да прибере дистанционното за гаража. Отвори внимателно вратата, подаде глава, наслади се на паркираното ламборгини за една пета от секундата и се спусна по рампата.

Как да се измъкне от сградата? Можеше просто да махне с ръка, да прати всичко по дяволите и да си плюе на петите през шумната врата на гаража. Или пък да се надява да се измъкне през другата врата, без да привлече вниманието на Перли над него? Или пък да слезе в сутерена и после по стария път? Можеше пък да открие апартамента на Келп с ценните картини в него? Така поне нямаше да си тръгне с празни ръце, след като се е трудил цяла нощ.

В основата на рампата реши да прати всичко по дяволите и да излезе през гаражната врата. Тъкмо бъркаше в джоба за дистанционното, когато чу напрегнатия шепот на Келп:

— Джон!

Обърна се. И четиримата му съучастници във въображаемото престъпление седяха до стълбите към сутерена и го гледаха. Келп му кимна да се приближи, той го послуша и каза:

— Мислех си, че отдавна сте се омели.

— Аз почти бях — отвърна Малкия. — Видя ли те Перли?

— Не — каза Дортмундър. — Но захвърлих една хавлия на пода и може да я забележи.

— Панталонът ти е мокър — каза Стан.

— Знам — увери го Дортмундър. — Добре ми е известно.

— Значи пак сме в играта, а? — попита Джъдсън.

Дортмундър се огледа. Перли бе в офиса си и очевидно нямаше представа, че са тук. Нищо друго не се бе променило.

— Ами защо пък да не пробваме първоначалния план, а? — каза той. — Какво ще кажете?