Доналд Уестлейк
Банда (34)

34

Една отвратителна неделя през март Келп и Дортмундър се отдалечаваха от заснежения покрив на склада и следваха следите си в снега по обратния път към изхода. Носеха черни канадки с вдигнати качулки, черни вълнени панталони, черни кожени ръкавици и черни кубинки, но въпреки цялото оборудване вятърът проникваше дори в костите им. Шушляковите раници на гърбовете им, също черни, висяха все така празни, както и когато се качваха на покрива и щяха да си останат в същото положение поне до края на днешния ден. Келп бе изнамерил някакъв клиент за видеоигри, според когото дисковете си лежали кротко наредени по рафтовете в склада, от който се отдалечаваха. Същият този клиент им бе казал всичко необходимо, за да проникнат откъм покрива. Всичко, с изключение на наличието на двата питбула в склада — зъбеха се като дяволи на светлината на аварийната лампа.

Отначало Келп предположи, че са холограми.

— Това е склад за видеоигри, защо пък не? — така каза.

— Тогава слез долу и погали единия — предложи Дортмундър и с това темата се изчерпа.

Докато питбулите зяпаха нагоре и изгаряха от желание да се сприятелят с новодошлите, но за свое съжаление не можеха да се изкачат по металните стъпенки, монтирани на стената, Дортмундър и Келп тихичко затвориха капака на покрива и си тръгнаха с празни ръце. След подобни дни човек наистина може да увеси нос.

Внезапно в студения нощен въздух прозвучаха началните акорди на Бетовеновата „Девета симфония“. Дортмундър легна на заснежения покрив и паникьосано се заоглежда за оркестъра, докато не проумя, че Келп трескаво пребърква джобовете си и мърмори:

— Мамка му, мамка му…

— Защо псуваш?

— Телефонът ми — обясни Келп, а междувременно невидимият оркестър внезапно спря, после подкара „Девета симфония“ отначало.

— Телефонът ти.

— Обикновено — каза Келп и най-сетне успя да издърпа мобилния от джоба си — го държа на вибрации.

— Въобще не искам да знам за телефона ти — сряза го Дортмундър.

Келп накара проклетата машинка да млъкне, доближи я до ухото си и каза:

— Ало?

Дортмундър се извърна, изтупа се от снега и се ориентира към аварийната стълба за слизане от покрива, но в този миг Келп каза:

— Да, задръж така, чакай малко. — Подаде телефона на Дортмундър и обясни със странно изражение: — За теб е.

Дортмундър не повярва на ушите си.

— За мен? Какво искаш да кажеш? Мен не ме търсят, докато се катеря по покриви!

— Той не знае къде си — отвърна Келп. — Епик е. Хайде, за теб е.

Епик. Дортмундър не се бе сещал за него вече цели три месеца и бе напълно готов завинаги да го изтрие от паметта си. А ето че сега му даваха телефон, на заснежен покрив, през ветровита мартенска вечер и се предполагаше да говори с Джони Епик Под наем.

Е, добре. Той взе телефона и каза:

— Да?

— Нямаш мобилен.

— Не, благодаря.

— Много умно — отвърна Епик. — Не беше вкъщи, нямаш телефонен секретар, може дори да нямаш и вътрешна тоалетна. Канех се да оставя съобщение на приятеля ти да ми звъннеш, но за късмет сте заедно.

— Имам вътрешна тоалетна.

— Радвам се да го чуя. Господин Хемлоу се върна.

— Не. Не го искам.

— Защо, това е добра новина — увери го Епик. — Внучката май най-сетне е успяла да свърши нещо. Все още не знам подробности. Господин Хемлоу държи да ни ги съобщи лично.

Дортмундър отвори уста да откаже. Взаимоотношенията с фирма „Епик и Хемлоу“ не му бяха донесли никаква печалба, а освен това Епик вече не разполагаше с онези неприлично ексхибиционистки снимки. В този миг обаче се сети за двата питбула, с които току-що се беше запознал, както и за другите си настоящи перспективи, свеждащи се до кръгла нула, и си помисли, че може би има и по-лоши пътища от онези, които водят обратно към господин Хемлоу. С малко повече късмет там поне нямаше да го ухапят.

Трябваше обаче да постави някои условия:

— Никакви таксита повече.

— Разбирам те, Джон — увери го Епик. — Виж какво, кажи ми къде си и ще дойда да те взема.

Дортмундър поклати глава — има дни, в които просто не ти е писано да спечелиш.

— Ще си хвана такси — въздъхна той.

Дортмундър влезе във фоайето на сградата на Ривърсайд Драйв, а Епик се изправи от стола от рог на носорог и метна там нечий „Ню Йорк Поуст“. Портиерът в зелена униформа посрещна Дортмундър като стар познайник, когото не е виждал отдавна:

— Другият господин…

— Помня го.

Епик пристъпи към него със сериозна физиономия и протегната ръка, сякаш искаше да се здрависат. Дортмундър изпитваше смесени чувства към този жест, но слава Богу, оказа се, че бившето ченге просто го хвана за лакътя и каза:

— Джон, искам да поговорим, преди да се качим горе.

— Разбира се.

Насочиха се към един ъгъл на фоайето, чийто под и стени бяха покрити с ориенталски килими, и Епик започна:

— Винаги съм бил на принципа, че не бива да се ровим в минали работи.

— Радвам се да го чуя — увери го Дортмундър.

— За щастие — продължи Епик — застраховката ми покри почти всички щети.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това преживяното ми помогна да открия слабите места в охраната на офиса и да ги отстраня.

— Радвам се да го чуя.

Епик наведе лице към неговото и се взря във физиономията му, без да пуска левия му лакът, макар и да не го стискаше.

— Знаеш за какво говоря, нали?

— Не.

— В такъв случай всичко е наред — отвърна Епик, пусна лакътя му и го потупа привидно приятелски, макар може би да му се искаше да го удари. — Да се качваме горе и да чуем добрите новини, които ни е подготвил господин Хемлоу.

В асансьора ги посрещна ново пиколо, облечено в старата зелена униформа, и се зае с копчетата по таблото.

— Здрасти — поздрави го Дортмундър.

— Сър.

— Предишният ти колега да не е станал пилот?

— Нямам представа, сър. Нов съм тук.

— Не се притеснявай, ще му хванеш цаката.

Портиерът се наклони към вратата, за да информира новобранеца:

— Президентският апартамент.

— Да, сър.

И така, насочиха се към апартамента на последния етаж, където господин Хемлоу вече ги очакваше в инвалидната си количка. Най-доброто, което можеше да се каже за него, беше, че не изглежда по-зле отпреди. Поне не много по-зле.

— Здравейте и двамата — посрещна ги той и главата му кимна заплашително, сякаш всеки момент щеше да се изтърколи от медицинската топка. Коляното му подскачаше в ритъма на тангото.

— Радвам се да ви видя, господин Хемлоу — отвърна Епик, а Дортмундър се задоволи да кимне, защото реши, че бившето ченге е казало достатъчно и за двамата.

— Е, влизайте.

Очевидно всички отново бяха приятели, защото високоскоростната инвалидна количка ги поведе към прозореца и двата стола до него. Веднага щом се настаниха, господин Хемлоу откри заседанието:

— Да ви предложа ли нещо за пиене?

Това вече бе нещо ново — непознато досега гостоприемство. Дортмундър нямаше нищо против един бърбън, но Епик побърза да каже:

— Благодаря, господин Хемлоу, добре сме. Значи нещата с Фиона са се подредили, така ли?

— Да, наистина се подредиха добре — отвърна главата върху медицинската топка и ако можеше да се усмихва с бащинска гордост, сигурно го правеше. — Изглежда, госпожа Ливия Нортууд Уилър — обясни господин Хемлоу, — дамата, с която Фиона осъществи нерегламентиран контакт, се е почувствала виновна заради уволнението на внучката ми, издирила я е, за да се увери, че е наред, й, с една дума, я е наела за личен асистент.

— Сериозно ли! — възкликна щастливо Епик.

Господин Хемлоу се ухили или нещо подобно.

— Дори й дала по-добра заплата. Увеличението не е голямо, но все пак е увеличение.

— Страхотно, господин Хемлоу.

— Но това е само началото — продължи господин Хемлоу. — Въпреки че уверих Фиона, че съм изгубил всякакъв интерес към откраднатия шах, и наистина бе така, тя е решила, че настоящата работа й дава възможност да ни помогне в начинанието.

— Чудесна новина — продължи с възклицанията Епик.

— Да, така е. Фиона не е искала повече да рискува репутацията си, поради което е действала изключително бавно и предпазливо, но все пак е успяла да внуши на госпожа Уилър идеята, че може би не всичко с шаха е наред.

— И как е успяла да го постигне, господин Хемлоу? — любопитно попита Епик.

— Като за начало е изтъкнала отново разликата в теглото на топовете — обясни господин Хемлоу. — Освен това липсата на всякакви сведения за шаха преди Алфред Нортууд да се сдобие с него. Нортууд не е имал нито семейство, нито пари, нито пък благородно потекло — все неща от изключително значение за жена като госпожа Уилър. И изведнъж от нищото се появява този скъпоценен предмет.

— Фиона е наблегнала на това, нали? — обади се възхитен Епик.

— Без съмнение вродената параноя на госпожа Уилър също е помогнала — отвърна господин Хемлоу. — В крайна сметка обаче тя се е убедила, че в цялата работа има нещо съмнително, ако мога да се изразя така, и е възложила на Фиона да установи точния произход и историята на шаха.

Епик се изсмя пресилено.

— Задачата въобще не изглежда лесна.

— Несъмнено е така — съгласи се господин Хемлоу. — Един съвестен изследовател може да проследи шаха до пристигането му със сержант Нортууд от Чикаго през 1921. Той, разбира се, не е обявил съществуването му през следващите двадесет и седем години, когато се е почувствал достатъчно уверен в себе си и е придобил нужното обществено положение…

— И е спечелил достатъчно пари — допълни Епик.

— Да, и това също — кимна господин Хемлоу. — Станал е достатъчно солиден, ако мога да се изразя така, за да се осмели да изложи шаха във фоайето на фирмата си за недвижими имоти. Показал го е без обаче да обяснява, че именно прекрасно изработените фигурки са източникът на богатството на семейство Нортууд.

— Ами преди… кога беше? 1921? — попита Епик — Когато е донесъл шаха с влак от Чикаго?

— Да, 1921. — Различни части от тялото на господин Хемлоу изскърцаха, както си бяха в инвалидната количка, потрепнаха, подскочиха, а някои от тях дори се вдигнаха и отпуснаха. — Преди тази дата — каза той — за шаха липсват всякакви сведения. И тримата в тази стая знаем, че малко преди това истинският собственик е бил цар Николай. Но дори и там правото на собственост е малко под съмнение, тъй като очевидно цар Николай така и не е успял да получи подаръка си. Нямаме начин да узнаем и истинската идентичност или намеренията на лицето, направило подаръка.

— Това е добре за нас — забеляза Епик.

— Вероятно — съгласи се господин Хемлоу. — Можем само да предположим, че шахът е стигнал в Мурманск някъде през 1917, точно когато избухва руската революция. Не са могли да го придвижат никъде, тъй като на цялата територия между Мурманск и Санкт Петербург са се водили битки. И така всичките му следи, всички документи, свързани с него, дори самоличността на изпращача са потънали в дебрите на войната и революцията. През 1918 Николай и цялото му семейство са убити от болшевиките, като по този начин въпросът за собствеността на шаха, ако въобще някога е бил повдиган, потъва в още по-голяма мъгла. Естествено болшевиките надали могат да претендират за наследствени права.

— В края на краищата те са извършили престъпление — забеляза Епик.

— Точно така. В такъв случай кой може да претендира за собственост през 1920, когато американският взвод се натъква на шаха в пристанищен склад в Мурманск? Ако понятието законна военна плячка въобще съществува, то шахът е точно това. Ето защо мисля, че с основание мога да кажа, че ако въобще има претенденти за правото на собственост, то това са наследниците на десетте мъже от този взвод, включително, разбира се, аз и внучката ми.

— И Ливия Нортууд, и така нататък — допълни Дортмундър.

— Да, разбира се — съгласи се господин Хемлоу. — Госпожа Уилър все пак притежава десет процента от шаха.

Епик отново се изхили като лешояд и каза:

— Ще им оставим две пешки.

— Звучи забавно — съгласи се господин Хемлоу. — Но не мисля да го правим.

— И как точно ще открие внучката ви откъде е дошло това нещо, при положение че вече знае откъде, но не може да каже на никого? — попита Дортмундър.

— Виж сега — каза господин Хемлоу и се понадигна, сякаш Дортмундър току-що е засегнал много стратегически и същевременно благоприятен за тях въпрос, — точно там е уловката, Джон. Фиона знае отговора и следователно знае как да го избегне. Ще предостави на Ливия Нортууд Уилър догадки и доказателства, които водят точно в обратна посока.

— И коя е обратната посока? — полюбопитства Дортмундър.

— Която и да е, стига тя да води госпожа Уилър към идеята, че шахът трябва да бъде изваден от банковия трезор — обясни господин Хемлоу.

— Дойдохме си на думата — каза Дортмундър.

— Също така да го даде за изследване — допълни господин Хемлоу.

— Господин Хемлоу, това е страхотна новина — възхити се Епик.

— Да, така е. — Дали пък това някъде там в долната част на главата не беше доволна усмивка? — Исках и двамата да знаете, че нещата вървят — продължи той, — защото ми се ще и двамата да сте на разположение, когато му дойде времето. Нека обаче ви напомня още веднъж основното правило.

— Да стоим настрана от внучката ви — обади се Епик.

— Именно! Тя успя да се измъкне от предишната каша и не искам отново да й се случи нещо подобно.

— Няма проблем — увери го Дортмундър.

— На този етап — продължи господин Хемлоу — Фиона ще действа сама и ще се опита да насочи събитията в правилната посока. Каквито и новини да има, ще ги каже на мен, аз от своя страна ще ги съобщя на Джони, а ти, Джони, ще ги предадеш на Джон.

— Дадено, сър! — съгласи се Епик.

Едно изцъклено око изникна от гънките и се впери в Дортмундър.

— Ясно ли е всичко, Джон?

— Нямам намерение да си бъбря с ничии внучки — увери го Дортмундър. — Когато онова нещо излезе от трезора, просто ми кажете къде са го преместили. Друго не ми трябва.

— Всички сме готови да се включим в бизнеса — увери Епик господин Хемлоу. — Прав ли съм, Джон?

— Дума да няма — потвърди Дортмундър.

Зачуди се дали да не предложи този път и той заедно с Епик да е на заплата при господин Хемлоу, но реши да не си хаби думите. И без това знаеше отговора.

— Е, господа — заключи господин Хемлоу и там някъде може би вече наистина се прокрадна усмивка, — изглежда, отново сме в играта.