Доналд Уестлейк
Банда (33)

33

Фиона имаше прозорец. Имаше прозорец точно вдясно от имитацията на имперско бюро, зад което седеше на горния етаж в мезонета на Ливия Нортууд Уилър на Пето авеню. Никога не се уморяваше да гледа през прозореца към Сентрал Парк долу, дори когато валеше сняг, точно както сега. Снегът не бе обилен както през януари или февруари, когато обгръщаше света с дебело бяло одеяло и затрудняваше придвижването. Не, това бе колеблив мартенски сняг, снегът на сезон, който знае, че краят му наближава, и се опитва да поосвежи старите преспи, изринати под дърветата и край ниската каменна ограда, която отделя парка от Пето авеню.

Работата на Фиона като личен асистент на Ливия Нортууд Уилър бе интересна с разнообразието си, но й оставяше време да гледа парка през прозореца и да си представя какъв ще е изгледът, като настъпи пролетта, а след нея и лятото. Когато не гледаше през прозореца, делата на госпожа Уилър й предоставяха широко поле за изява с количеството, разнообразието и най-вече с хаоса си.

Госпожа Уи, както предпочиташе да я наричат подчинените й, например участваше в съвета на директорите на множество градски организации и бе изпълнителен директор на безчет корпорации. Освен това бе неуморен съдебен лъв, замесена в далеч повече дела от онези срещу собствените й роднини. Сама или като ръководител на група ищци, тя в момента съдеше автомобилни корпорации, производители на аспирин, телевизионни компании, търговски центрове, авиокомпании, адвокатски кантори, които са я представлявали в миналото, и цяла армия бивши служители, включително две предишни лични асистентки.

Макар да бе страстно увлечена във всеки един от съдебните процеси, на госпожа Уи й липсваха всякаква координация и методология и никога не знаеше дали участва в дадено предприятие, или не, на кого дължи, кой й дължи и къде и кога се предполага да се проведе определено събрание. Наистина имаше крещяща нужда от личен асистент.

Фиона пък бе идеална за тази работа. Беше спокойна, незлобива и с естествена склонност да обръща внимание на подробностите. Особено пък за по-осъдителните подробности от натовареното ежедневие на госпожа Уи, за двуличието и шикалкавенето, за причините, скрити зад всяко съдебно дело, за семейните вражди и предателствата на многобройните богати приятелки на шефката й. И за да запълни съвсем живота на Фиона, госпожа Уи пишеше автобиография!

Най-сетне Фиона участваше в правенето на история. Госпожа Уи съвсем точно си спомняше всяка нанесена й някога обида, всяко пренебрежително отношение, всяка дребна измама с рестото, всяка среща, в която събеседникът се е оказал по-схватлив, остроумен или благороден от нея. В пристъп на злоба тя диктуваше всички тези подробности на диктофон и настоящата й секретарка Луси Лийболд трябваше да ги свали на хартия.

Ролята на Фиона в целия процес бе да прочете завършените глави на ръкописа и да установи хронологията на събитията, тъй като госпожа Уи се сещаше за случките както й скимне и пет пари не даваше кога е станало това или онова. Процесът по подреждане на събитията в хронологичен ред единствено на базата на сведенията, съдържащи се в думите, граничеше с подвиг, но за отчаян фен на историята смисълът на живота се криеше точно в подобни подвизи.

Даже и след три месеца Фиона все още бе удивена от това, което й се случва, което обаче не й пречеше да се чувства в рая. Денят, в който господин Тъмбрил я изгони от „Файнбърг“, бе страшен. В него Фиона се почувства свободна, но преди всичко ужасена от бъдещето, в което не се виждаше никаква солидна перспектива. Разбира се, трябваше да каже на Брайън (той реагира с черен пудинг за вечеря), но скри новината от всички останали. Не сподели дори с дядо си чак до следващата седмица, когато той й звънна, защото бе получил списъка с наследниците на фамилията Нортууд. Наложи се да му признае случилото се, дори малко си поплака. Той пък бе така ужасен, така сконфузен, толкова сигурен, че е виновен единствено той и никой друг, че Фиона се принуди да го успокоява, за да може дядо й да се почувства малко по-добре.

Той бе и причината да се захване с настоящата си работа. Вярно, че в края на онази ужасна среща госпожа Уи й каза да се обади, но Фиона нямаше никакво намерение да го прави, докато дядо й, след като чу цялата история, не настоя изрично да го направи.

— Винаги се обаждай, когато ти кажат, Фиона, това е основно правило в живота.

И така, Фиона се обади и откри, че поканата на госпожа Уи да й звънне, е акт на разкаяние от страна на човек, който не е свикнал да се разкайва. Тя въобще не се бе замислила, преди да хвърли главата на Фиона Хемлоу в раззинатата паст на Джей Тъмбрил, само за да установи — чудо на чудесата! — че момичето е невинно! Ипри това жертва! Жертва на госпожа Уи също толкова, колкото и на Джей Тъмбрил.

И ето я сега тук. Дори господин Тъмбрил да се сещаше кой вдига телефона на госпожа Уи напоследък, в редките случаи, когато оставяше съобщения, той по никакъв начин не го показа. Фиона също не се разкри.

„Тинк-тинк“.

Това не бе офисният телефон. На бюрото на Фиона се мъдреха три телефона, всеки с различен звън. Външната линия правеше „бип-бип“, вътрешната „бзъъърк“, а личната линия на госпожа Уи, която водеше до телефона на бюрото й в офиса от другата страна на коридора — „тинк-тинк“.

— Добро утро, госпожо Уи. Снегът още не е спрял.

— Благодаря ти, миличка, Метеорологичният канал ме осведомява за това. Вземи си бележника и ела тук.

— Да, госпожо.

Фиона излезе от стаята, която делеше с Луси Лийболд, прекоси фоайето с асансьор в дъното и с прозорец с идентична гледка към Сентрал Парк отсам и влезе в офиса на госпожа Уи. В него същите прозорци като че ли предлагаха повече светлина, повече пространство и по-добър изглед към парка. Госпожа Уи — бе се разположила на по-хубаво бюро — кимна на Фиона с жест на кралица, за каквато се имаше.

— Добро утро, миличка.

— Добро утро, госпожо Уи.

— Затвори вратата, скъпа, и се настани на дивана ей там. Взе си бележника, нали? Добре.

Малкото канапе до бюрото на госпожа Уи бе по-неудобно, отколкото изглеждаше. Фиона приседна на него и загледа очаквателно.

Тази сутрин госпожа Уи изглеждаше по-замислена от обикновено. Понамръщи се, размести някакви неща по бюрото и каза:

— Доколкото си спомням, освен юридическото образование имаш и доста изявен интерес към изучаването на история, нали така?

— Паметта ви е поразителна, госпожо Уи.

— Разбира се, че е. Сега обаче искам да насоча мислите ти към различна история.

— Да, госпожо?

— Спомняш ли си разговора ни, всъщност май бяха два разговора, за Чикагския шах?

„О, Божичко“. Фиона се ужасяваше дори да спомене за шаха, но тъй като искаше да помогне на дядо си в издирването, от което той в момента се бе отказал, направи някакъв плах опит. Дори успя да „открие“ разликата в теглото на топовете, докато двете с госпожа Уи разглеждаха снимките на шаха.

Това обаче стана преди известно време. Фиона се отказа от по-нататъшни действия, тъй като „откритието“ й не само не доведе до нищо, но дори можеше да я изложи на опасност. Сега обаче госпожа Уи сама повдигна въпроса. За добро или за лошо? Сърцето на Фиона се качи в гърлото, но физиономията й остана невинна, както винаги.

— О, да, госпожо — отвърна Фиона. — Прекрасният шах.

— Ти забеляза, че една от фигурите е по-лека от останалите, нали?

— Да.

— Твърде проницателно от твоя страна — продължи госпожа Уи и кимна, за да потвърди думите си. — Този факт се загнезди в главата ми и скоро установих, че шахът е обграден от доста по-голяма мистерия от изненадващия факт, че една от фигурите е по-лека.

Фиона я изгледа с любопитство и прояви интереса, който се очакваше от нея.

— Наистина ли?

— Откъде се е взел този шах? — попита госпожа Уилър и изгледа свирепо Фиона. — Кой го е направил? Къде? През кой век? Внезапно се появява, без никаква предистория, в стъклена витрина във фоайето на бащината ми фирма за недвижими имоти „Златен замък“, когато се местят в сградата „Касълууд“ през 1948. Къде е бил преди 1948? Откъде и кога го е взел баща ми? И сега, като знам, че една от фигурите е по-лека от останалите и е във формата на замък, започвам да се чудя как точно е измислил името на фирмата си баща ми?

— Имате предвид „Златен замък“, нали?

— Точно така.

Фиона знаеше отговорите на абсолютно всички въпроси, зададени от госпожа Уилър, но също така знаеше, че ако отговори, ще се озове в ужасна беда, затова каза:

— Предполагам, че просто го е държал на друго място, преди да го изложи в офиса си.

— Да, но къде? — поиска да знае госпожа Уи. — И от колко време го е притежавал? Кой е бил собственикът преди него? — Госпожа Уи поклати глава. — Разбираш ли, Фиона, колкото по-дълбоко ровичка човек в историята на този шах, толкова повече загадки изникват около него.

— Да, госпожо.

— История и загадки — продължи да размишлява на глас госпожа Уи. — Тези две думи сякаш са се сраснали. Фиона, искам от теб да се разровиш в историята и загадките на Чикагския шах.

„Поверяват ми единствената работа на света, в която трябва да се проваля — помисли си Фиона. — Аз съм загадката, госпожо Уи — добави мислено тя. — Аз съм загадката и историята, аз и моето семейство, но вие никога не бива да го разберете“.

Госпожа Уи продължи:

— Не казвам, че трябва да посветиш живота си на това, но искам да отделяш по малко време всеки ден и да работиш над проблема. Какъв е този шах и откъде се е появил.

— Да, госпожо. — Внезапно й хрумна, че в крайна сметка тук може да има нещо полезно, нещо, с което да помогне на дядо си, на господин Епик и на господин Дортмундър, така че каза: — Мислите ли, че трябва да ида и да огледам шаха?

Идеята не се хареса на госпожа Уи.

— Искаш да кажеш да идеш на място и да го видиш ли? Но ние вече знаем как изглежда, Фиона.

— Да, разбира се — съгласи се Фиона.

— Ако на дъното му бе залепен етикет с надпис „Произведено в Китай“, някой вече отдавна да го е забелязал.

— Да, госпожо.

— Ако някога се окаже, че е необходим оглед на шаха, със сигурност ще го уредим. Засега обаче, Фиона, по-важно е да се заемеш с проучването. Каква е историята на този шах? Къде се крие ключът към загадката.

— Ще се заема, госпожо Уи — обеща Фиона.