Мегън Марч
Под тези сенки (9)

Глава 9

Бишъп

ЗВЪНЧЕТО НА ВРАТАТА ИЗЗВЪНЯ И АЗ завъртях глава, за да видя дали наистина се е върнала.

Кой, по дяволите, би влязъл в студио за татуировки облечен с розова жилетка?

Дръж се на висота, човече. Спри да се втеляваш.

Не си падах по жени от този тип. И определено не по невинни и наивни като Ейдън. Трябваше да се отнасям с нея като с всеки друг клиент. С тази разлика, че не беше клиент, затова не знаех какво да правя с нея. Да я завлека отзад, за да проверя дали устните й са толкова сладки като кексчето, за което ме кара да мисля непрестанно, не бе опция.

Дилайла излезе от стаята за отдих на персонала, за да посрещне Ейдън, която пресичаше черно-белите мраморни плочки на пода.

— Кофеин. Кръвта на боговете. Благодаря ти. Ще ти се отблагодаря с толкова бонбони, колкото можеш да изядеш, преди да повърнеш. Но ако повърнеш ще си го чистиш сама. Правило на студиото.

Ейдън повдигна вежди.

— Ще се опитам да не повръщам. — Тя подаде чашата на Дилайла. — Попитах какво поръчваш и жената на бара каза, че е това.

— Четири малки латетата с лъжичка канела. Единственото нещо, което в някой дни ме кара да се изправя на крака.

— Поръчах си същото, затова е добре да знам, че не го пиеш черно и горчиво, или нещо от сорта. — Ейдън изведнъж се поколеба, сякаш нямаше идея за какво е дошла тук.

Това ни правеше двама.

Дилайла отвори кутия с бонбони на плота и аз се престорих, че не наблюдавам Ейдън, докато ги оглеждаше внимателно, преди да си вземе един.

Като шибан воайор съм. Какво ще правя? Ще седя да я гледам как яде ли?

— Хей, Биш, искаш ли един? — извика Дилайла. — Може да те подслади малко.

Отпих прекалено голяма глътка кафе, което изгори езика ми.

— Добре съм. — И след миг добавих: — Благодаря.

Дилайла извъртя очи.

— Не му обръщай внимание, още се цупи. Все още се възстановява от шока и ужаса заради момичето, което извърши най-големия грях на земята снощи, след като те остави в хотела… тя докосна брадата и задника му.

Хората, които говореха за теб, все едно не си там, бяха просто страхотни. Но Дилайла бе единственото семейство, което имах, затова й се разминаваше.

— О, уау. Това е доста… нахално. — Изненаданият поглед на Ейдън най-после се насочи към мен и го задържах няколко секунди, преди да погледне към пода.

— И става все по-зле и по-зле, колкото и да ми е тъжно да го призная. — Дилайла погледна обратно към мен. — Не знам какво има в мъжете с татуировки и бради, но това кара някои жени да мислят, че могат да грабват каквото пожелаят.

— Достатъчно, Ди. Мога да чуя всяка твоя дума.

Тя ме погледна и ми намигна, хилейки се.

— Очевидно е, че можеш. Иначе защо ще седя да говоря за теб?

Погледът на Ейдън се местеше от мен към сестра ми, сякаш не знаеше какво да мисли.

— Защото си трън в задника ми.

— И въпреки това ме обичаш. Домъкни се тук и кажи здрасти на Ейдън. Знам, че го искаш.

Лицето на Ейдън пламна, но Дилайла изглежда не забеляза, че я е засрамила.

— Няма проблем. Не искам да притеснявам никоя от вас. Аз просто…

Изправих се от стола си и се приближих към тях, когато думите на Ейдън заглъхнаха.

— Какво правеше? — попитах.

— Изследвах. Опитвах нови неща. — Тъмните й очи се спряха колебливо върху мен и можех да измисля поне дузина неща, които да й дам да опита.

Защо да я опороча ми се струваше като най-добрата идея на света? Би трябвало да се чувствам като боклук задето дори си помислям да я докосна, но нещо в нея събуждаше най-първичните ми инстинкти.

Закриляй. Защити. Превземи.

Не бях се чувствал толкова първичен от години… и трябваше да се справя с този проблем. Животът ми бе прост, а по цялото това момиче имаше изписана думата усложнение.

— Тя се канеше да опита един от тези бонбони — каза Дилайла. — Сигурен ли си, че не искаш един, Биш?

— Добре съм. Яжте вие.

Ейдън, която изглеждаше облекчена от прекъсването, вдигна един бонбон към устата си. Когато отхапа от него, тих стон се откъсна от устните й, отеквайки направо в топките ми.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Тя не би трябвало да извлича подобен отклик от мен и трябваше да се стегна, за да не направя нещо, което после нямаше да мога да върна назад.

Откъснах погледа си от нея и минах зад плота, за да проверя какви часове имахме записани, въпреки че много добре знаех какво имаме в графика за днес.

— О, Боже мой. Тези са невероятно вкусни — прошепна Ейдън и преглътна хапката.

— По мое мнение най-добрите в града. Е, какво те води в Ню Орлиънс, ако не си тук заради лудостта на Марди Гра?

Това бе въпрос, който аз също си задавах.

— Винаги съм искала да дойда тук? — отговорът на Ейдън прозвуча по-скоро като въпрос, но преди да успее да каже още нещо, вратата се отвори.

Насочих погледа си към входа, готов да се намръщя към новодошлия, но не можах.

— Чарли! Мина много време, непознато момиче! Къде се криеш? — развълнуваният глас на Дилайла се покачи една октава.

Жените се прегърнаха и Чарли се усмихна над рамото на Дилайла.

— Хей, Бишъп. Как върви?

— Намусен е както обикновено — заяви Дилайла. — Кажи ми, какво ново? Това място не е същото след като вече не си тук. Знам, че си горе в лъскавата къщурка на Саймън, вършейки всички онези благородни благотворителни неща, но ни липсваш тук долу.

Чарли работеше тук, преди аз да дойда. Виждал я бях няколко пъти, като идва да добавя някой друг детайл към татуировките си. Цели ръкави покриваха ръцете й, а гърбът й бе почти напълно покрит с татуировки. Освен това, тя сама по себе си бе известна като дъщерята на мъжа, направил най-голямата инвестиционна измама в света.

Чудех се дали Ейдън щеше я разпознае. Повечето хора не го правеха, имайки предвид, че Чарли се бе променила адски много от дните си като социална принцеса.

— Доста сме заети напоследък. Между това Саймън да поеме ролята на изпълнителен директор в компанията на баща си и управлението на неправителствената организация, кълна се, едва намираме време за спане. Но трябваше да се отбия, за да кажа „здрасти“ и да попитам дали ще успеете да ме пъхнете по някое време за едни леки корекции.

— Когато кажеш, момиче. По всяко време.

Чарли се обърна към Ейдън и подаде ръка.

— Извинявай за грубостта. Аз съм Чарли Дюшейн. Преди работех тук.

— Най-добрият ни татуировчик. Не можем да намерим друг, който да заеме мястото ти. Тъжна история — Дилайла махна към Ейдън. — Това е новата ни приятелка, Ейдън, която е решила да дойде в Ню Орлиънс по време на Марди Гра, без да знае, в какво се замесва. Още чакам за истинската история.

Ейдън се стегна и предположих, че не би искала да бъде под светлината на прожекторите.

— Ъмм… действително, няма никаква история зад това.

Чарли повдигна вежди.

— Сигурна ли си? Защото, когато човек каже това, обикновено излизат най-добрите истории.

— Наистина просто винаги съм искала да дойда тук. Това е.

— Колко дълго ще останеш? — Въпросът дойде от Дилайла.

Ейдън сви рамене.

— Не знам. Не съм решила.

— Къде си отседнала? — попита Чарли.

— В хотел, за момента.

Думите на Ейдън бяха достатъчно завоалирани, че да повдигнат въпроси в ума ми, но по някаква причина не ми хареса колко неудобно я кара да се чувства целия този разпит.

— Какви корекции искаш? — попитах Чарли, опитвайки се да сменя темата. — Мога да ги направя още сега, ако искаш.

Три женски глави се обърнаха в моята посока.

Чарли се усмихна.

— Само ако не е проблем — тя вдигна ръка и я завъртя. — Докато се възстановявах, някои от линии се изкривиха. А имайки предвид, че татуировката ми е за Саймън, искам да е перфектна — тя погледна към Дилайла. — Освен това си търсих причина да намина. Това място ми липсва.

Дилайла я погледна внимателно.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

Чарли кимна.

— Просто съм леко носталгична и се оказах с малко свободно време.

— Идвай тогава. Да ги оправим. — Когато се насочих към стаичката си и Чарли ме последва, можех да усетя погледа на Ейдън върху себе си.

Отне ми само десет минути да поправя татуировката на Чарли, и докато приключим, тя бе готова да изплюе камъчето.

Когато се отпусна на един от столовете в чакалнята, тя вдигна крака пред себе си, обгръщайки ги с ръце като дванадесетгодишна.

— Говорим да пробваме да направим бебе и малко откачам.

Очите на Дилайла се разшириха.

— Уау. Това е голямо.

Ейдън, която си бе говорила с Дилайла за различните видове бонбони, докато оправях татуировката на Чарли, сега въздъхна тежко.

— Това наистина е голямо.

Чарли пъхна косата от лицето си, зад едното си ухо.

— Обичам Саймън, повече отколкото някога съм мислила, че мога да обичам друго човешко същество и искам да имам семейство с него. Но винаги ми се е виждало далеч в бъдещето, нали знаете? Но сега е истинско. Не би трябвало да ме плаши, но е така.

— Промяната е голяма. Особено една толкова постоянна промяна. — Гласът на Дилайла беше мек.

— Да, и знам, че подобна промяна ще обърне изцяло живота ни и опитвам да разбера дали съм готова за това. Обичам живота ни. Хубав е. Невероятен е. Ами ако с това прецакаме всичко?

— Какво мисли Саймън за това? — попита Дилайла.

Чарли поклати глава.

— Не съм му казала. Не знам как да го направя. Не искам да мисли, че не искам да имаме семейство, но… просто се тревожа.

— Трябва да говориш с него. Той е мъж, не може да чете мисли.

Отново три глави се обърнаха към мен. Дори аз бях изненадан, че се намесих, давайки съвет.

Дилайла се усмихна на Чарли.

— Той е прав. Трябва да кажеш на Саймън какво мислиш. Само така ще можете да решите дали сега е правилният момент за това.

— Знам. Но той го иска толкова много и имам чувството, че с мен нещо не е наред, задето имам нужда да помисля по-задълбочено над това.

— Няма нищо лошо в това. Едно подобно решение ще засегне и двама ви, затова трябва и двамата да сте готови.

Чарли си пое дълбоко дъх, преди да го изпусне и да стане от стола.

— Добре. Още днес ще говоря с него.

— Всичко ще е наред. Този мъж е лудо влюбен в теб. — Дилайла я прегърна силно. — И идвай по-често, не бъди непозната.

Чарли също я прегърна.

— Знаеш, че няма. — След това погледна Ейдън. — Ако имаш нужда от място, на което да останеш за повече от няколко дни, кажи на Дилайла или Бишъп да ми се обадят. Старата ми хазайка е луда за връзване в най-добрия случай, но има място, което е празно почти през цялото време. Това беше точно онова, от което се нуждаех, когато за пръв път дойдох в града, търсейки пътя си. Нещо ми подсказва, че ти имаш нужда от същото.