Мегън Марч
Под тези сенки (48)

Глава 48

Ейдън

АКО БИШЪП БЕШЕ ПРИСТРАСТЯВАНЕ, то тогава не исках никога да се излекувам.

През следващите няколко седмици, скачахме от моя в неговия апартамент, губейки се един в друг. Когато не бяхме в леглото, той ми показваше повече от града. Показваше ми живота, който отчаяно исках да имам.

С всеки следващ ден бе все по-трудно. Бях загазила адски много, защото не знаех как ще си тръгна от него, когато ми заповядаха да се прибера. Всеки ден чаках съобщение, но то не идваше. Нямаше криптирани или инцидентни гласови съобщения, и се опитах да не позволявам на това да ме жегва. Дом не знаеше къде съм и вероятно бе решил, че не го е грижа.

Потиснах познатото разочарование и се фокусирах върху хубавите неща около мен.

Бишъп беше станал основна част от щастието ми и простият живот, който водех тук, ми бе повече от достатъчен. Дори започнах да помагам със счетоводството както на „Вуду Инк“, така и на „Любимата ви дупка“, вкарвайки уменията си в работа.

Всичко беше някак… правилно.

Но това не значеше, че беше перфектно.

— Не.

Думата дойде от Бишъп с невероятна сила и смисъл зад себе си, а изражението му се промени изцяло.

Бяхме сгушени в леглото ми и приятният момент бе напълно съсипан. Вдигнах се на лакти, опирайки ги на гърдите му и погледнах надолу към него.

— Какво имаш предвид с това, не?

Не е като да не бях чувала думата преди. „Не“ беше неотлъчна част от живота ми в Ню Йорк. Просто това не беше нещо, което очаквах да чуя от Бишъп, след като го помолих нещо така просто, като най-после да отида в казино и да играя блек джек на истинска маса.

— Не, като мамка му, няма да ходя в казино. Тези места не са добри за мен.

Без нито дума повече, той ме отмести и стана от леглото. Посегна към дънките си, хвърлени на пода, и ги обу с резки движения. Закопча ги и излезе от стаята преди дори да измисля как да отговоря.

Измъкнах се от леглото и облякох тениската му. Всичко се разпадна. Бях виждала Бишъп да се затваря така около другите хора, но никога около мен. Не знаех какво да правя. Той бе отворил хладилника в малката кухня и аз заговорих зад гърба му.

— Съжалявам. Не осъзнавах, че темата е болна за теб. Аз мога… да отида сама. Не е кой знае какво.

Той затръшна вратата и се обърна.

— И кой ще те научи да играеш? Някой случаен тъпанар, който е видял сладко малко нещо като теб на масата и е решил да се прибере у дома с него?

Думите му бяха изречени остро и аз направих крачка назад. Да не би той…? Няма начин. Без да се замисля избъбрих.

— Да не би да ревнуваш?

Бишъп опря огромните си ръце на кръста и се изправи в цялата си височина, излизайки от кухнята. Ако беше някой друг може би щях да изпитам несигурност, но не и с Бишъп.

— Мамка му, разбира се, че ревнувам, Ейдън. Много добре знам какво мислят мъжете щом погледнат към теб. Ти може да не го забелязваш, но те се надпреварват един върху друг, за да се доберат до теб.

Сега вече се ядосвах.

— Разбира се, че не го забелязвам. Защото всичко, което виждам си ти! — изкрещях му аз, също сложила ръце на кръста си.

Лицето на Бишъп се отпусна, а също и стойката му. Той пресече малкото разстояние между нас и обхвана лицето ми с ръце.

— Знам, кексче. И съм най-големият късметлия на шибаната планета заради това. Просто не искам да ти се случи нещо. Няма да го понеса.

— Нищо няма да ми се случи. Там има охрана, а и дори да нямаше, не съм напълно беззащитна.

През последните седмици дори вървях няколко пъти сама до дома. Без значение, че нито веднъж от онези пъти навън не бе тъмно. Когато работех до късно, чаках Бишъп и това бе просто разумно, уверявах се аз.

Нещо приличащо на ръмжене се изтръгна от Бишъп.

— Охраната в казиното не са твои приятели. Те имат една-единствена задача… да защитават интересите на казиното на всяка цена. Това е.

— Е, ще отметна това от проклетия си списък и ако не дойдеш с мен, какъв друг избор имам?

— И за къде си се разбързала толкова много, Ейдън?

Стиснах очи. Това бе въпросът, който продължавах да отбягвам, и Бишъп бе напълно на ясно, че няма да му отговоря.

— Мислех, че сме решили да не говорим за това.

— Както не ми каза и истинската причина да избягаш от хотела? Някога ще трябва да говориш с мен за това, освен ако не планираш просто да си тръгнеш, без да ми кажеш нито дума.

Исках да му кажа всичко. Всеки ден, премълчавайки истината — това ме прояждаше. Не можех да продължавам така. Беше време да му кажа всичко.

Той пусна лицето ми и зарови пръсти в косата си, след това се обърна настрани.

— Разбира се, трябва да си толкова упорита. Защо да се влюбя в жена, от която с лекота мога да получа отговор?

Всички в стаята сякаш застина, освен сърцето ми, което блъскаше оглушително.

— Влюбваш се в мен? — Гласът ми трепереше леко.

Бишъп се обърна към мен. Косата му бе разрошена, а погледът напрегнат.

— Как бих могъл да не се влюбвам в теб? Ти си… всичко.

Сърцето ми подскочи при думите му, а гърдите ми се изпълниха с топлина.

Ти си всичко.

Очите му го казваха. Той наистина го мислеше.

— И ти си всичко за мен.

Ръцете му ме прегърнаха, притискайки ме към гърдите му, преди да ме вдигне от пода.

Аз се вкопчих в него, потапяйки се в топлината, в аромата, във всичко, което представляваше той. Дори с 4,2 милиона мъже в Ню Йорк знаех, че никога няма да намеря някой като Бишъп. Той бе единственият.

И не мога да го задържа.

Не. Отказвах да допусна това. Нямаше да позволя да ни разделят, нямаше да позволя да си тръгна от него. Щях да намеря начин. Трябваше да има начин.

Когато той отпусна прегръдката си и ме остави обратно на пода, решителността премина през мен. Щях да измисля начин.

— Нека да те нахраним и да се подготвим за работа.

Вдигнах се на пръсти и го целунах по челюстта.

— Добре.