Мегън Марч
Под тези сенки (36)

Глава 36

Ейдън

ОТВОРИХ РЯЗКО ОЧИ, но останалата част от тялото ми остана напълно неподвижна. Зад гърба си усещах горещина, а една тежка ръка обгръщаше тялото ми.

О, Боже мой. Намирам се в леглото на Бишъп. Повтарям… В. Леглото. На. Бишъп.

Огледах стаята, търсейки часовник, но не видях нищо, което да ми подскаже колко бе часът. Миналата нощ се нахранихме от две различни чинии и говорихме за списъка ми, докато на края едва можех да държа очите си отворени. В един момент се тревожех, че ще заспя права и ще забия лице в чинията.

„Нямам проблем да те отнеса у дома…“ бе започнал да казва Бишъп и това бе последното, което помнех.

Явно ме бе тикнал в леглото си миналата нощ.

Аз съм в леглото на Бишъп.

Ако трябваше да предположа, дали Бишъп има навика да оставя жени да пренощуват в дома му, то отговорът щеше да е напълно не.

Затова, какво значи това?

Той се завъртя и дебелата му твърда ерекция се притисна към дупето ми.

О, Боже мой. Сутрешната му цепеница изглеждаше също толкова внушителна, колкото я помнех от миналата нощ.

— Добро утро. — Гласът на Бишъп бе дрезгав от съня и звучеше дори по-секси от обикновено.

— Добро утро — отговорих, преди да плесна ръка върху устата си. Имах ужасен сутрешен дъх.

— Снощи заспа права след вечерята. Реших, че ще спиш в леглото ми.

Отворих уста да отговоря, но бързо я затворих.

— Добре ли си?

Вместо отговор само кимнах.

Очите на Бишъп ме погледнаха объркано, преди да каже.

— Ах, убивам те с дъха си. — Той вдигна ръка и се изправи. — Извинявай за това.

Не проговорих, докато не бе извън обсега на лошия ми дъх.

— Не твоя, моят е ужасен. Имаш ли излишна четка за зъби?

Всички мисли за миенето на зъбите изчезнаха, когато той отвърза косата си. Златистокестенявите къдрици се разстелиха по раменете му, когато разклати глава.

Милостиви. Боже. В. Небесата.

Всичко в мен закрещя да му се нахвърля и да се покатеря по него като по дърво. Това беше мъжът, който ми достави единствените оргазми в живота ми, до които не съм се докарала сама. Това бе мъжът, който каза, че ще ми помогне да отметна неща от списъка си. Това бе мъжът, който ме прегръщаше през нощта, докато спях.

— Красив си — гласът ми бе тих, почти благоговеен.

Бишъп замръзна.

— Какво?

— Красив си. Просто си помислих, че трябва да го знаеш.

— Мъжете не са красиви, кексче.

— Това не е вярно, тъй като ти определено си. Един от красивите мъже.

Той поклати глава.

— Глупости. Искаш ли пак да се изкъпеш тук? Снощи, преди да легна, метнах дрехите ти в пералнята. Няма да им отнеме много да се изсушат. Ще сляза долу за кафе и понички, а ти ако искаш ме изчакай тук.

— Ти… нали няма да кажеш на Фабиана, че съм прекара нощта при теб?

Твърда маска се появи на лицето му.

— Защо да не й кажа?

— Не знам. Просто… Тя е новата ми шефка и още се опитвам да й направя добро впечатление. Не искам да мисли, че съм приела работата, само за да се виждам с теб. Няма значение. Не говоря смислено. Забрави, че съм казала каквото и да е.

Объркване премина през лицето му, преди да омекне.

— Няма да кажа на шефката ти нищо, което не искаш да й кажа. Но за протокола, Фабиана няма да се интересува от нищо друго, освен от факта, че ще идвам по-често в кафенето й.

Защото ще идва да ме вижда?

Това подозрение увисна във въздуха, но аз не го попитах.

Бишъп не се задържа наоколо, за да даде обяснение. Той се обърна и се насочи към гардероба, и най-после осъзнах, че е обут с боксер-слипове.

Но…

— Обикновено не носиш бельо.

Той завъртя глава към мен.

— Така ли?

— Е, поне миналата вечер на басейна не носеше, също и снощи.

Погледът му не се откъсна от мен нито за миг.

— Да не би да изучаваш навиците ми?

Свих рамене.

— Не е умишлено.

Той ми намигна.

— Не се тревожи, кексче. И аз помня абсолютно всяко нещо, което науча за теб.

* * *

За мен Марди Гра представляваше един неспирен поток от латета, капучино, единично и двойно еспресо и безброй понички. На практика втория ми ден на работа. За щастие днес „Вуду Инк“ затваряше по-рано, както и „Любимата ви дупка“.

Всеки път щом вратата се отвореше погледът ми се стрелкаше натам, чудейки се дали Бишъп най-после няма да дойде. Фабиана спомена някак между другото, че тази сутрин се е появил както обикновено, което значеше, че следва дневната си рутина и ще се появи отново чак след обед.

За пръв път в живота си щях да попитам мъж ще излезе ли на среща с мен. Имаше ли значение, че на практика, бяхме прекарали нощта заедно? Не. Дори това правеше всичко по-трудно и неудобно, по мое мнение.

Още една вълна от клиенти влезе в магазина. Поръчките за понички бяха казвани на Фабиана и Ели, а кафета ги предаваха към мен. Ако нещата станеха по-сложни, Фабиана щеше да помогне, но на практика, аз си скъсвах задника да правя три питиета едновременно.

Нетърпението ми нарастваше с всяка минута, в която той не се появяваше. Исках да го направя лично, не със съобщение. Очите ми се насочиха към следващата поръчка и замръзнах.

Средно диетично лате с канела отгоре.

Редовната поръчка на Дилайла.

Погледът ми веднага се насочи към клиентите чакащи пред еспресо бара и го открих да ме гледа. Устните му бяха леко извити и моите направиха същото.

— Здрасти. — Тонът ми бе малко по-щастлив, докато взимах чашите и пълнех еспресо машината. Той вече държеше дългото си кафе и предполагам, че чакаше поръчката на Дилайла.

Той кимна и ме гледаше, докато правех напитката. Насилих се да изпратя вълна от увереност във вените си, за да не се изложа пред него.

Като приключих с поръсването на канелата отгоре, сложих капачето и плъзнах чашата по плота.

Поех си дълбоко дъх и започнах.

— Ами, мислех си, че може довечера, ако искаш и ако вече не си зает…

Той прекъсна жалкия ми опит да го поканя на среща.

— Ще бъда точно тук в седем, за да те изпратя до дома ти.

Надеждите ми се стопиха, тъй като не исках да си седя у дома, докато навън Марди Гра е в разгара си. Тази вечер в целия град имаше празненства и исках да съм част от тях.

— Но…

— Ще се изкъпеш, ще си облечеш рокля и ще излезем навън, за да поработим върху отмятане на неща от списъка ти.

Възражението застина на устните ми и се усмихнах.

— Наистина ли?

Той кимна.

— И това изисква да нося рокля?

Леката му усмивка стана по-широка и определено хищна.

— Не, роклята е за мен. Пропусни бикините. Ще се видим в седем.

Той обви огромната си ръка около чашата на Дилайла, преди да ми кимне и да излезе през тълпата в кафенето, с торба понички под мишница.

Седем часа. Бишъп щеше да ме изпрати до дома, щях да си взема душ и да се облека в рокля, и щяхме да излезем навън, за да отметнем точки от списъка ми.

И няма да нося никакви бикини.

Майко. Мила.