Мегън Марч
Под тези сенки (1)

Глава 1

Ейдън

„В ОФИСА МИ. ВЕДНАГА“

Съобщението се появи на екрана на телефона ми с остро иззвъняване и аз изпуснах спиралата си на плота, едва успявайки да избегна да не нацапам с черно-бялата си блуза.

Прочетох съобщението три пъти, за да се убедя, че не бъркам. Четири думи. Нямаше как да ги сбъркам. Нямаше как да ги игнорирам.

На ум прехвърлих списъка с неща, които бях правила, и които биха могли да го ядосат, но не се сетих за нищо. Отидох на работа… единствената, която той ми позволи да имам. След това се върнах у дома. Навсякъде, където ходех, бях придружавана от мъже с пистолети и грамаден черен СУВ с бронирани врати и прозорци.

Но това не бе причина баща ми да ми праща съобщения. Истината бе, че той се сещаше много рядко за мен.

На вратата ми се чу почукване и аз мушнах четката на спиралата обратно в тубичката. Когато те призоват при Дом Кассо, главата на една от най-големите престъпни фамилии в Ню Йорк, не ти е позволено да се бавиш.

Забързах към вратата, спъвайки се в дръжката на дамската си чанта, която бях оставила на пода до дивана. Пръстът ми се удари в крака на масата, изпращайки вълна от болка през целия ми крак.

— Мамка му.

На вратата отново се почука и аз премигнах.

— Ейдън, побързай.

Гласът принадлежеше на Анджело, личната ми детегледачка. Извинете ме, исках да кажа бодигарда ми.

— Само секунда.

— Нямаш секунда. Трябва да тръгваме.

Разтърсих глупавия пръст и притичах през стаята, внимавайки да не се спъна още някъде. Погледнах през шпионката, за да се убедя, че Анджело е сам и някой не го държи като заложник с пистолет опрян в главата.

Изглежда беше чисто. И за протокола, мисля, че това правило бе нелепо. Вероятно бях трета подред в списъка с приоритетите на Дом. Незаконната дъщеря беше под списъка за покупка на нови обувки и нов черен чадър.

— Бързам. Кълна се.

Пъхнах крака в бледорозовите пантофки на Тори Бърч, които бях оставила върху купчина обувки до вратата и взех черното си сако от хромираната закачалка на стената, която, трябва да отбележа, монтирах сама със собствената си бормашина… и не, не е розова. Бях горда с това че успях, затова се правех, че не забелязвам, драскотините по стената, които бях направила със свредлото, докато улуча точното място за дупката.

Отключих четирите ключалки и издърпах защитния механизъм минаващ през средата на вратата. Анджело, който изглеждаше точно толкова висок, тъмен и италиански, както предполагаше името му, влезе в апартамента ми.

Той ме огледа — от русата ми глава, в която определено нямаше нищо италианско, до небрежните ми, почти непрактични пантофки. Но не беше като да се разкарвам пеша из улиците на Ню Йорк.

Да не дава Господ да направя такова нещо.

Пъхнах ръце в ръкавите на сакото си и завързах колана на кръста си.

— Ругаех, защото си ударих пръста в крака на масата. Не се тревожи. Добре съм.

Излязох от апартамента и той изчака нетърпеливо да заключа и проверя вратата след себе си, преди да тръгнем към асансьора.

— За какво е цялото това бързане? Какво се случва?

Анджело натисна бутона и влезе пръв в асансьора.

— Знаеш, че не мога да ти кажа нищо. Не е честно да ми задаваш подобен въпрос.

Това може и да беше истина, но също така знаех, че Анджело има слабост към мен, което бе причината най-после да ми донесе вечеря от The Halal Guys’s, на 53-та и шеста улица, миналата седмица, след като цял месец го молих да мине по заобиколен път като се прибираме от работата ми, за да вечерям там.

Макар да не получих точно пълното изживяване, за което копнеех… да застана на опашка, да отбягвам да поглеждам към непознатите и да крещя поръчката си на висок глас, за да може касиера да ме чуе над шума… все пак оцених жеста.

И това също така значеше, че ще продължа да го притискам за отговор, докато не се предаде и не ми го даде.

— Трябва да е нещо голямо. Дом никога не ме вика в „Кухнята на Ада“. Защо сега?

Анджело сви рамене и се облегна на стената покрита с огледало.

— Сигурен съм, че би предпочел да дойде у вас, но просто няма време.

Имах нужда от това напомняне също толкова, колкото имах нужда и от още една кредитна карта в портфейла си.

— Просто ми кажи, за да знам какво се задава.

— Кълна се, дори да знаех, какво смята да ти каже той… а аз не знам… не бих могъл да ти кажа. Всичко което знам, е че се задават проблеми, и трябва да се защитаваме на всеки фронт. Дом адски мрази да се защитава, затова предполагам, че ще нападне бързо и силно.

Тръпки преминаха надолу по гръбнака ми, въпреки че сакото ми държеше топло, защото, макар че живеех в малкия балон на собствения си свят, имах представа за каква бруталност намеква Анджело. Е, или поне си представях, че имам. Все пак бях гледала филма Кръстникът.

— Е, това какво общо има с мен?

Анджело срещна погледа ми, когато вратата на асансьора се отвори в лобито.

— Иска ми се да знаех, Ейдън. Наистина ми се иска да знаех.

* * *

Двадесет минути по-късно, с Анджело стояхме пред офиса на баща ми, на последния етаж, в сградата на ъгъла на „Кухнята на Ада“. Анджело почука и от вътре лаещ глас заповяда да влезем.

Не бях прекарвала точно часове общувайки с Дом, за да разпозная гласа му, но това не ми звучеше като него.

Анджело отвори вратата и ми направи жест да вляза първа. Както правех винаги, преди да вляза в офиса му, аз изпънах гръб.

Обикновено Дом седеше зад грамадно дървено бюро, правейки онова, което обикновено прави един мафиотски бос по цял ден. Не бях особено сигурна какво е, защото никога не е имало дни заведи-дъщеря-си-в-офиса-за-да-види-как-се-организират-престъпления. Днес бюрото беше празно.

Огледах офиса и погледа ми попадна на Винсент Франсети, когато той се обърна от прозореца към нас. Дясната ръка на Дом имаше тъмна коса, зализана назад, за да не пада на лицето му, което, кълна се, бе в стила на Холивуд. Можех с лекота да го оприлича на мафиот от филмите.

Той винаги ме караше да се чувствам неудобно по причина, която не разбирах. Никога не съм била в една стая с него, когато Дом не присъства и нетърпението туптеше във вените ми като малък екип командоси.

— Къде е Дом? — надявах се, че не долавя треперенето на гласа ми.

— Занимава се с по-важни неща — сопна се Винсент и обидата улучи право в целта.

Изпънах рамене и вирнах брадичка, решена да не му позволявам да види колко ме нараниха думите му. Просто защото знаех, че баща ми не се интересува от мен, не значеше че искам да ми бъде навирано в лицето.

— Мога да се върна, когато му е удобно — заявих остро.

— Той има нужда да изчезнеш още сега.

— Да изчезна? — задавих се с думата.

Винсент ме погледна все едно съм дете и усложнение, от което нямаше нужда.

— Да. Да изчезнеш. — Той отиде до бюрото и взе дебел плик от една кожена чанта, преди да протегне ръка към мен.

Беше като предизвикателство, сякаш знаеше, че не искам да се приближавам до него, но знаех, че ако не го направя той ще насили нещата.

Черпейки дълбоко от складираната си сила, тъй като явно позата ми не помагаше, аз отпуснах ръка и посегнах да взема плика. Винсент го дръпна далеч от обхвата ми, играейки си с мен.

Наложи се да се приближа и щом го направих, той снижи глас, така че Анджело да не може да чуе.

— Ще вземеш този плик и ще изчезнеш. Не казвай на никого къде отиваш, най-вече на малките си приятелчета.

Ако ситуацията не бе толкова сериозна, щях да се засмея. Приятелите нямаха място в принудителната изолация, наложена ми от Дом.

— Вътре има един телефонен номер, на който можеш да звъниш само в спешни случаи. Ако не кървиш до смърт или не си пред дулото на пистолет, помисли два пъти, преди да го използваш. Използвай само личната карта, кредитните карти и телефона в този плик. Дори не се замисляй дали да вземеш своите със себе си. Остави ги у дома. Разбра ли ме?

Наведох брадичка, мъчейки се да разбера какво казва, макар да не се справях добре.

— И очакваш просто да си тръгна ли?

— Скрий се. Не привличай внимание. И, мамка му, не казвай на абсолютно никого коя си ти.

— Колко дълго? — Въпросът ми дойде като шепот.

— Докато не получиш съобщение, в което пише, че може да се прибереш.

Заповедите, които ми даде се повтаряха в ума ми, докато не ги попих до последната.

Изчезни. Не казвай на никого къде отиваш.

Той най-после отново ми подаде плика и аз се пресегнах да го взема, молейки се ръката ми да не потрепери. Но Винсент не го пусна, когато го дръпнах.

— Не се дъни, Ейдън. Ти си уязвимост за Дом от деня, в който се роди, затова поне един път в живота си свърши нещо полезно, вместо да бъдеш шибан товар. Не се обаждай на Дом. Не го безпокой. Просто се разкарай от тук.

С този вербален шамар през лицето, аз измъкнах плика от ръката му и обърнах гръб на отвращението изписано на лицето му.

Думите му разрязваха вътрешностите ми, докато правеха лупинги в ума ми. Поне един път в живота си свърши нещо полезно, вместо да бъдеш шибан товар. Исках да започна да крещя, докато Анджело ме следваше през вратата и надолу по стълбите.

Никога не съм искала да бъда в тежест на някой. Защо никой не го разбира?

Вървяхме в тишина, докато не се плъзнах обратно на задната седалка на СУВ-а.

— Трябва да те заведа до вас, а след това до летището. — Анджело погледна към мен в огледалото за обратно виждане, а тонът му бе извинителен.

Кимнах, а умът ми започна да обмисля възможностите, които имах.

Къде да отида? Какво да правя?

Колкото и да се бунтувах срещу ограниченията, в които живеех, никога не бях осъзнавала, че те са като защитно одеяло около мен. Осъзнах го сега, когато вече го нямаше.

Беше едно да лепя в офиса си снимки на места, които искам да видя, с мисълта „Някой ден ще отида там“, но изведнъж, този ден, настъпи.

Свободата да отида, където пожелая напълно сама, би трябвало да е вълнуваща и опияняваща, а вместо това страхът започна да ме задушава, затруднявайки всеки мой дъх.

Анджело бе прекарал с мен повече време, отколкото другите хора на Дом и той на мига разпозна промяната в настроението ми.

— Всичко ще бъде наред. Просто избери някое място, настани се в най-хубавия хотел в града, поръчай си румсървис, масаж, спа и се преструвай, че си на ваканция. Искаше да си починеш от всичко това и сега имаш този шанс.

Поех си дълбоко дъх, преди да ги изпусна бавно. Мога да го направя. Ще съм добре. Точно това искам от години. Без значение колко объркано бе всичко това, предпочитах да прегърна възможността с две ръце. Вратичката на златната ми клетка най-после се отвори и това беше моят шанс да опитам да полетя.

Но едно нещо във всичко не спираше да ме тревожи.

— Защо той прави това? Какво се случва?

Анджело ме погледна в огледалото за обратно виждане, преди да се съсредоточи отново върху пътя пред себе си.

— Мислех, че Дом ще е там и ще ти каже всичко.

— Очевидно не е искал да си прави труда.

— Сигурен съм, че не е така — думите на Анджело бяха сковани, тъй като и двамата знаехме, че е така, поне през последното десетилетие, и нямаше изгледи да се промени скоро.

— Просто ми кажи.

Той спря на светофара и се обърна, за да ме погледне.

— Не можеш да споделяш с никой какво съм ти казал.

Вдигнах плика във въздуха.

— И на кого мога да кажа, докато съм в изгнание? Мамка му, на кого мога да кажа, докато съм тук?

— Къщите за пари бяха ударени тази сутрин. Както и част от бизнеса.

Тревога присви стомаха ми.

— Кой бизнес?

Макар че не биваше да зная това, спа центърът, в който поддържах документацията… напълно законна и легална документация… беше само прикритие и не бях достатъчно тъпа, че да игнорирам как хората на Дом влизат и излизат, носейки сакове и куфарчета.

— Спа центъра. Доста… доста е зле. Затова трябва да заминеш. Не знаят дали е ударен заради теб, защото ти работиш там или е просто част от един по-голям план. И в двата случая, трябва да те изведем от града.

Дузина въпроси се надпреварваха в ума ми, но имаше един, който бе най-важен.

— Някой ранен ли е?

Анджело ме погледна в огледалото, а изражението на лицето му бе извинително, преди да се стегне.

— Хвърлили са коктейл Молотов през прозореца отпред, преди да започнат да стрелят от спряла отвън кола. Четири от момичетата са заведени при лекар, но никоя не е умряла.

О, слава Богу, че няма загинали. И все пак, мисълта, че някои момичета са били наранени, сви стомаха ми на възел.

— Знаеш ли кои са? Какви са нараняванията им?

Той върна погледа си към пътя и поклати глава.

— Не ми казаха никакви детайли.

— Тогава защо трябва да отида някъде, където никой не знае къде съм, вместо в някоя безопасна къща?

Раменете на Анджело се напрегнаха.

— Нямам никаква идея. Не е като Дом и Вин да ми дават обяснения. Но ако трябва да гадая, те се тревожат, че може да имаме къртица в организацията. Ако никой не знае къде си, никой няма да издаде на врага местоположението ти.

Ти си уязвимост за Дом от деня, в който се роди.

Не казах нито дума през останалото време, докато пътувахме към апартамента ми.

— Имаш двадесет минути да си стегнеш багажа и трябва да потеглим от тук, преди да изтече информация, че напускаш града.

Думите на Анджело задействаха вътрешният ми часовник в мига, в който стъпих в дома си. В ума ми бе пълен хаос и влетях в спалнята си, преди да спра пред гардероба, гледайки го цяла минута, докато осъзная, че не мога да започна да събирам дрехите си, без да знам къде отивам.

Завъртайки се, изтичах до офиса си и дъската със снимки на места, на които ще отида някой ден. Изрезки от списания, принтирани статии, пощенски картички и снимки покриваха цялата дъска. Списък с „Трябва да направя“ висеше под всеки от градовете.

Просто избери един, казах си аз. Но решението не бе така лесно. Това можеше да е единственият ми шанс да видя света.

— Мога ли да напусна страната? — извиках към Анджело.

— Мамка му, да не си се побъркала? Не, не можеш да напуснеш шибаната страна.

В мен се надигна разочарование, но аз го потиснах. Сбогом Париж, Рим, Дъблин и Барселона.

Фокусирай се върху позитивното. Това стесняваше избора ми. Започнах да крача из малкия си офис, а погледът ми не се откъсваше от дъската.

— Остават ти петнадесет минути, а не чувам никакво шибано опаковане на багаж — кресна Анджело.

— Спри да ме пришпорваш!

— Не се ебавам, Ейдън. Тръгваме в секундата, в която времето ти свърши.

— Добре. Спри да ми крещиш.

Просто избери място.

Снимки на Сан Франциско, Нашвил, Сиатъл и Маями бяха окачени на таблото, но погледът ми се спря на нещо друго.

Ню Орлиънс.

Преди две седмици видях флаер на един клуб, че ще има парти в чест на Марди Гра и си бях помислила, че бих искала един ден да видя на живо истинския Марди Гра парад.

Приемам това за знак.

Отивах в Ню Орлиънс. Пресегнах се да взема списъка „Трябва да направя“ под снимките на града, но след миг отдръпнах ръката си. Ако някой дойде да претърсва апартамента ми и забележи, че само на този град списъка липсва… дали това нямаше да издаде местонахождението ми?

Пресегнах се и взех списъците на Ню Орлиънс и на Нашвил.

Завъртях се на пети и изтичах в спалнята си, където натъпках един ръчен сак с всички дрехи, които бих могла да нося, преди да пъхна личната си карта, телефона и кредитните си карти, в сейфа в гардероба ми, взимайки от там пет хиляди долара. Съблякох сакото, блузата полата и чорапогащника си и облякох дънки, поло и кожено яке.

Когато отнесох чантата си в дневната, Анджело си гледаше часовника.

— Готова ли си?

Готова да напусна кулата и скъпия си живот, без бодигард да върви по петите ми?

— Да. Готова съм.

Когато спряхме на летището, прегърнах силно Анджело и го целунах по бузата.

— Пази се, грамадо.

— Внимавай, Ейдън. Ако имаш нужда от нещо…

Прекъснах го, тъй като знаех, че не мога да му се обадя.

— Благодаря ти за всичко.

Когато застанах на гишето за билети извадих новите си лична карта и кредитна карта от портфейла си. Оставяйки ги на плота, видях за пръв път новото си име. Елиша Мадън.

— Бих искала билет за следващия полет до Ню Орлиънс. Еднопосочен.