Мегън Марч
Под тези сенки (41)

Глава 41

Бишъп

РАЗХОДКАТА ОБРАТНО ДО „ВУДУ ИНК“ И апартамента ми изглеждаше така, сякаш ще отнеме цяла вечност, защото се налагаше да се промушваме покрай хората по улиците. Никой не беше готов да се прибере в разгара на Марди Гра и знаех, че купоните ще продължат до сутринта, както всяка година.

След три „Урагана“, стъпките на Ейдън бяха по-премерени и внимателни, след като алкохолът я бе ударил здраво.

— Ела, кексче. — Вдигнах я на ръце, когато се препъна.

— Не може да ме носиш по целия път! Прекалено тежка съм.

— Само ме гледай.

Тя обви една ръка около тила ми, а с другата започна да гали брадата ми.

— Харесвам брадата ти. Много.

На мига споменът ми как я яздеше изскочи в ума ми. Мамка му и аз си харесвах брадата.

— Нима?

— Дам. Трябва да се замислиш дали да не станеш дървар, ако бизнесът с татуировките се разпадне. Това въобще възможно ли е?

— Кое, дърварството или разпадането на бизнеса с татуировки?

— И двете.

Поклатих глава.

— Няма начин да отида някъде на студено, да нося фланелена риза на квадратчета, само за да отсека дърво. Ако имаш някаква фантазия с дървар, ще ти се наложи да я забравиш за известно време.

Тя ме погледна, а очите й блестяха, докато завивах към алеята водеща зад „Вуду Инк“ и тълпата оредя.

— Мне, предпочитам теб пред някой дървар.

— Какво съвпадение. Това мога да уредя. — Пуснах я да стъпи на крака и тя се хвана за ръката ми.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш цял живот съм чакала да те срещна. Като всичко, което ми бе отказвано, докато не дойдох тук и сега най-после имам шанса да живея.

Думите й ме пронизаха дълбоко, отеквайки в тялото ми. Аз съществувах, без да допускам никой до себе си, общувайки най-вече с хора, с които работя. Ейдън бе проникнала през стените ми, без дори да се опитва, и от мига, в който я срещнах, всичко стана по-светло. Тя променяше всичко.

Това, което не знаех, бе дали за нея това може да е повече от приключение. Повече от изживяване, за което е мечтала. Тя все още не знаеше колко дълго ще остане и колкото и да ми се искаше да й кажа да не си тръгва, изборът не бе мой.

Всичко, което можех да направя, бе да чакам. И да й дам достатъчно добри причини да остане.

— Да те срещна и за мен бе истинско откритие, както за теб.

— Наистина ли? — Тъмният й поглед бе изпълнен с копнеж.

— Да, кексче. Наистина. — Наведох се към нея и обхванах с ръце лицето й, влагайки всички емоции, които изпитвах, в целувката.

Въпреки че бях погълнат от Ейдън, някакъв шум привлече вниманието ми. Откъсвайки устни от нея, аз я бутнах зад себе си, когато в сенките на алеята забелязах движение.

— Кой е там?

Светлините от съседната сграда би трябвало да осветяват тази част от алеята, но сега не светеха. Никой не отговори на въпроса ми.

Всичките ме сетива се задействаха, биейки тревога, и аз посегнах към джоба, измъквайки ключовите си. Подадох ги на Ейдън, която бе зад мен.

— Отвори вратата. Влез вътре. Ключът на голямата халка.

Ръцете на Ейдън трепереха, когато взе ключовете от дланта ми, но тя не каза нито дума.

Чух вратата да се отваря и казах.

— Запали осветлението вътре. — Не можех да разбера кой е в алеята, а след миг чух стъпки на някой, който бягаше към улицата. Когато светлината от студиото освети малката тъмна част от алеята забелязах мъж с качулка да минава покрай ъгъла.

Влязох вътре.

— Качи се горе. Сега идвам.

— След него ли отиваш? — попита тихо Ейдън.

— Просто искам да проверя всичко наред ли е, ще взема фенер от стаята за почивка и ще огледам. Веднага се връщам. Обещавам.

С леко несигурно кимване, Ейдън отвори вратата към апартамента ми и се заизкачва по стълбището, а аз отидох в стаята за почивка, за да взема фенера. Първо го насочих към лампата, която Кон беше сложил зад сградата, за по-голяма сигурност. Вместо да минава през вътрешната страна на сградата, кабелът бе отвън. Осветих на долу и проверих кабела. Прерязан.

Заключих вратата, преди да вляза по-навътре в алеята. Ако някой ме нападнеше, нямаше начин да му позволя да се добере до Ейдън.

Първият шум, който чух, бе от боклукчийските контейнери в другия край на алеята. Оглеждайки периметъра, намерих три фаса от цигари хвърлени на едно и също място. Някой е наблюдавал тук. Чакал е.

Гняв и уплаха се надигнаха в мен.

Дали миналото ми ме е застигнало? Дали най-после са решили да ме отстранят? Мамка му.

Знаех, че пръв трябва да ги отстраня, но това бе като онова чудовище, на което отсечеш ли една глава на нейно място се появяваха нови три. Как се казваше онова нещо от Херкулес? Хидра?

Но ако не бяха те, кой можеше да е? Въпросът се блъскаше в ума ми, докато се връщах обратно вътре. Майната му на задника, който се опитваше да прецака нощта ни. Нямаше да му позволя да постигне нищо.

Бях дал обещания на Ейдън и смятах да ги изпълня.