Мегън Марч
Под тези сенки (58)

Глава 58

Бишъп

РУГАЕХ ЦЯЛ ЧАС докато обикалях с мотора си, търсейки линкълна, в който я напъхаха, без да открия нищо. От Рикс научих, че ченгетата издирват колата, но никой още не я е намерил. Нещо трябваше да се случи. Скоро.

Телефонът ми иззвъня и аз го грабнах. Кон.

— Имаш ли отговори? — попитах на мига.

— Не всички. Но ще ти кажа едно със сигурност. Моят човек огледа личната карта и макар че е адски добър фалшификат, определено е фалшива. Не може да открие нищо за Елиша Мадън или пък за Ейдън Мадън. Той ще се разрови по-дълбоко. Да видим дали ще открие от къде е дошла.

— Ню Йорк Сити. От там е дошла.

— Това му казах и аз, но има много хора в този град, които правят фалшиви лични карти.

— А нещо за линкълна?

— Нает е от Анджело Франсети преди около седмица. Този може да не е същият мъж и просто да я е откраднал.

— Даде ли името на твоя човек?

— Още чакам вест от него. Ще ти кажа веднага щом науча.

Затворих и Дилайла ме гледаше как оставям телефона на плота.

— Нещо не е наред тук. Нещо наистина не е наред.

— Знам.

Обиколих улиците още час, преди да се върна във „Вуду Инк“, тъй като нямах никаква идея къде да отида.

Тя бе изчезнала.

Как, по дяволите, е истинското й име? Фалшива лична карта? Защо?

Изглежда жената, в която се бях влюбил, бе много по-добра в пазенето на тайни, отколкото бях аз. Емоциите ми се въртяха, прескачайки от една на друга. Гняв, че не ми е казала. Тревога, защото това, от което бягаше тя, я бе намерило. Разочарование от факта, че не можех да я открия никъде.

Звънях на всеки, който се сетих и който може да е видял колата, но нямах късмет. Контактите на Кон бяха много по-добри от моите и се надявах много скоро да открие нещо. Преди да си изгубя проклетия ум.

Затворихме „Вуду“ и Дилайла направи кафе в апартамента ми. Двамата седяхме един срещу друг на масата, гледайки телефона помежду ни и чакайки да звънне.

Тропането от някой бягащ нагоре по стълбите към апартамента ме накара да завъртя глава към вратата.

Освен мен и Дилайла, само Кон имаше ключ за тук, затова не се изненадах, когато той влезе. Ръцете му бяха пълни с документи.

— Какво имаш? — попитах на мига.

— Мамка му, сигурно е, че е повече, отколкото очаквах.

Той хвърли купчината документи на плота и аз грабнах най-горния.

Анджело Франсети имаше полицейска снимка и цял чаршаф с провинения. Едно от нещата привлече вниманието ми.

Войник на криминалната фамилия Кассо.

Всичко в мен застина. Мамка му, направо се вледених.

Фамилия Кассо. Доминик Кассо. Главата на шибаната мафия. Причината да нямам чичо, братовчедка и да бягам десет години.

— Какво, по дяволите?

— Момичето ти… името й е Ейдън. Ейдън Матюс. Но се казва така, само защото не носи фамилията на баща си.

Спомних си какво каза жената от магазина за понички, за това, което мъжът казал на Ейдън. Че баща й ще се ядоса. Погледнах леденото изражение на Кон и опитах да събера информацията.

— Кой, по дяволите, е баща й?

— Доминик Кассо.

Гърдите ми се превърнаха в лед, щом чух тези думи.

Дилайла пое дълбоко дъх.

— Мамицата му мръсна. Да не я е изпратил да те шпионира?

Възможността не бе преминала дори през ума ми, докато Дилайла не я изрече на глас.

— Мамка му, няма начин.

— Знаех, че бяга от нещо, но нямах идея, че е това. Мамка му, човече. Имаш ли нужда да изчезнеш от тук? — попита Кон. — Тази фамилия не се шегува. Дори и сега да са свили опашки, заради федералните, Кассо си е все толкова голяма опасност, както винаги, според моя контакт.

Дилайла скочи от масата.

— Кон е прав. Трябва да си събираш нещата и да изчезваш. Ами ако дойдат за теб? — Тонът й бе на ръба на истерията. — Всичко това може да е засада.

Погледнах Дилайла.

— Не. Няма начин. — Отказвах да го повярвам. Как може тя да бъде Кассо? Вероятността това да е случайност бе адски малка. Не можеше да е истина.

Тя сложи ръце на кръста си.

— Откъде знаеш? Не е ли малко удобно тя да се озове точно тук?

Помислих си за алеята, в която в първия ден спасих Ейдън от нападателите й.

— Просто знам. Няма начин да са я изпратили. Сигурен ли си, че е тя? — попитах Кон.

— Да. Няма съмнение. Това идва направо от базата данни на ФБР. Кассо е гледал да е скрита, но агентите имат файлове за цялото семейство. Мамка му, тя дори има полубрат, който е филмова звезда, и един, който е шибан милиардер. Чувал си имената им. Със сигурност. В докладите пише, че тя не е имала контакти с тях.

Не ми дремеше за братята й.

— Е, какво, по дяволите, се случи тогава? Войник от семейството идва да я замъкне у дома, но тя не иска да тръгне, затова се бори с нея, той я удря и я отвлича?

— Това е най-доброто предположение, което имам.

— Какво още имаш за него? Къде може да я е отвел?

— Не съм сигурен. Но моят човек извади данните от кредитните карти, затова вероятно може да ни каже къде е отседнал. Тук някъде са. Просто събрах цялата купчина и дойдох тук.

И тримата започнахме да прехвърляме листовете, разглеждайки информацията.

В ума си не можех да забравя как изглеждаше Ейдън, когато я набутаха в колата. Беше адски беззащитна, докато е в безсъзнание. Фактът, че се е борила с него и не е искала да отиде, ми даваше малка надежда.

— Къде е Кассо в момента? Знаем ли?

Кон поклати глава.

— Под охрана е заради разследването. Новините раздухаха доста това, но все още се разхожда на свобода. Не съм сигурен къде точно се е скрил, но федералните казват, че има борба за власт и две от другите семейства опитват да поемат контрола.

Дали затова Ейдън бе в Ню Орлиънс? За да бъде далеч и в безопасност? Мамка му, мразех да имам толкова много въпроси и никакви отговори. Повече от всичко мразех, че тя не ми имаше достатъчно доверие, че да ми каже.

— Бил е в Сонеста. — Кон повдигна листа. — Регистрирал се е под истинското си име и всичко. Тук е още от преди Марди Гра.

Докато Ейдън беше там.

— Какво, по дяволите? — грабнах телефона и набрах номера на Леон.

— Какво става, Биш?

— В хотела има ли настанен мъж на име Анджело Франсети?

— Защо? Какво става?

— Прости би ли проверил?

Чух писане на клавиатура.

— Добре. Да, тук е. Все още не се е отписал.

— Идвам на там. Приготви ми ключ за стаята.

— Човече, не мога…

— Следващият ти татус ще е без пари. Просто ми уреди проклетия ключ и не казвай на никой.

— Добре. Добре. Но ако си изгубя работата, заради това…

— Ще се тревожим за това по-късно.

Затворих и погледнах Кон.

— Идваш ли?

— Да, мамка му.

* * *

Стигнахме в Роял Сонеста десет минути по-късно и Леон плъзна ключа към нас.

— В 208-ма стая е. Само гледай да не вдигате шум, мамка му. Защото ако изгубя работата си, ще ме татуираш безплатно до живот.

Грабнах ключа.

— Ще бъдем тихи. — Може и да беше лъжа, но Леон имаше нужда да чуе само това.

Кон ме последва към асансьора и аз натиснах бутона.

— Имаме ли план? — попита той, когато влязохме и вратите се затвориха.

Аз го погледнах.

— Това не е операция на специалните части. Това е операция тип влизаме и взимаме момичето ми.

Бях взел пистолета си, преди да напусна „Вуду Инк“ и ако познавах добре Кон, то значи и той бе въоръжен.

— Въоръжен ли си?

— Разбира се.

— Тогава просто влизаме тихо и я взимаме.

С това решение, излязохме от асансьора и отидохме до стая 208. На дръжката висеше табела „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“. Измъкнах ключа и се наведох към вратата, ослушвайки се за някакъв шум.

Нищо.

Прокарах ключа по четеца и изчаках лампичката да светне в зелено преди бавно да натисна дръжката. Когато бях готов да я отворя, погледнах към Кон и той кимна. Отворих широко вратата и двамата нахълтахме в стаята.

Празната стая.

— Банята.

Отворих вратата и проверих вътре, докато Кон поглеждаше в гардероба и под леглото.

— Мамка му.

— Изглежда ли ти така, сякаш е планирал да замине?

Едва сега се огледах наоколо из стаята. Имаше дрехи метнати на стола, а леглото не бе оправено. Малък принтер беше сложен на бюрото свързан към лаптоп и около него имаше разпилени снимки.

На Ейдън сама. С Ванеса. С Дилайла.

— Той я е наблюдавал. — Беше очевидно, но трябваше да кажа нещо.

Имаше снимки на Ейдън и с мен, но на всяка една, лицето ми бе покрито в черно.

— И това не е нормална наблюдателна техника — каза Кон, сочейки към нея.

Той огледа снимките и имаше такива, на които лицето ми бе направо изрязано. Беше страшно да видя всичко това. Освен това снимките ми казваха, че този мъж не е с всичкия си.

— Този мъж не те харесва особено, а?

— Майната му. Да претърсим стаята.

След десет минути открихме телефон за еднократно употреба, три чифта дамски бикини, за които подозирах, че са на Ейдън, и купчина документи, напъхани в най-долното чекмедже на нощното шкафче.

Тъкмо мислех за всички начини, по които искам да пречукам този шибаняк, задето е докоснал момичето ми, когато телефонът на Кон иззвъня. Той вдигна и включи на високоговорител.

— Отрядите са засекли колата. Оставена е на летище Лейкфронт. Дилърът на коли под наем се обади. Полицията се насочи на там, но ако мъжът е имал самолет вероятно отдавна са заминали.

— Можеш ли да вземеш летателните планове на всеки самолет, който е излетял от тук?

— Може да отнеме няколко минути, но да, мога.

— Благодаря, човече.

— Ако мога да направя друго, за да помогна, само ми кажи.

Кон затвори и ме погледна.

— Какво искаш да правиш?

— Нека да вземем лаптопа, телефона, документите и снимките. Всичко, което може да ни даде представа какво се случва.

— Ясно.

С Кон събрахме всичко и го набутахме в торба за чисто спално бельо, преди да се насочим обратно към „Вуду Инк“. Мозъкът ми се насочваше към какви ли не вероятности. Ако имаха самолет, значи отдавна бе изчезнала. Единствено смисъл имаше да я в завел в Ню Йорк.

Но ако е действал със заповеди, защо ще я удря? Не можех да си представя баща й да е особено щастлив някой да се държи така с момичето му.

Щом се върнахме във „Вуду Инк“, Дилайла също имаше въпроси.

— Откъде да знаем, че изпълнява заповеди, а не действа на своя глава?

— Мамка му, това е адски добър въпрос, но без да се обадим на Дом Кассо или на някой от организацията му за потвърждение, няма как да знаем.

Взех телефона си и продължих да звъня на номера на Ейдън. Бях изпратен директно на гласова поща.

Тревога вледени кръвта във вените ми. Ако семейството на Ейдън беше дошло да я прибере, какво можех да направя?

Но нещо в това бе много грешно. Жената от кафето каза, че не е искала да тръгва, което значеше, че нямаше да мирясам, докато не се убедя, че Ейдън е добре и в безопасност.

Не бях стигнал толкова далеч, само за да я загубя.