Мегън Марч
Под тези сенки (61)

Глава 61

Ейдън

КОГАТО СЕ СЪБУДИХ, ГЛАВАТА МИ туптеше и устата ми се чувстваше така, все едно бях погълнала цяла торба захарни топчета. Вече не бях в самолета, а в малка стая, която не разпознавах. Претърколих се, спуснах крака от леглото и станах, хващайки се за матрака, докато се борех с желанието да повърна.

Къде съм?

Мебелите бяха от тъмно дърво и кожа, в сиво и синьо, мъжки цветове. В стаята беше тъмно и единствената светлина в стаята идваше от малката лампа на бюрото. Светлината хвърляше отблясъци върху рамки със снимки и аз се приближих, надявайки се те да ми подскажат къде се намирам.

Но всичко, което направиха, бе да ме объркат повече.

Всички бяха снимки на мен. На една бях облечена с рокля, която не бях носила от вечерята по случай дипломирането ми. Помнех я, защото Дом ме изведе да празнуваме, един от редките баща-дъщеря моменти, които имахме през последното десетилетие. Друга снимка бе само от няколко дни, преди да напусна Ню Йорк, докато излизах от работа. Най-после последната бе тази, която ме стресна най-много. Бях гола. В леглото си. Държах в ръка вибратора си, а очите ми бяха стиснати силно, докато получавах оргазъм.

Исках да повърна и това нямаше нищо общо с туптящата ми глава.

Анджело.

Как? И защо? Той винаги е бил по-мил и по-учтив от всички бавачки, които изпращаше баща ми, но сега всичко изглежда е било само постановка на нещо много по-страшно.

Той ме отвлече. Удари ме. Дрогира ме.

Нищо от това не приличаше на мъжа, който познавах.

И сега, той има моя снимка от един от най-интимните ми моменти? Тръпка на ужас премина през мен. Всяко чувство за сигурност и уединение бе унищожено.

Но защо?

Захлупих рамката със снимката с лицето надолу, за да не се налага да я гледам. Исках да я измъкна и да я накъсам на парчета, но трябваше да се фокусирам. Трябваше да избягам. Сега всичко зависеше от мен.

Хукнах към вратата и задърпах дръжката.

Заключено.

Завъртях се и се насочих към прозореца, но не направих дори две крачки, когато вратата се отвори.

— Видях, че си будна. Харесваш ли стаята ни? Реших, че ще ти хареса. Нямаш нужда от всички онези момичешки боклуци, които имаш у дома. Това не е коя си в действителност. — Самодоволна усмивка разтегляше устните на Анджело.

— Къде съм? Къде е баща ми?

— Не е нужно да се тревожиш за нищо, Ейдън. Аз съм се погрижил. Това е новият ни дом. Никой няма да ни безпокои тук. Обаче спа по-дълго отколкото предполагах. Вече е време за закуска.

— Каза, че ме водиш у дома. Искам да се прибера вкъщи! — Опитвах се да не се паникьосвам и да не изпадам в истерия, но лудият поглед на Анджело никак не ме улесняваше.

— Ти си у дома — той наблягаше на всяка дума. — От сега нататък ще живееш тук. Работя над това от дълго време. Любимата ти козметика е в банята. Дори ти купих дрехи.

Работя над това от дълго време?

Гледах изражението на Анджело, опитвайки се да определя разликите. Вместо услужлив, той беше самоуверен и настоятелен.

Аз махнах с ръка към бюрото и попитах.

— Как си направил онази снимка?

Той дори не ме попита за коя снимка говоря.

— От камерите е. — Каза, все едно е очевидно. Нямаше нито следа от разкаяние.

— Камери? — Мозъкът ми не можеше да го осмисли.

— Да. Как очакваш да те пазя, когато не съм наоколо, ако не знам какво се случва? Ти никога не трябва да се тревожиш за нищо, Ейдън. Винаги съм на твое разположение. Никога не си сама.

Отвращение премина през мен.

— Наблюдавал си ме?

Той кимна.

— Не можеш да се преструваш, че не знаеше. Ти изнасяше цели представления за мен. Знам, че го правеше умишлено.

Исках да прогоня мисълта, че той ме е гледал така, толкова изложена на показ. Стомахът ми се сви, заплашвайки да се разбунтува.

— Как си могъл да го направиш?

Анджело сви рамене.

— Просто исках да те пазя. Трябваше да мога да виждам всичко. Но сега можем да бъдем заедно по всяко време и никога няма да те оставя сама.

— За какво говориш?

Той беше луд. Никога не го бях виждала преди, но сега бе очевидно.

Кожата му се набръчка около очите, докато на лицето му грейна широка, налудничава усмивка.

— Двамата с теб ще бъдем заедно. Завинаги.

Знаех, че трябва да съм внимателна, щом си имах работа с някого така нестабилен, но не беше така все едно имах някаква идея как работи мозъка му. Исках да му изкрещя, че съм с Бишъп и че го обичам, но се боях, че това ще тласне Анджело през ръба на лудостта.

Но очевидно не беше нужно да повдигам темата, тъй като Анджело отново заговори.

— Знам, че смяташ, че онзи мъж е идеален за теб, защото постоянно те спасяваше. Но това трябваше да бъда аз. Не правих всички онези неща, само за да дойде друг и да те спаси. Не трябваше да се получава така. Ти трябваше да осъзнаеш колко много се нуждаеш от мен. Как само аз мога да те пазя. Той не знае нищо за това. Той не може да се грижи за теб и да те обича както аз.

Обич? Едва успях да се сдържа да не повърна. Анджело не ме обичаше… той беше шибан побъркан преследвач.

— За какви неща говориш?

— В Ню Орлиънс. За мъжа, на когото платих да те дрогира. За екскурзовода, на когото казах да те остави на гробището. За дружките ми в казиното. Ти трябваше да осъзнаеш, че имаш нужда от мен, но вместо това позволи на онова копеле да ти помогне. Той никога няма да те обича така, както аз.

Ледена тръпка премина през мен, когато осъзнах думите на Анджело. Всичко, което ми се бе случило, не е било инцидент. Не е било, защото не мога да се грижа за себе си. Всичко е било нагласено. И, мамка му, аз оцелях и намерих щастието въпреки кроежите му. Не беше проблем моята наивност, Анджело бе отговорен за всичко.

Той беше шибана откачалка.

— Къде е Дом? Той знае ли, че съм тук? Казал ли си на някой, че се върнах? — Трябваше да предположа, че съм в Ню Йорк, защото иначе нямах идея къде може да се намираме.

— Дом е зает да се грижи за Дом, както е правил винаги. Той никога няма време за теб, но аз имам.

Още един точен удар в сърцето. Едва сега осъзнах, колкото пъти Анджело ми е повтарял как Дом не го е грижа за мен. Дали това е било класическо поведение на луд човек? Дали се е опитвал да ме отдалечи от семейството ми?

— Ами Винсент? Той ми каза да не се връщам, докато не получа съобщение. Така и не получих такова.

— Винсент остави аз да реша. Дом нямаше какво да каже по въпроса.

— Трябва да говоря с Дом — повторих аз.

— Казах „не“. Ще се научиш да следваш заповедите ми, Ейдън. Това е единственият начин да бъдем щастливи и да те държа в безопасност. Никой не те обича, както аз. Всичко ще се оправи веднага щом осъзнаеш това.

Нищо в тази ситуация нямаше да се оправи. Анджело беше луд и ако не успеех да му влея малко разум, бях напълно сама с него.

Реших да пробвам различен подход.

— Но татко ще се радва, че ме пазиш, затова не мислиш ли, че трябва да му кажеш?

— Той ще е бесен, защото искаше да си в защитена къща, но Винсент не го послуша. Той те изпрати далеч, където аз мога да се грижа за теб. Имах нужда да избиеш желанието за приключения от ума си, преди да се установиш с мен.

Тогава това, което чух в съобщението от гласовата ми поща, вече имаше смисъл. Дом беше бесен, тъй като Винсент не бе следвал заповедите му. Което значеше, че Дом не е искал да напускам града. Но останалото, което Анджело каза, отново нямаше смисъл.

— Да избия желанието за приключения от ума си?

— Да, знаех, че няма да си щастлива, докато нямаш шанса да видиш част от света. Трябваше да научиш, че навън не е безопасно за теб. Не искаше да ме чуеш като ти го казвах, затова реших да ти го покажа. Но онзи шибаняк постоянно се изпречваше на пътя. Но работих до край, за да видиш, че той не може да те пази така, както мога аз. Само аз.

Което значеше, че и грабежът не бе случаен. Анджело ме беше изиграл по всеки възможен начин. Беше ме накарал напълно да се съмнявам в уменията си да се справям сама. Веднага щом се измъкнех от това, имах много за премисляне. Но първо, трябваше да се отърва от Анджело.

— Сега съм в безопасност, затова няма причина да стоя тук, нали?

— Няма да излизаш от тук, докато не ти кажа, че можеш да напуснеш. Така ще седят нещата от днес нататък. Гладна ли си? Ще взема нещо за закуска. Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш. Изкъпи се и облечи нещо хубаво за мен.

Сърцето ми блъскаше лудо, когато той се приближи. Острият му одеколон изпълни ноздрите ми, когато се наведе и потърка устни в челото ми. Кожата ми настръхна, когато ме докосна.

— Нямам търпение да гледам как свършваш, докато те чукам. Ще ти покажа какво значи да бъдеш с истински мъж. Твоят мъж. — Той се изправи извисявайки се над мен. — Ще ти го вкарам толкова здраво, че ще забравиш за всеки чеп, който си поемала. Ще изсипя цялата си сперма върху циците ти, за да не забравяш на кого принадлежиш. Ще се обадим на лекар да махне спиралата ти, за да започнем семейството си. Нямам търпение да те видя да надебеляваш с детето ми. Да знам, че аз съм го сложил там, докато съм те скъсвал от чукане. Само почакай, Ейдън. Животът ни ще е адски страхотен.

Тръпки преминаха през тялото ми с всяка негова дума. Той ме целуна отново по челото, преди да се обърне и да излезе от стаята.

О, Боже мой. Трябваше да се махна от тук. Нямаше начин да позволя на Анджело да има шанса да ме изнасили. Защото щеше да е изнасилване, тъй като никога доброволно нямаше да му позволя да ме докосне.

Исках шанс да се спася сама? Е, предполагам, че вселената е решила да ми го даде.

Започнах да преравям стаята, търсейки телефон. Лаптоп. Каквото и да е. Разбира се, нямаше нищо. Защо да има? Щеше да е прекалено лесно.

Изтичах до прозореца и дръпнах завесите. Стъклата бяха релефни и замазани, но зад тях се виждаха решетки.

В банята нямаше нищо полезно… освен един мъничък прозорец от същото стъкло. Нямаше да се получи. Подскочих, но дори не успях да го достигна.

Дали смеех да го счупя? Но дори да го направя, нямаше начин да успея да се промуша през малката рамка. Бедрата ми никога нямаше да се проврат. Просто исках да мога да видя дали ще разбера къде се намирам.

Имах нужда от план.

Не бях беззащитна или слаба.

Нямах нужда да ме спасяват. Можех да се спася сама.

Надявах се.