Мегън Марч
Под тези сенки (25)

Глава 25

Ейдън

Въпреки че ги срещнах миналата вечер, да видя русата двойка да влиза в студиото за татуировки, извика всички стереотипи в ума ми. Ванеса бе облечена в пола, блуза и високи токчета, а Кон с разпрани дънки и тениска, с дебела верига захваната за предния му джоб и стигаща до задния. И двете му ръце бяха покрити с татуировки и бе очевидно, че има повече от Бишъп. На практика, Кон и Ванеса изглеждаха като най-странната двойка, която някой би събрал заедно, но начинът, по който ръката му се обвиваше около кръста й, и как погледът му омекваше щом погледнеше надолу към нея, ми казваха, че няма нищо странно в тях.

Какво ли си мислят хората, като видят мен и Бишъп заедно? С тази разлика, че в действително не сме заедно.

Кон ми хвърли само един поглед, кимайки, преди да се насочи към задната стаичка, в която се бе оттеглил Бишъп, но Ванеса застана пред мен.

— Хей! Ейдън, нали? Какво правиш тук?

— Ами… чакам Бишъп… май.

Любопитство светна в сините й очи.

— По цял ден има много момичета, които чакат Бишъп, но от това, което видях снощи, ти, изглежда, си различна.

Замислих се за момичето, което флиртуваше с него, преди да се хвърля на врата му.

— Харесва ми да мисля, че съм различна. Но… не е така.

Тя се усмихна.

— О, знам как се случват тези неща. Повярвай ми.

От лекия начин, по който общувах с Ванеса, веднага изпитах странно чувство, че наистина знае за какво става въпрос. Можех да си представя какво е било, когато тя и нейният рус татуиран гигант са се събрали заедно. През цялото време откакто бях в Ню Орлиънс имах някакво странно чувство, сякаш вселената пускаше хора в живота ми в точно определен момент, когато имах най-голяма нужда от тях. Бишъп, Дилайла, Фабиана, Айви. А може би днес и Ванеса.

Тя се насочи направо към серия въпроси, питайки ме какво съм видяла от града и какво съм яла. Щом реши, че не съм получила пълното Ню Орлиънс изживяване, тя се закле, че ще промени това, преди да тръгне надолу по коридора, за да последва Кон.

Когато Ванеса се върна, тя нагласи чантичката си… Прада, ако не греша… и ми се усмихна отново.

— Знам, че се запознахме едва снощи, но обещавам, не съм психопатка и наистина ще се радвам да те изведа на обяд.

Реших да се доверя на инстинкта си.

— С радост ще дойда. — Погледнах към куфара, който бях оставила до стола си. — Какво да правя с това?

Тя се пресегна за дръжката и отнесе куфара ми зад плота.

— Не се тревожи. Ще бъде тук, като се върнем.

Докато излизах с нея пред студиото, чух вратата надолу по коридора да се отваря. Завъртях глава, за да видя Бишъп да стои в коридора, с ръце скръстени на гърдите му. Не каза нищо, просто ни гледаше как тръгваме.

Дали мислеше за начина, по който ме целуна толкова страстно? Защото аз определено мислех. Неразгадаемото изражение на лицето му не ми казваше абсолютно нищо. Като затворих вратата зад себе си, погледът му остана вперен в моя, дори през стъклото.

Ванеса вероятно го забеляза, защото щом се озовахме отвън тя каза:

— Бишъп е малко интензивен. Ако между вас двамата нещата не са такива, ще трябва да се научиш да го игнорираш.

Аз се засмях.

— Почти е невъзможно да се игнорира.

Тя обърна глава поглеждайки през прозореца.

— От начина, по който продължава да те гледа, бих казала, че определено е невъзможно.

Насилих се да тръгна напред и да не поглеждам назад, за да видя за какво говори.

— Е — продължи тя, — заинтригувала си сериозния Бишъп. Това е нещо, което много са опитвали и са се проваляли.

Този път смехът ми бе висок и искрен.

— Не бих стигнала чак до там. На този етап мисля, че по-скоро го дразня.

— О, скъпа, мисля, че напълно грешиш за това. Ако те смяташе за дразнител, щеше да ти ръмжи и да ти казва да се разкараш. Виждала съм го подразнен. А теб те гледа така, сякаш умира да разбере как изглеждаш гола.

Умът ми се върна към предишната нощ, след която се бях събудила с бележка на възглавницата си. Беше ли ме видял гола? Бях се събудила с тениска и с бикините, с които бях обута миналия ден, и ако тогава е бил в стаята ми… да, определено ме е видял почти гола.

Защо не бях осъзнала това до сега? О, Боже мой.

Ванеса забеляза, че се умълчах, и повдигна вежди.

— Знам, че още се намирам в зоната на непознатите, а не в тази на приятелите, но понякога имаш нужда от жена до себе си, за да излееш всичко, което ти се е насъбрало.

Никога преди не бях водила подобни разговори. И дори повече, никога не бях имала нещо, което да споделя с някой.

Реших да бъда напълно откровена.

— Той е напълно над нивото ми. Той е висок, татуиран и по-секси отколкото е добре за него, а аз на практика съм като монахиня с опита, който съм имала през живота си.

Ванеса се закова на място и хвана ръката ми.

— Девствена ли си?

— Не. Господи, не. — Но съм много близо до това, добавих на ум.

Тя ме задърпа към малък ресторант, с огромна стрида за знак.

— Тук е. Ще имаме нужда от вино за това.

Дори сега, два дни по-късно, мисълта за алкохол караше стомаха ми да се преобръща.

— Може ли да пропусна виното? Имах… инцидент, който не беше особено приятен.

— Надушвам история зад това. Аз ще пия вино, ти изяж хляба, който ни донесат, докато чакаме останалото.

За пръв път в живота си, изживявах с друга жена, нещо, което само бях гледала само между приятелки във филмите. Дали да й разкажа какво се случи с Бишъп? Какво имам за губене?

Хостесата ни настани на единствената празна маса в ресторанта и излях цялата история от последните няколко дни, като премълчах само частта с това защо напуснах хотела така забързано.

Когато завърших с това как буквално му се нахвърлих във „Вуду Инк“ този следобед, Ванеса бе пресушила чашата си вино и се превиваше от смях.

— Това е най-страхотното нещо, което съм чувала от много дълго време. Господи, представям си колко шокиран е бил, когато си му се хвърлила така. — Тя вдигна ръка към устата си. — Не знам защо толкова ми харесва идеята да видя Бишъп изваден от равновесие, но това ме радва изключително много. Той се държи доста дистанцирано откакто се появи и Дилайла накара Кон да го наеме.

— Дистанциран е много бегло описание.

— Ти определено преобърна света му и понякога един мъж има нужда точно от това, за да си спомни, че е жив. Мисля, че от много време, Бишъп просто съществува, а не живее, и това може да е най-хубавото нещо, което да се случи в живота му.

Погледнах празната чаша пред нея.

— Не съм сигурна, че бих стигнала толкова далече.

— Ще бъдеш изненадана. Понякога това, от което имаме нужда, е точно обратното на онова, което сме очаквали. Аз съм живото доказателство. Никога не съм очаквала, че това, което липсва в живота ми, е татуиран викинг, но се оказа, че е именно това. Косата ми се изправя от ужас, като си помисля, колко различен щеше да е животът ми, ако не бях приела това предизвикателство.

— Звучи така, сякаш и зад това има история — казах аз.

Усмивката на Ванеса стана по-широка.

— Абсолютно, но това е за някой друг ден и изисква още няколко чаши вино. Нека поръчаме нещо за хапване на момчетата. Кон ще е готов със счетоводството след половин час, или поне така се надявам, а ти трябва да се свържеш с Чарли за апартамента, за да има къде да живееш.

— Кон се занимава със счетоводство?

— Да, най-неприятната от всичките му задачи.

— Аз мога да помогна с това — предложих. — Имам предвид, ако имате нужда от счетоводител.

— Нали каза, че си приела работа в „ЛЮБИМАТА ВИ ДУПКА“?

— Винаги мога да бъда по-заета. Не е като да имам луд социален живот и да нямам много свободно време.

— Никога не знаеш колко бързо може това да се промени. — Ванеса потупа устните си с пръст. — Но ще му го спомена. Кон винаги се цупи, когато трябва да се занимава със счетоводство. Няма да е тъжен, ако някой го отърве от това задължение.

— Кажи ми като говориш с него. Офертата ми остава.

Обратно към Вуду носейки храната, Ванеса ми посочи различни места, които не биваше да пропускам, и бях шокирана да осъзная, че в безцелното си скитане из града, бях посетила някои от тях. Без много усилия, можех да почувствам Ню Орлиънс, повече като дом, отколкото Ню Йорк.

Но с тази мисъл се появи и още една, по горчива, напомняща ми за себе си с тежестта на телефона в чантата ми. Всичко, което беше нужно, за да бъда засмукана в безцветния тъжен живот, който водех, беше едно телефонно обаждане или съобщение. Това подсили решението ми да изживявам и да се наслаждавам на всеки миг прекаран тук.

Преди да завием зад ъгъла към Вуду, погледът ми бе привлечен от неонов знак, поставен над прозорец, чийто стъкла плачеха за измиване, и рамка, която си личеше, че е боядисвана дузина пъти. Имаше нарисувани две ръце, а между тях пишеше „Тук се гадае бъдещето“. Кожата ми настръхна и намалих ход. Ванеса проследи погледа ми.

— Някога била ли си на врачка?

Поклатих глава.

— Дори не съм сигурна дали вярвам в такива неща.

— Какво лошо има в това да чуеш какво може да ти каже? Мадам Лаво е на практика легенда в квартала. — Тя вдигна чантата с храна, която бе поръчала. — Трябва да занеса това на момчетата, но ти можеш да влезеш и да видиш какво ще се случи.

— Лаво? Като Мари Лаво? Вуду кралицата?

Ванеса се усмихна.

— Твърди, че е далечна нейна роднина. Лично, аз мисля, че е умен маркетинг.

— Дали е… безопасно?

Ванеса се засмя на въпроса ми.

— Абсолютно. Може да се срещнем във Вуду и да ми кажеш какво ти е казала за бъдещето.

С още една нежна усмивка, тя ме погали по ръката и тръгна надолу по улицата, оставяйки ме пред боядисаната в черно врата.

Наистина, какво може да навреди?

Преминах през неравните плочки и изкачих единственото стъпало пред входа. Надолу по гръбнака ми премина тръпка, но аз я прогоних.

Нищо от това, така или иначе, не бе реално. Нали?

Отворих вратата и едно малко звънче издрънка над главата ми, докато дървеният под изскърца под краката ми.

— Влизай, дете. Усещам любопитството ти още от улицата — жената, висока и слаба, с кожа с цвета на лате, ме посрещна от ъгъла.

— Здравейте? — Поздравът ми прозвуча по-скоро като въпрос.

— Какво мога да направя за теб, днес?

Тя скръсти ръце пред себе си, докато ме гледаше. Зачудих се дали може да види всичко.

Няма начин. Това би било невъзможно. Наредих си да не позволявам на въображението ми да ме завладява.

Прочистих мислите си и се стегнах.

— Бъдещето ми. Бих искала да зная какво виждате.

— Ах, всички ние искаме да знаем бъдещето си, нали? За щастие си дошла на правилното място. Заповядай!

Тя направи няколко крачки настрани, посочвайки към отвор в стената. Последвах я, оглеждайки мястото. Имаше ниски рафтове пълни с книги, кутии и карти таро, а на високите рафтове имаше стъкленици с чайове и билки.

Вместо да ми се вижда плашещо, усетих странно спокойствие. Тя ме отведе до една маса и махна с ръка, казвайки ми без думи да седна на стола. Отпуснах ръце в скута си и ми се прииска тя да каже нещо.

— Какво предпочиташ? Чай или карти таро? — тя кимна към чашата и чайника. — Чета по листата на дъното. Баба ми ме научи, когато бях малка.

Бях виждала гадатели с карти и дъски близо до Джаксън Скуайър, но никога не бях се замисляла да спра при тях. Но чай… ето това беше интересно. Какво можеше да каже някой, четейки чаените листа?

Някак, това ми се видя по-безопасно.

— Чай.

Тя кимна.

— Много добре.

Тя сложи чая да заври и посегна към чашата на масата. Гледах я и се чудех дали процесът е умишлено така удължен, че да може да придаде автентичност на гадаенето.

Но съмненията ми се изпариха, когато тя започна да говори.

— Чувстваш се в капан. Държана далеч от всичко, което желаеш истински. — Погледът й се стрелна към моя. — И сега откриваш свободата, защото това е бъдещето ти. Свобода… но си има цена. Изправена си пред паяжина от избори, където никой не се разкрива напълно, но когато се разплетат, ще трябва да направиш избор.

Макар думите й бяха общи и да можеха да послужат за всеки, те накараха нещо в мен да се свие.

Капан. Свобода. Заплетено.

— Какво… какво ще се случи?

— Не мога да видя с точност. Само знам, че ще бъдеш изправена пред предизвикателство и ще мислиш, че ще се провалиш, но трябва да потърсиш по-дълбоко в себе си.

Тази част бе криптирана, но през мен премина страх, чувайки думата провалиш.

В какво да се проваля?

Исках да продължа да задавам въпроси, но тя стана от масата.

— Ако имаш още въпроси, върни се отново да ме видиш, дете. С радост ще разгадая следващата ти чаша.

Изправих се с повече въпроси, отколкото отговори в ума си.

Последвах я в предната част, където беше магазинът й, и бръкнах в портфейла си, за да извадя пари както за гледането, така и за бакшиш. Знаех, че би трябвало да съм по-пестелива, имайки предвид, че това бяха единствените ми пари, но бакшишът нямаше да ме разори. Подадох й банкнотите и тя ги прибра в касата.

— Благодаря ви — казах, преди да се насоча към вратата. Вече започнах да си казвам, че това, което ми каза тя, не бе задължително да се отнася за мен, когато жената ме спря.

— Приеми един безплатен съвет. Този татуиран мъж е повече отколкото изглежда. Пази сърцето си.

Замръзнах с ръка обвита около дръжката.

— Моля?

Усмивка изви деликатните черти на лицето й.

— Ах. Чудеше се дали мога наистина да видя нещо. Сега знаеш със сигурност. Грижи се за себе си.

Ръката ми потрепери върху дръжката, но аз я натиснах и излязох навън на улицата.

От къде беше възможно тя да знае това? Татуиран мъж. Няма начин. Гледането на бъдещето не бе истинско. Нали?

Студен полъх на вятъра накара кожата ми да настръхне.

Този град бе много по-странен, отколкото мислех, и мадам Лаво беше или много добра в гадаенето, или бе видяла наистина нещо, докато ми гледаше на чай.

Обвих ръце около тялото си и тръгнах обратно към „Вуду Инк“.