Мегън Марч
Под тези сенки (8)

Глава 8

Ейдън

СЛЪНЦЕТО СИ ПРОБИВАШЕ ПЪТ ПРЕЗ ЗАВЕСИТЕ измъквайки ме от дълбокия сън, подобен на кома. Миналата нощ лежах дълго време будна и мислех, че никога няма да заспя с непрестанния шум от празнуващите, който се носеше от улицата под стаята ми.

Но очевидно бях грешала.

Изтърколих се от леглото и отидох до френските врати на балкона, за да издърпам завесите. Имах нужда да се убедя, че това беше истина, а не сън.

Сградите в традиционен стил, които се бяха наредили една до друга на Бърбън Стийт, ме посрещнаха от балкона, запалвайки в мен куп чувства.

Нетърпение. Вълнение. Нервност. Очакване.

Бях момиче принудено да напусне дома си, заради бизнеса на баща си, а вчера доказах, че не съм въобще толкова умна и подготвена, колкото смятах.

Да чета за приключения на нови места не бе същото, като да ги изживявам. Увереността, която имах, качвайки се на самолета, сега бе толкова стопена, че почти я нямаше.

Но днес бе ден за ново начало. На утринната светлина, градът не изглеждаше толкова заплашителен и можех да се престоря, че бях обикновено момиче отишло на ваканция. Мога да започна със списъка си и да направя всички неща, които бях мечтала да сторя.

Спомних си нарежданията на Анджело… „Стой си в стаята, повикай румсървис, поръчай масаж“.

Съжалявам, Анджело. Не можех да пропусна тази възможност.

И думите на Бишъп, преди да си тръгне снощи, се появиха в ума ми. Не се забърквай в неприятности.

Определено нямаше да си търся неприятности, но нямаше и да позволя вчерашния провал да ме спре. Днес нямаше да разнасям куфар, слагайки мишена на гърба си, както ми бе казал той. Днес щях да се смеся с народа.

Кога друг път щях да получа подобен шанс?

Поглеждайки се в огледалото, започнах да се нахъсвам.

— Мога да го направя. Не е нужно да ходя далеч. Мога просто да се разходя до Френския квартал и всичко да бъде нормално. Ще се справя.

Взела това решение и с увереност, която надхвърляше действителността, аз се изкъпах и се подготвих за деня. Очевидно, нямах лукса да подбера по-подходящо гардероба си, затова измъкнах миш-маша от дрехи натъпкан в куфара ми.

Дънки, бяла камизола и бледорозова жилетка, щяха да са подходящи за през деня, нали?

Обух мокасините си и излязох от стаята, чувствайки, че това бе началото на нещо напълно ново. Първият път, в който вкусвах истинския живот и несигурността от това, как решенията ми ще се отразят на крайния резултат. Без предпазна мрежа и гаранции. Просто… аз.

От много време чаках това.

* * *

Забелязах тентите на бели и зелени райета на прословутото „Кафе дьо Монде“, точно когато коремът ми започваше да къркори от глад. Щом се настаних на малката маса и поръчката ми пристигна, започнах да се наслаждавам на невероятно вкусните, поръсени с пудра захар сладкиши, с които бе известно мястото, докато пийвах кафе и оглеждах хората. Това ми бе станало навик от годините, през които наблюдавах живота отстрани.

И напълно отричам да оглеждах тълпата в търсене на един точно определен грамаден мъж. Може би просто може да мина покай студиото… за да видя там ли е.

Не знаех от къде се взе тази идея, но беше ужасна. Нямаше да правя нищо такова. Дори и да бе най-плашещо красивия мъж, който бях срещала в живота си, нямах работа да се мотая около него. А и той изглежда не изгаряше от желание да се помотае около мен и да ме опознае.

Което бе добре, защото никой не би могъл да ме опознае истински. Още се ритах, задето му казах истинското си име. Как беше възможно да се издъня с нещо така елементарно и толкова важно?

Няма да го видиш повече, затова няма значение.

Не е като да има вероятност пътищата ни да се пресекат. Ню Орлиънс беше голям град. И със сигурност нямаше да се пресекат, ако стоях далеч от едно точно определено студио за татуировки. Не че имах причина да мина от там. Не е като да искам да си направя татуировка или нещо такова.

Нали?

Това бе нещо, което никога не бях обмисляла. Да си направя татуировка не присъстваше в никой от списъците ми, просто защото мисълта никога не бе минавала през главата ми. Досега…

Изтласквайки тази нелепа мисъл, аз напуснах кафенето и излязох на тротоара. Беше ужасно вълнуващо да знам, че няма да има охрана, вървяща по петите ми през улиците. Вълнението от свободата се обви около мен и аз го приветствах.

Или поне докато не си спомних, че ако нещо ми се случи, примерно както вчера онези мъже ме сграбчиха, бях напълно сама и нямах никакви умения да се защитя. С изключение на факта, че знаех как да не удрям.

Защо Дом никога не бе настоявал да се науча да се защитавам сама? О, да, той никога не бе очаквал да изляза от балона, в който ме бе напъхал.

Решавайки да държа под око заобикалящата ме среда, аз тръгнах към Джаксън Скауър и гледах как уличните артисти създават изкуството си, когато във въздуха се разнесе джаз мелодия. Останах на място няколко минути, позволявайки на музиката да ме изпълни, и малко по малко започнах да се отпускам.

Градът имаше свой ритъм и можех да го усетя в кръвта си.

Пуснах рестото от кафенето в отворения калъф за саксофон и продължих с обиколката си. Разходих се из площада, попивайки всеки детайл от архитектурата, ярките цветове, еклектичните улични изпълнителни и артисти, докато до носа ми не достигна някакъв сладък аромат. Оставяйки на носа си да ме води, аз направих малък кръг, докато усетя от къде се носеше аромата. Една жена стоеше зад прозорец, над който имаше ръчно изписана табела „Пресни бонбони“.

Само защото току-що се бях натъпкала с бухти, не значеше, че не мога да се насладя и на останалите лакомства, които предлагаше града. Пристъпих към вратата, когато познат глас ме свари неподготвена.

— Хей, захарче. Не очаквах да те видя отново.

Излизайки от магазина, пред мен беше жената с черно-синята коса от студиото за татуировки. Дилайла. Очевидно Ню Орлиънс не е чак толкова голям град, колкото мислих.

— Аз съм Дилайла. Помниш ли ме?

Откъснах се от моментната изненада, че срещам някой, който не ми е напълно непознат.

— Да, извинявай.

— Няма проблем. Хубаво е да видя, че не изглеждаш чак толкова изгубена, колкото последния път. — Тя нагласи чантата на рамото си. — Е, реши да се задържиш наоколо, както виждам.

— Как бих могла да не го направя? Този град изглежда наистина е много специално място.

Искрена усмивка разтегли устните на Дилайла.

— Определено е. Дойдох тук с приятели за седмица през 2005-та година и така и не си тръгнах. Определено е по-оживено от Омаха.

Един поглед към синята й коса, ретро роклята с хавайки мотиви, татуировките и жълтите винтидж обувки на Мери Джейн ми подсказваха, че Омаха не е точно мястото, на което Дилайла би трябвало да живее.

— Е, сега, след като си засмукана от притегателната сила на това страхотно място, готова ли си малко да пощурееш, като останалите посетители на Марди Гра? Може би да татуираш тази твоя девствена кожа?

Мислите ми от по-рано се завърнаха. Една татуировка значеше, че отново ще видя Бишъп и колкото и да ми се искаше да го отрека, идеята беше много изкусителна.

Той може да бъде едно от новите ти изживявания в Ню Орлиънс… тази мисъл вероятно идваше от вътрешния ми дяволит глас, но аз я прогоних.

— Може би трябва да започна с нещо по-малко драстично. — Кимнах към вратата, към която се бях запътила, преди да се срещнем. — Като бонбони.

Дилайла повдигна хартиената торба.

— Погрижила съм се. Днес изпитах страхотен глад за тях, а това е единственото място, от което купувам. И… ако искаш да получиш вътрешна информация за списъка с нещата, които никой турист не бива да пропуска да направи тук, аз съм твоето момиче.

Тъй като бях голям любител на списъците, веднага се подадох на съблазнителната оферта.

— С удоволствие.

— Тогава тръгвай с мен и се подготви да бъдеш очарована. Ще ядем бонбони, докато ни прилошее, и ще видим дали можеш отново да вдигнеш Бишъп на нокти. — Тя ми намигна и аз на мига съжалих за прибързаното си решение.

— Може би не е чак толкова добра идея.

Очите на Дилайла блеснаха пакостливо.

— Това е най-добрата идея, която съм имала от цяла вечност. Идвай. Не приемам „не“ за отговор.

И ето така позволих да ме завлече обратно във „Вуду Инк“, само половин час, след като взех твърдото решение да не се доближавам до студиото… без значение колко много го исках.

— „Мръсното куче“ е моят фаворит за магазин за дрехи. Някои от винтидж нещата им са малко скъпи, но не прекалено, нали разбираш какво имам предвид? Дрехите са готини. За хапване трябва обезателно да отидеш в Кукъри и Дизайър. Буквално мога да ти дам списък дълъг колкото ръката ти. А ако искаш да излезеш от централната част, списъкът ще стане дори по-дълъг.

Нетърпението ми се надигаше с всяка стъпка, която правехме към студиото, но веселото бърборене на Дилайла за страхотните ресторанти и магазини ми помогна малко да се успокоя, макар че не мисля, че запомних името на някое от местата, които ми каза. Не след дълго се озовахме пред вратата, която познавах много добре. Когато тя я отвори, още не бях готова.

Погледът ми се стрелна наоколо, търсейки място, на което да избягам. На табела до съседната сграда прочетох надписа „ЛЮБИМАТА ВИ ДУПКА“ с огромна поничка до надписа.

Кафе. Те обичаха кафе.

— Искаш ли да взема и кафе от съседното кафене, което да върви с бонбоните?

Дилайла спря с ръка върху дръжката на вратата и се замисли за миг.

— Определено не бих отказала.

Благодарна, че ще имам миг да събера мислите си, аз отстъпих от вратата на „Вуду Инк“, все едно някой бе направил магия на мястото, за да ме държи далеч.

Веднага щом влязох в „Любимата ви дупка“ осъзнах грешката си от това, че опитах да избягам от неизбежното.

Защото той беше там. Застанал бе на опашката пред мен и ни разделяше само един човек. Нямаше как да го сбърка човек с тази кестеняво-златиста грива, завързана на мъжки кок. С моите метър и шейсет и седем височина, се смятах за средна на ръст, но той ме надвишаваше с поне двадесет-двадесет и пет сантиметра.

Чудя се дали нещо друго е двадесет или двадесет и пет сантиметра. От къде се пръкна тази мисъл, нямах никаква идея, но я заглуших… макар че не и преди да спусна погледа си по износените му дънки, които обгръщаха задните му части под ръба на тениската с надписа „Вуду Инк“. Споменът за вчера се настани на централно място в мозъка ми.

Бишъп се обърна към мен, с чаша кафе в едната ръка и кафяв хартиен плик в другата. Първи поглед. Втори поглед. Последвани от изненадан поглед.

— Ейдън.

Тъпа тръпка премина през мен, когато каза името ми. Не би трябвало да съм впечатлена, че не го е забравил след дванадесет часа. И все пак, до някаква степен бях.

— Ъх, здрасти? — помахах неловко, а гривната ми се разклати на китката ми.

Уау. Много умно, Ейдън.

Той се отдръпна от касата и приближи към мен. Жената на опашката пред мен се обърна и плъзна поглед от черните му кубинки до вързаната му на кок грива, а от устата й едва не потече слюнка.

— Как е стаята? — попита той.

— Бива. Добре. Страхотно. Наистина е хубава. Благодаря ти. Оценявам го. Наистина.

Той остана замълчан след вербалното ми избухване.

Жената пред мен плати за кафе и понички и мина настрани, където щеше да изчака да й приготвят питиетата.

— Г-жо, какво мога да ви донеса? — попита ме касиерката, осигурявайки прекъсването, от което имах нужда.

Вниманието на Бишъп остана насочено към мен, а краката ми все едно бяха вкопани в пода. Отворих уста да поръчам, преди да осъзная, че нямам никаква идея, как Дилайла обича кафето си.

Хвърляйки още един поглед към Бишъп, открих, че все още ме наблюдава.

— Знаеш ли какво пие Дилайла?

Веждите му се свиха почти, докосвайки се.

— Идваш в студиото?

— О, мила, това е всичко, което трябваше да кажеш — заяви момичето. — Веднага ще подготвим поръчката. Искаш ли още нещо?

Обърнах се от Бишъп към касиерката.

— Две от това, което поръчва Дилайла.

— Никакъв проблем.

Горещината от погледа на Бишъп изчезна и аз погледнах през рамо.

Нямаше го.

Никакво „радвам се да те видя отново“. Никакво „стой далеч от студиото“. Нищо.

Касиерката явно долови объркването в погледа ми, когато се обърнах към нея.

— Ах, не се тревожи, задето Бишъп си тръгна така на бързо. Той не обича много да говори с хората, без значение, колко хората искат да говорят с него.

Описанието й си пасваше с това, което бях научила вчера.

— Познаваш ли го добре? — попитах, подавайки двайсетачка.

— Колкото някой би могъл да го опознае. Идва тук два пъти на ден, като по часовник, взима си кафе и нещо сладко, игнорирайки напълно дамите наоколо. — Тя кимна към жената, чакаща поръчката си, чийто очи бяха насочени към вратата, през която Бишъп тъкмо бе излязъл. — И да не забравим онези двете. — Кимна към две жени седящи на маса с разочаровани и все пак замечтани изражения. — Идват тук поне три пъти в седмицата да зяпат. Той ни е като малка атракция за привличане на клиенти, защото със сигурност тези жени не идват тук заради поничките.

Повярвах й. Те не изглеждаха като жени, които често хапват понички, съдейки по начина, по който блузите висяха на слабите им тела. Чак ми се прииска да купя няколко понички и да ги пусна пред двете жени, преди да се оттегля бавно.

Щом тази мисъл се изпари от ума ми, аз насочих вниманието си отново към касиерката, на чиято табелка пишеше „ФАБИАНА“.

— Това място е невероятно. Не мога да си представя, че имате нужда от атракции, за да привличате клиенти — погледнах към стената от понички зад касиерката и направо се ужасих от себе си, тъй като исках поничка, а вече бях яла бухти и бях на път да ям бонбони.

Ако събера достатъчно кураж да вляза във „Вуду Инк“.

Фабиана ми се усмихна.

— Не сме като Старбъкс, но се справяме. Искаш ли и поничка с кафето?

— Сега ме чакат едни бонбони, но тези дни със сигурност ще пробвам поничките ви.

Барманката постави две чаши на края на плота.

— Поръчката за Дилайла е готова.

Отидох до ъгъла на плота и й благодарих.

— Гледай да се върнеш и да пробваш поничките ни.

— Определено ще го направя.

Отказвах да се замислям на това, че обещавайки да дойда означаваше да се приближа отново до „Вуду Инк“.

Взех кафетата и реших, че без значение каква или кой е пред следващата врата, няма да се откажа и ще продължа напред.