Джоан Рос
Завръщането (9)

9.

Светлината в небето постепенно угасваше, създавайки красив фон на последните птичи ята, когато Сакс най-сетне паркира колата пред къщата на родителите си между група кипариси и новия автомобил на брат си.

Като поредното доказателство, че явно се е подал на естрогенното отравяне с всичката врява покрай подготовката за сватбата, Коул беше продал яркочервения си пикап дизел. А новият форд „Ескейп“ беше не само зелен на цвят, но и абсолютната мечта на всички „зелени“ — с хибриден двигател. Не че Сакс имаше нещо против да се спасява планетата, обаче този лъскав нов автомобил сякаш плачеше за едно-две детски столчета на задната седалка…

Сакс обичаше децата. Точно затова беше предложил Кара да доведе сина си, за да поиграят с Велкро. Но самата мисъл, че някой беше успял да опитоми стопроцентовия мъжкар Коул, направо си беше плашеща. Понеже ако бяха метнали успешно юздата на Коул, то каква надежда имаше за останалите, които още удържаха ергенството?

Поне колата беше форд. В Шелтър Бей, както в много други малки градчета, хората бяха традиционалисти. Което значеше, че ако не искаш всички да се майтапят с теб години наред, най-добре е да купуваш американски продукти. Особено коли.

Возилото на Сакс беше същото камаро, което караше още от гимназията. Бяло, с оранжеви ивици на капака. С него беше спечелил много местни (и абсолютно незаконни) състезания. Баща му беше поддържал колата през годините, докато той беше на мисии, понеже не трябвало „да се остави класически модел да ръждяса“.

Това, разбира се, си е така, но майката на Сакс му беше разкрила най-важната причина Люсиен Дюшет да лъска и обгрижва мощния автомобил с такава нежност. Очевидно татко му беше решил, че докато колата е в добра форма и чака Сакс да се върне от войната, средният му син наистина ще се върне.

Велкро, която вече познаваше звука от двигателя на камарото, излезе с гръм и трясък през мрежестата врата и се затърча към него с всички сили, развяла уши и размахала опашка. По петите я следваше Лафит, кунхаундът^[1], който родителите му бяха взели от кучешкия приют, след като предишният Лафит се спомина от рак.

Когато Велкро започна да лае с басов глас и да се върти около него като навита на пружина, Сакс я хвана за нашийника и пое с нея по стълбите към къщата. Хрътката, която се държеше много по-прилично, ги последва послушно.

Облечен с овехтяла тениска, Коул се беше изпружил на фотьойла до дървената холна масичка. Тя и до днес се красеше от инициалите, изчегъртани от Сакс в шести клас.

— Видях ти зеленикавата количка отпред — подхвърли Сакс на брат си, вървейки към хромирания хладилник. Той го беше купил за семейството преди време, а майка му го сгълча, че е похарчил толкова пари. Но от начина, по който непрестанно го бършеше с кърпата, Сакс знаеше, че тя много се гордее да притежава нещо, което преди не е можела да си позволи. — Още ли се криеш от любимата?

— От никого не се крия. И не е зеленикава. Нарича се цвят „киви“.

— Май е време да взема да се намеся — въздъхна Сакс. — В момента, в който един морски пехотинец вече знае, че „киви“ е име на цвят, значи нещата съвсем са се объркали.

Той си взе бутилка бира, като спря до масата, за да целуне майка си.

— Леле, как хубаво миришеш!

Морийн Дюшет се засмя и шеговито го избута.

— Мириша на чушки. И недей ми се умилква, Сакс Дюшет, понеже те познавам твърде добре и номерът не минава.

— Интересна работа, това го чувам за втори път днес — отвърна той, грабна една чушка и успя да се дръпне достатъчно бързо, за да я лапне, преди да го плеснат. — Та къде са баба и дядо?

— Откакто пробвахме малките сватбени пастички, които Кели реши, че предпочита пред традиционната торта, баба ти не е спряла да повтаря колко иска пак да опита лимонова пастичка с кокос — отговори Морийн. — Така че двамата точно преди малко тръгнаха, за да купят. До магазина е само три пресечки. Няма какво да ги обърка. Освен това не е сама, с дядо ти е.

— Можех да спра по пътя и да им купя, ако се бяхте обадили.

— Ние се радваме, че тя успя да си спомни за пастичките след цели два дни. Освен това, колкото и да е хубаво, че са при нас, няма лошо да излизат от време на време, за да са си само двамата.

Това преместване още го притесняваше. Обаче, след като реши, че родителите му най-добре знаят какво правят, Сакс се обърна към брат си.

— Е, сега, когато тежката дилема пастички или торта вече е разрешена, как вървят нещата със сватбарските дела?

— Да ти кажа честно, опитването на торти си беше страхотно. В момента сестрата на Кели е в апартамента и планират моминското парти. Деликатно ми казаха да се изнеса.

— И ти, естествено, се подчини като истински главанак.

— Ей! — Майка му красноречиво размаха дървената лъжица. — Никой не може да говори така за един морски пехотинец. Особено в моята къща!

— Най-вече пък някакво проскубано матросче. — Коул каза думата с истинско презрение.

— Не съм матрос, от спецчастите съм — поправи го Сакс. — Има голяма разлика. — После отпи от бутилката. — Какво точно правят момичетата на моминското парти? Хвърлят розови конфети с форма на сърчица и танцуват блус две по две, като на вечеринките в прогимназията ли?

— Личи си, че доста време те е нямало в цивилизацията — отбеляза Морийн. — В днешно време момичетата знаят как да се забавляват. Смятаме да излезем на заведение в града.

— Обаче „Бон тан“ още е затворен, къде ще ходите? — попита Сакс.

— Изобщо не говорим за Шелтър Бей — обади се Коул. — Ще ходят в големия град.

— Портланд? — Сакс реши, че сигурно ще ходят в някой спа курорт да си правят коламаска или нещо такова.

— Естествено, че там — додаде майка му. — Разбира се, че в Портланд. Има представление на „Чипъндейлс“^[2].

Сакс едва не се задави с бирата си при тези думи.

— И ти ще ходиш на мъжки стриптийз?

— Ти какво, да не би да не си ходил в бар, където жените се събличат?

— Ходил съм, разбира се. Но аз съм мъж. И войник. А ти си… ами ти си… майка!

Самата мисъл, че майка му ще зяпа някакъв как се кълчи по прашка, му дойде в повече. Още по-лошо му стана, като си представи, че до масата й може да танцува някакво момченце, по-младо от собствените й синове.

— Много се извинявам — каза тя мило. Някак прекалено мило.

Всички мъже в семейство Дюшет се бяха научили да разпознават и да се страхуват от този сладичък тон. Той вещаеше повече опасности от заспал вулкан, който изпуска пара.

— Ти да не би да си получил някакво мозъчно нараняване, за което да не са ни казали, докато се биеше в Афганистан? — попита тя.

— Поне не си спомням. Защо?

Тя го дари с онази ослепителна усмивка, от която мъжете обикновено падаха на колене. Може и да беше надхвърлила петдесетте, но Морийн О’Хара (и точно на О’Хара беше кръстена) не беше загубила и грам от очарованието си от времето, когато беше станала подгласничка на Мис Орегон.

— Понеже нямам друго обяснение на това да очакваш от мен само да съм скромна домакиня, която не се отделя от мивката. Не забравяй, момченце, че аз пеех на сцената няколко часа преди да се родиш — напомни му тя.

— А после се върна да пее в „Бон тан“ само пет дни след раждането ти. — Люсиен продължи историята, която Сакс беше чувал толкова пъти в живота си.

Баба му и дядо му се бяха преместили от Луизиана през петдесетте години, след като ураганът Одри опустошил бизнеса им с лов на скариди. След като научили, че на корабите за лов на раци в северозападната част на Тихоокеанското крайбрежие търсят работници, те бяха стегнали малкото си багаж и заедно с единствения си син Люсиен със стария форд пикап се бяха преместили в Шелтър Бей.

Малко след сватбата на родителите му неговата майка, вече усвоила тънкостите на каджунската кухня от свекърва си, беше отворила „Бон тан“ като лавка за готова храна в една сграда с размер на телефонна будка. Скоро обаче бизнесът се разраснал дотам, че когато дошло време да се роди Сакс, Люсиен вече не трябвало да лови раци, за да прехранва семейството.

— Държахме бебешкото ти кошче в гримьорната — продължи баща му. — Майка ти те кърмеше между песните.

Така… Може би беше прекалено чувствителен, но при споменаването как майка му го е кърмила, докато той самият си представяше как някакви непознати мъже танцуват предизвикателно пред нея, на Сакс направо му се зави свят.

— Исках само да кажа, че може би не е особено прилично — измърмори той и се почувства като седемгодишен хлапак, когото са привикали, за да му опънат ушите, защото е счупил прозореца с топка.

— Освен това, миличък мой, ако изведнъж ме подгони желанието да търся съвети за добро поведение, няма да се обърна към някое младо войниче! — Устните на майка му, бляскави от тъмночервеното червило, което създаваше чудесен контраст със светлата й кожа и лъскавата черна коса по начин, който никак не отиваше на една майка, се усмихваха. Обаче нямаше и помен от смях в зелените очи, заплашващи всеки момент да изригнат с ирландски гняв, който да запрати цялото мъжко домочадие чак в морската шир.

— Май ти запушиха устата, а? — обади се Коул. После проклетникът му с проклетник нарочно отиде до майка им и двамата победоносно плеснаха ръце във въздуха.

— Един ден, когато самият ти си намериш булка, ще разбереш, че мъжете правят фатална грешка, като издигат жените си на пиедестал. Понеже те оттам раздават команди още по-лесно — додаде Люсиен и му намигна.

— Нашият Коул май вече сме го отписали — нацупено каза Сакс. — А ако ми трябваше жена, с която да се карам, щях да се кача в колата и да ида до службата на шерифа.

— От едно време си падаш по това момиче — обади се Морийн сякаш между другото.

— Не е вярно! — Коул скочи, преди Сакс да успее да си отвори устата. После изгледа свирепо брат си. — Всички и ти включително знаеха, че тя е момичето на Джаред.

— Сърцето често не зачита онова, което разбира умът — каза майка му. — Инак защо аз отказах кариера в Холивуд, за да се омъжа за баща ти.

— Щеше да станеш страхотна звезда — потвърди Люсиен. Като погледнеше Морийн, за която беше женен вече четиридесет години, очите му блестяха така, че Сакс си помисли: „Ако и аз намеря жена, която да ме кара да се чувствам така, ще се оженя за нея на секундата“.

— Предложението не беше бог знае какво — върна му тя усмивката, а след това се наведе и го целуна по устните. — Не беше трудно да го откажа. Но виж, твоето предложение, cher, то беше наистина неустоимо.

Баща му я потупа нежно по дупето. Родителите му никога не бяха крили особено физическата си връзка, което адски много засрамваше Сакс в гимназията, най-вече като ги гледаше да танцуват блус в „Бон тан“, впити един в друг като влюбени хлапаци. Много вода беше изтекла оттогава обаче и макар че мисълта за стриптийзьорите още го дразнеше, той също вече беше открил истината, с която каджуните явно се раждаха — че животът понякога е кратък и често много труден, затова е най-хубаво да му се насладиш, докато можеш.

„Порадвай се на хубавото.“ Което напоследък май не му се отдаваше особено.

— Преди нашите да са почнали да се натискат така, че да трябва да се изнасяме — обади се Коул, което показа, че по тази тема и той мисли като Сакс, — какво стана днес на плажа? Намерихте ли останалата част от скелета?

— Не целия скелет. Обаче намерихме черепа.

— Не! — Ножът, с който Морийн режеше чушките, изтрополи върху плота, докато тя бързо се прекръсти. — Не в двора на Дюшет, нали?

— Не, не, за радост не там. Беше в една пещера на плажа, точно под къщата.

— Може някоя буря да го е изхвърлила — предположи Люсиен.

— Възможно е. — Сакс отпи от бирата.

— Знае ли се дали е било убийство? — попита Коул.

— Ако ме питаш дали е имало брадва, забита в тила — нямаше. Зъбите още си бяха на мястото…

— Не преди вечеря… — възпротиви се майка му.

— Извинявай. Та, както и да е, казах на шерифа, че познавам човек, който може да й помогне да разбере чии са костите.

— Нямаше да мога да спя през нощта, ако знам, че някой е бил убит едва ли не в двора ни — каза Морийн.

— Изглеждат много стари кости. — Сакс сви рамене. — Стават и лоши работи.

— Не и в Шелтър Бей — настоя майка му. — Точно заради това, ако правилно си спомням, Бен Бланшар премести семейството си от Портланд тук.

— Вярно, че няма голяма престъпност, това си е истината — съгласи се Сакс, като същевременно си спомни как блеснаха очите на Кара при вида на черепа.

Като самотна майка тя вероятно се беше преместила от Калифорния точно по същите причини като тези на баща му преди толкова години. За да осигури стабилен, макар малко скучен живот на сина си. Това Сакс го разбираше. Та нали беше пораснал, тичайки на воля с братята си, без никой да го предупреждава по три пъти на ден да не говори с непознати, защото има и лоши хора.

Сега обаче Кара имаше загадка, която да разплита.

И макар че тя със сигурност гледаше на работата си адски сериозно, той знаеше, че няма как да не е смутена от мисълта за евентуално убийство в градчето.

Какво ли трябва да направя, почуди се Сакс, за да ме погледне Кара и мен със същия светнал поглед, с който се взираше в стария избелял череп?