Джоан Рос
Завръщането (39)

39.

Фейт и Джон се бяха върнали в хотелската стая. Макар че отокът в мозъка на Дани беше започнал да спада, тя в никакъв случай нямаше да рискува да го върне в Шелтър Бей в това несигурно състояние. Но все пак пациентът беше достатъчно добре, за да може Фейт да си почине и да се опита да се възстанови психически след кошмара, който беше преживяла, слушайки по телефона как някакъв изверг пребива дъщеря й.

— Дявол да го вземе — каза Джон и се хвърли по лице на мекия диван в хотелския хол. — Страхотни два дни преживяхме, няма що!

— Наистина страхотни. — Тя потъна в меката тапицерия до него. — Поне Даниел прескочи трапа.

— И Кара е добре.

— Тя винаги е била невероятно силна. Звучи добре, като се има предвид какъв кошмар е преживяла. — Фейт прокара ръце през косата си и с ужас забеляза, че те все още треперят. Винаги се беше гордяла със стабилните си ръце. В нейната работа това беше просто задължително. — Горда съм с всичко, което тя постигна — кариерата, каква чудесна майка е, но има моменти, когато наистина ми се иска да си беше избрала друго поприще. Самата мисъл, че детето ми става жертва на такова нападение вече неведнъж, а два пъти, е отвратителна.

— Наистина е неприятно, но тя не се предава.

— Кара е само на двайсет и осем. Прекалено млада е за такива отговорности.

— На години може да е млада. Но не забравяй, че тя почти порасна в шерифската служба. И не само че сама се бореше с живота, докато Джаред беше на мисии, но успя да завърши полицейската академия и е работила няколко години в полицията в големия град. Много е добра в работата си, Фейт. След време сигурно по нищо няма да отстъпва на Бен. А и при население под хиляда души няма защо да се притесняваш от истинска престъпност.

— С баща й настоявахме да се върне у дома след Калифорния, смятахме, че тук ще е в безопасност. — Фейт усети как сълзите напират под клепачите й и решително премигна, за да не им позволи да потекат. — А сега виж какво стана.

— Обещавам ти, миличка, че това няма да приключи като злополуката с Бен. Ще хванем гадината, която й причини това. И той ще си плати.

Фейт никога не плачеше, защото още като малка родителите й я бяха възпитали, че да показваш чувствата си пред друга хора е проява на слабост. По-късно, когато учеше медицина, тя се беше научила да контролира емоциите си, защото те можеха да попречат на работата й. А и какво би било за родителите на седемгодишното дете, чийто мозък тя ще оперира след половин час, да знаят, че и тя понякога се притеснява преди операция също колкото и те?

Всички, които бяха работили с Фейт, нейните пациенти и роднините им, та дори и личните й приятели, винаги я описваха като олицетворение на хладнокръвието. „Безупречна, дори под огромно напрежение“ беше написал един от обучаващите лекари в оценката й след приключване на стажа.

Освен това тя знаеше, че има хора, които я обвиняват, че е била твърде неемоционална през месеците след смъртта на съпруга си. Макар да се правеше, че не им обръща внимание, тя дори беше чувала зад гърба й да се шепне, че жена, която толкова малко показва мъката си, като нищо може да е замесена в смъртта му, уж представена за злополука.

Тъй като знаеше истината — сърцето й едва не се пръсна от болка, когато Джон беше дошъл в болницата, за да й каже за смъртта на Бен, Фейт беше успяла да не обръща внимание на тези обвинения.

Но дори наблюдавайки себе си сякаш през очите на другите, представяйки си как са я възприемали околните, тя ясно съзнаваше, че поведението й е изглеждало необичайно безчувствено. Но в действителност първата й реакция на вестта за Бен беше пълен ступор. Как е възможно този силен, местен, чудесен човек, с когото се беше надявала да прекара целия си живот, да й бъде отнет само за части от секундата — колкото е нужно, за да стигне до тялото му изстреляният от оръжието куршум?

Разбира се, тя беше и маниак на тема пълен контрол върху ситуацията, както може и да се очаква от всеки хирург и особено хирург, който прави мозъчни операции.

По-късно, когато тези потискани емоции се опитваха да намерят излаз, тя направи същото, което беше правила цял живот — затегна болтовете на капака още по-силно.

Сега обаче изтощена физически и емоционално изцедена, тя се чувстваше като натрошено на паяжина витринно стъкло, готово всеки момент да се разпадне.

— Извинявай. — Ужасена, че сълзите започнаха да преливат от очите й и да се стичат по лицето, тя припряно се опита да ги изтрие с опакото на дланта си. — Имам чувството, че не мога да издържа повече.

— В това няма нищо лошо. — Джон я прегърна с едрата си ръка и я притегли към себе си. Това я накара да се чувства дребна и много уязвима. Но в безопасност. — През двете години, когато Глори се бореше с рака, имаше моменти, когато отивах с колата до ръба на скалата и ревях като малко дете. Доста ти се събра през последните месеци, Фейт. Според мен имаш право поне веднъж в живота си да се отпуснеш.

И тя точно това направи — зарови лице в гърдите му и остави сълзите, които беше задържала толкова дълго, да потекат.