Джоан Рос
Завръщането (4)

4.

Когато Кара се вмъкна тихичко в къщата откъм гаража, д-р Фейт Харт Бланшар чакаше, седнала до кухненската маса. Въпреки късния час русата й коса беше идеално сресана, а пестеливият и изискан грим изглеждаше все така, както сутринта при тръгването й за работа.

— Реших, че може би ще искаш да пийнеш един чай — каза майка й вместо поздрав.

Всъщност Кара искаше да се бухне в леглото и да спи поне три дни. Но се насили да се усмихне.

— Да, чай звучи чудесно.

— Държах водата топла, след като се обади, че ще закъснееш. — Фейт взе чайника от печката и наля в синия порцеланов съд за запарване.

— Казах ти да не ме чакаш.

— Майките винаги се притесняват. — Тя постави чайника и две чаши на цветчета върху масата. Заедно с платнените салфетки и сребърните лъжици, които Кара знаеше, че са подарък от родителите й. — Особено пък, когато не знаят за какво се отнася такова спешно обаждане.

— Съжалявам. — По дяволите. Трябваше да се обади, след като пристигна при Дюшет. Та точно на нея ли някой трябва да й напомня колко опасна може да се окаже понякога дори най-рутинната задача на полицая. — Когато диспечерката ми звънна, не ми даде никакви подробности. А когато стигнах у Дюшет, вече не исках да рискувам да те събудя. В случай че имаш операция утре.

— Е, нямам операция. А и да имах, пак нямаше да мога да спя.

Този тон й беше познат. Кара не можеше даже да преброи колко пъти го беше чувала още в гимназията, когато се беше опитвала да влезе на пръсти у дома, след като беше закъсняла за вечерния час.

— Освен това — добави Фейт, — умирам от любопитство да ми разкажеш в какво се е забъркало този път момчето на Дюшетови.

— Той вече не е момче, мамо.

През годините, прекарани далеч от Шелтър Бей, Сакс Дюшет определено беше станал мъж. Понеже самата тя не беше решила дали да направи важната стъпка на сближаване, като заведе Трей да играе с кучето, Кара реши да не споделя това с майка си. Нито пък искаше да мисли дали бившият калпазанин на Шелтър Бей наистина иска да излезе с нея на среща. Тази мисъл в момента я ужасяваше повече, отколкото да се изправи сама срещу цяла банда наркотрафиканти.

Кара се беше влюбила в Джаред още когато играеха заедно на детската площадка — беше на около осем години. Детското им приятелство се превърна в юношеска любов също толкова лесно, колкото да се отпуснеш в приятна топла вана. После се задълбочи, когато двамата станаха любовници, а накрая и мъж и жена.

Докато си мислеше тези неща на връщане с колата от къщата на Сакс, Кара с известна тъга осъзна, че няма абсолютно никакъв опит с мъжете.

— А Сакс в нищо не се е забъркал — продължи тя разговора, опитвайки се да изглежда съвсем спокойна — Кучето му намерило някаква кост, която трябва да се изследва, но определено изглежда човешка.

За разлика от много други жени Фейт дори не трепна при тези думи, докато наливаше чай в чашите. Обаче сви болезнено рамене, като видя как Кара слага две лъжички захар в своята.

— Мислиш ли, че може да е убийство? Тук, в Шелтър Бей?

— Не може отсега да се каже. Костта изглеждаше доста стара. Според мен е от някой удавник. Например от потънала лодка.

Вземайки чашата със себе си, Кара отиде до плота в кухнята и извади хляба от кутията. Отдавна беше установила, че е много по-лесно, ако направи утрешния сандвич на сина си вечерта, вместо да бърза сутрин.

— Днес във фризьорския салон се засякохме с Шери Арчър — каза Фейт.

Едно време Шери Арчър беше главната мажоретка от гимназията. Кара си я спомняше като момиче с много буйна тупирана коса и шини на зъбите. След като се омъжи, а след това и разведе с богат собственик на дъскорезница, тя се беше захванала с продажба на недвижими имоти. Според Фейт била все така „дашна“, както едно време, когато й се носеше славата, че е преспала с половината футболен отбор от гимназията.

При тези думи Кара се замисли дали Шери беше успяла да омае и Сакс. После наум се укори, че изобщо не й е работа с кого е спал той и с кого — не. В крайна сметка, макар че нямаше нищо против да са приятели с него най-вече заради Трей, тя нямаше никакво намерение да скача в леглото му.

— И какво стана?

— Ами тя ми набута една от позлатените си визитни картички. За да ти я дам.

— На мен ли? Че защо пък на мен?

— За да ти помогнела да си намериш нова къща.

Кара огледа кухнята, в която беше пораснала.

— Аз си имам къща.

— Вече си голяма. Може би ще ти е по-лесно да се справяш с живота, ако не си под един покрив с майка си.

— Това ти ли го казваш? Или Шери?

Майка й се намръщи, без да си бръчка челото — нещо, което тя открай време умееше да прави, още преди да измислят ботокса. Въпреки петдесет и осемте си години кожата на майка й, както и почти всичко друго у нея, беше толкова перфектно, че Кара отдавна се беше отказала да се опитва да я достигне.

— Може и да има право — каза Фейт, като избегна прекия въпрос, повдигайки чашата към устните си. — Две жени в една къща невинаги е най-приятната комбинация.

Това си беше съвсем вярно. Особено като се има предвид, че тази образцова къща с всичките антики и колекцията кристални фигури определено не беше подходяща за дете. Ето, миналата седмица майка й само дето не се разплака, когато видя Трей да играе с колички по полирания паркет на хола.

— Аз мисля, че си живеем много добре. — Кара отново се зачуди дали това не е някакъв деликатен опит от страна на майка й да й намекне, че е време с Трей да се изнесат. — Поне засега. Това щях да го кажа дори и да не ми помагаше толкова много с Трей.

— Аз съм му баба. А ако ме нямаше тук, ти просто щеше да намериш някой друг. Като онази бавачка, която беше наела в Калифорния.

Кара едва се сдържа да не напомни на майка си, че самата тя беше пораснала предимно под грижите на икономката им, докато Фейт беше постоянно в болницата.

— Но Маргерите не беше от семейството. — Бавачката на Трей беше топлосърдечна и грижовна имигрантка, принудена да изостави собствените си три деца в Хондурас под грижите на разни лели, докато самата тя се грижи за сина на Кара по девет часа на ден. От това Кара винаги се беше чувствала малко виновна. — А и когото и да наема тук, той също няма да е от семейството.

Кара намаза дебел слой фъстъчено масло на филията. Ако останеше на сина й, той щеше да яде само фъстъчено масло и да пие портокалов сок. Трей настояваше да му прави такива сандвичи, тъй като, за разлика от предишното му училище фъстъчените продукти не бяха забранени в началното училище на Шелтър Бей.

— Шери смята, че ти трябва малко пространство.

— Е, Шери греши. — Кара намаза гроздово желе — единствения вид, който Трей ядеше в момента, на другата филия. — Освен това къщата е достатъчно голяма. — Ако не се броеше огромното имение с каменна аркада, което Шери беше получила при развода, тяхната къща беше най-голямата къща в Шелтър Бей. — Имаме си достатъчно място.

— Също така заяви и то пред половината ми приятелки, които бяха специално дошли да си боядисат косите за парада в чест на Сакс Дюшет, че ние двете сме се били вкопчили една за друга, което ни пречело да направим и една крачка напред в живота си.

— Тук вече не само греши, ами е пълна идиотка. И какво означава това изобщо? — Кара залепи филиите доста по-силно, отколкото трябваше, и почти смачка едната. — Много мразя, когато разни хора и особено хора, които и представа си нямат за какво става дума, дрънкат такива работи.

— Ще рече човек, че шест месеца съм носила черно и съм се крила у дома — добави Фейт, докато сръчно събираше трохите от блестящия плот от черен гранит. — Върнах се в болницата в деня след погребението на баща ти. И оттогава не съм отсъствала от работа нито ден.

Нито пророни и сълза, припомни си Кара. Това й беше толкова познато…

— Винаги си била много силна — каза тя, опитвайки се да се отърси от спомените за онези тъжни дни, когато и тя самата беше стискала зъби в името на милото си момче след смъртта на баща му. — Това е само едно от качествата ти, на които се възхищавам.

След като старателно изхвърли трохите в кошчето, Фейт я погледна през рамо.

— Възхищаваш ми се?

— Разбира се. Че кой не би се възхищавал? Ти си забележителна жена.

— Ти винаги си била момиченцето на тате. — Кара с изненада усети полъх на тъга в тези думи. — В крайна сметка реши да последваш неговите стъпки. Даже и пое поста му като шериф след злополуката.

Това Кара наистина не го беше планирала. Но не беше планирала и съпругът й да бъде убит. Нито пък само година след смъртта на Джаред самата тя едва да не загине при най-обикновена проверка на документите на шофьор.

Нито пък беше очаквала, след като се върна в Орегон за погребението на баща си, носталгията така силно да я притегли към това място, от което мислеше, че отдавна се е отделила, когато още преди години реши да стане военна съпруга само седмици след завършване на гимназията…

Точно затова, когато кметът дойде да говори с нея след погребението и я помоли временно да замести баща си, докато намерят някой, който да поеме поста му, тя беше приела.

Това стана преди шест месеца. А поне засега никой дори не си беше мръднал пръста да търси друг шериф, на който тя да предаде значката.

— Изобщо не планирах да работя в полицията. Но понеже Джаред беше далеч от дома толкова дълго, трябваше да си намеря работа, а в началото работата като полицейски диспечер беше не само позната, но и можех да я върша, докато Трей спи.

После нещата като че ли се развиха от само себе си и тя получи възможност да влезе в полицейската академия и да стане редовен полицай.

— А и това, че наследих професията на татко, не означава, че не се възхищавам на постигнатото от теб. Но даже и да не бях забременяла с Трей, никога нямаше да имам търпението да завърша колеж. Да не говорим за медицински университет като теб.

Макар че завърши с отличие гимназията, навремето цялата й амбиция се изчерпваше с това да стане госпожа Джаред Конуей. Едва при последната мисия на Джаред беше успяла с оценките от местния колеж, онлайн курсове и вечерно училище да получи степен по наказателно правораздаване.

— Понякога си мисля, че бащите и дъщерите им, както майките и синовете някак си имат по-силна връзка, понеже са от различен пол. Джаред винаги е бил истински герой в очите на Трей, но в много отношения Трей се чувства по-близък с мен.

— Може би защото съпругът ти реши да прекара толкова много години в армията и да си играе на войник къде ли не по света, вместо да бъде баща на сина си — изненадващо повиши глас Фейт.

Веднага след това вдигна изящната си ръка, която изглеждаше така, сякаш повече й отива да свири на роял (което тя често правеше вечер), отколкото да върти скалпела като неврохирург.

— Извинявай. Това беше много грубо от моя страна.

— Но е вярно. Донякъде. — Кара мушна сандвичите в кутията на Трей, украсена с картинки на Спайдърмен. — Обичах Джаред още от трети клас и никога не съм се съмнявала, че и той ме обичаше. Но освен това осъзнах, още през първата година след като се оженихме, че никога няма да бъда центърът на вселената за него. Че корпусът на морските пехотинци е любовницата, от която няма отърване.

— Честно казано, аз не бих могла да преглътна такова нещо — призна Фейт. Майка й винаги беше за нея най-независимата жена, която Кара беше срещала. — Баща ти поне вече беше ветеран от Виетнам, когато се запознахме, та не ми се наложи да правя такъв избор.

Кара сви рамене.

— Всеки брак е различен. А браковете с военни са абсолютно отделна категория, но нали си чувала приказката — единственият човек, който е по-силен от американски морски пехотинец, е жена му.

И досега я болеше. Още по-лошо беше, че веднага я обхвана познатото чувство за вина, като си припомни караницата с мъжа си в деня, когато го застреляха. Как е можела да знае, че тези гневни думи, с които се нахвърли срещу него на излизане от полицейския участък, ще са последните, които й е дадено да му каже?!

Не всичко в брака им вървеше по мед и масло. Имаха сериозни проблеми, които Джаред донесе със себе си от войната. Накрая те бяха ескалирали и вече заплашваха семейството. Същите умения, които го правеха добър боец, оцелял при тежките мисии в Ирак и Афганистан — умението емоционално да се заключва — бяха убили всичко интимно във връзката между двамата.

Тъй като все още не можеше да повярва, че може би нямаше да успеят да загладят нещата, както бяха правили в миналото, Кара се насили да намери по-щастливи спомени.

— Освен това няма нищо по-секси от мъж в униформа — заяви тя. Или когато вече я е свалил, помисли си. — А да гледам Джаред как тича по плажа с онези червени шорти — наистина беше страхотно.

— Първият път, когато видях баща ти в синята му униформа, яхнал онзи полицейски кон на блус фестивала в Портланд, се влюбих в него. И бях дотам.

Фейт въздъхна, развълнувана от спомена. После, извърна глава, но Кара успя да зърне притиснатите към очите й пръсти.

Каква ирония. Първото нещо, което истински я свърза с майка й, беше, че и двете останаха вдовици. Особено след като досега и се струваше, че бившата светска красавица, родена в богато филаделфийско семейство с корени чак до първите заселници, се справя със загубата на съпруга си като истински стоик.

Кара си помисли, че сигурно има по света жени, които се радват на простички, изпълнени с взаимно доверие взаимоотношения с майките си. Но тя не беше от тях.

Фейт Харт Бланшар явно не вярваше в приятелски отношения между майка и дъщеря. Винаги се беше държала резервирано и беше насърчавала Кара да постъпва по същия начин.

— Когато убиха Джаред, аз се страхувах, че ако почна да плача, няма никога да мога да спра. Като онези вдовици от гръцките митове, които пълнят цели морета със сълзите си. — Кара не беше споделяла това с никого досега. Реши, че сигурно късният час и тази странна, необичайна интимност с майка й я бяха накарали да го каже на глас.

— Когато Язон, без да иска убил Кизик, след като владетелят приветствал аргонавтите с истински банкет, сълзите на вдовицата на Кизик се лели цяла година — каза Фейт.

Вместо да учи химия и физика в колежа, както биха направили мнозина бъдещи неврохирурзи, нейната майка беше предпочела хуманитарните дисциплини. С особен интерес към класиката. Което я правеше истинска ренесансова жена — освен практикуващ неврохирург тя беше и директор на болницата „Шелтър Бей Мемориал“.

Фейт се обърна и погледна Кара в очите.

— Обаче вдовицата на Кизик се самоубила от мъка.

— Това е художествена измислица. — Кара се зачуди дали на майка й наистина й е минавало през ума самоубийство. Със сигурност имаше откъде да вземе медикаменти, ако реши да го направи. Но като се има предвид твърдата жилка, наследена от първите заселници, човек почти не можеше да го допусне. — Реалният живот е много по-сложен. Освен това ние с теб сме силни момичета.

— Абсолютно.

Майка й тръсна глава, като че ли отхвърляйки това необичайно мрачно състояние. След това изправи гръб.

— Аз ще разтребя тук. Ти си лягай.

Беше по-скоро заповед, отколкото предложение. Понеже уменията на Кара като домакиня бяха далеч от стандарта на майка й, който беше по-скоро подходящ за операционна зала, и макар да й беше мъчно да прекъсне този рядък момент на интимност, тя тръгна нагоре към спалнята, отбивайки се до стаята на сина си.

Лунната светлина падаше косо върху тясното легълце, затрупано с плюшени играчки и пластмасови фигурки. Трей от малък спеше неспокойно — както винаги беше изритал завивките. Едната му ръчичка беше преметната върху лицето, а косата — руса като на баща му — блестеше като злато в меката светлина.

Над леглото имаше плакати на Спайдърмен и Човека вълк, както и постер за набиране на морски пехотинци. На масичката до леглото беше поставена снимка на Джаред, на която той също приличаше на холивудски супергерой — толкова хубав беше в синята си парадна униформа.

Кара придърпа завивките, подпъхна ги под детето, после прокара пръсти през косата му. Малкият се размърда, но не се събуди.

Не само нейният живот се беше променил завинаги в онзи трагичен ден. На Трей му трябваха няколко седмици, за да започне поне мъничко да вярва, че няма и тя като баща му да отиде на работа сутринта и вече да не се върне. През първите месеци тя тръгваше от дома облечена цивилно и слагаше униформата чак в съблекалнята на полицейското управление в Оушънсайд.

След това, когато я нападнаха и едва не я убиха, нещата станаха още по-сложни. Кара смени патрулната кола с бюро, като се надяваше поне малко да успокои момчето си.

И двамата бяха извървели дълъг път оттогава, мислеше си тя, докато осемгодишният й син промърмори нещо насън и се обърна по корем, стискайки здраво плюшения булдог Чести, кръстен на талисмана на морските пехотинци.

Животът им беше завинаги променен от мерзавеца, който първо застреля Джаред, после съпругата си, а накрая след часове обсада не остави на полицаите друг избор, освен да го убият при самозащита. Но с всеки ден облаците като че ли се разсейваха. Общителен като баща си, Трей се вписа добре в новото училище и даже миналия уикенд остана да спи у един от новите си съученици. Това беше невероятна крачка напред и за двамата.

Кара го целуна леко по вратлето. После пресече коридора и влезе в стаята си. Изми си лицето и зъбите. Нахлузи една от избелелите тениски, които Джаред едно време носеше на тренировки. Вярно, тя се опитваше да продължи напред. Но да спи с дрехите на съпруга си продължаваше да й носи някакво успокоение.

А и така се подготвяше да го сънува. Сънищата ставаха все по-важни с всеки изминат ден, защото й беше все по-трудно да си го представи наяве.

Психологът от полицията й беше казал, че спомените за Джаред ще започнат постепенно да избледняват. Това е естествено, настояваше той, неизбежна част от връщането към живота. Тогава тя не му повярва.

Още от първия път, когато срещна Джаред на люлките пред началното училище на Шелтър Бей, той беше станал част от нея дотам, че не беше сигурна къде точно свършва тя самата и започва той…

Двамата имаха хиляди — не, милиони — спомени заедно.

Спомени, които я топлеха през самотните месеци и години, докато той беше на мисия отвъд океана.

Как можеха те да избледнеят?

Вече толкова много неща й отнеха. Съпруга, бащата на сина й, живота, който двамата с Джаред градяха заедно, брака, който въпреки проблемите тя беше сигурна, че ще успеят да запазят.

И всичко беше свършило за секунди. По-точно със скоростта на един деветмилиметров куршум.

А сега ще й вземат и спомените?

Не е честно, по дяволите!

— Я се стегни, момиче — промърмори тя сама на себе си, докато се завиваше, усещайки уханието на лавандула — любимият прах за пране на майка й. — Кой ти е обещавал, че животът ще е честен?

И така, в леглото, където беше спала като малка, същото легло, в което тайничко беше успяла да вкара Джаред вечерта, преди той да замине за казармата, леглото, в което бяха заченали сина й, Кара заспа неспокоен сън.

Но за първи път от смъртта на Джаред мъжът, който навести сънищата й, не беше нейният съпруг, а бившето лошо момче на Шелтър Бей понастоящем всенароден герой, хубавият Сакс Дюшет с неустоимата усмивка.