Джоан Рос
Завръщането (21)

21.

— Ще умре ли господин Съливън? — попита Трей, докато Сакс караше през моста към извития крайбрежен път.

— Твоята баба е страхотен доктор — каза той. — Сигурен съм, че ще го изправи на крака за нула време.

— Дано. Той е много приятен. Виж какво ми даде. Без пари. — Момчето бръкна в джоба на широките си къси панталонки и извади оттам мъничък дървен делфин.

— Наистина много мило от негова страна.

— Понеже вуйчо му ги прави.

— Така съм чувал и аз.

— Да не би някой лош да е искал да убие господин Съливън?

— Според мен е само злополука.

— Един лош се опита да убие майка ми.

— Искаш да кажеш татко ти. — Денят беше дълъг и изпълнен с вълнения. Нормално беше детето да се обърка.

— Не. Онзи лош наистина уби татко. Един друг лош се опита да убие мама.

— Така ли? — Нямаше намерение да разпитва сина на Кара. Това щеше да е много грозно във всяко отношение. Макар да беше много любопитен да чуе историята.

— Тя затова се премести тук. Защото се уплаши да не остана кръгъл сирак.

Явно минните полета покрай това дете не свършваха. Сакс изведнъж почти съжали, че беше предложил да вземе сина на Кара за една нощ.

— Това тя ли ти го каза? — Не му се вярваше Кара такава, каквато я познаваше, да го е направила. Но пък и той самият не беше същият като в гимназията, нали така.

— Ами, не. Чух я да разказва на баба една вечер. Лошият, който я нападнал, го пратили в затвора за дълго, дълго време. Обаче тя каза на баба, че има още много такива като него. Затова дойдохме тук, където нещата са по-тихи и мирни.

Това наистина звучеше все едно Кара го е казала.

— Да, обикновено наистина са по-тихи. Освен когато има заря.

— И когато застрелят някой.

— При злополука.

— Може би. — Малкото личице, осветено от лампите в арматурното табло на колата, се намръщи. — Но понякога лошите неща се случват, когато не ги очакваш. Като ураганите и земетресенията. И наводненията и цунамито.

— О да, за тези последните две знам доста — каза Сакс. — Танцовата зала, която започвам да ремонтирам, беше ударена от една буря, която се появи в резултат на тайфун. Това е нещо като ураган, обаче по Западното крайбрежие го наричат тайфун.

— Знам за тайфуните, защото гледах предаване по „Дискавъри“. Дават много такива предавания за природни бедствия.

— Ти мислил ли си да станеш учен, като пораснеш?

— Не. Май че не. Просто искам да съм подготвен, ако се случи нещо лошо.

Още една бомба с часовников механизъм. Обаче Сакс нямаше намерение да се доближава до нея. Мислено си постави задача да попита Кара дали знае какви черни мисли се въртят в главата на сина й. Самият Сакс не разбираше много от деца — направо нищо не разбираше от деца — но като се има предвид какво е преживял синът й, той се чудеше дали Трей Конуей също не страда от синдром на посттравматичния стрес.

— Ето те, човече, пак си вреш носа в неща, дето хич не са ти работа. — Джейк Змията изведнъж щръкна на задната седалка. Сакс му хвърли унищожителен поглед в огледалото за обратно виждане.

— Как да не му е работа, бе — намеси се Каубоя, — нали сваля майката на детенцето.

Никого не свалям.

— Лъжеш като циганин, Дюшет — включи се и Ранди. — Ама няма значение. Щеш или не щеш, не можеш да излезеш от ролята на герой.

Ако беше чак такъв герой, тези на задната седалка на камарото нямаше да са мъртви. Пак щяха да го побъркват от подигравки, но на живо.

— Не беше ти виновен — каза Ранди.

Четиримата винаги успяваха да се разбират почти без думи, затова и бяха такъв страхотен екип. Обаче, дяволите да ги вземат, явно бяха още по-добри в това умение, откакто талибаните ги убиха в студените афганистански планини.

Явно смъртта дава суперсили на човек. Не че Сакс се беше разбързал лично да разбере дали е така. Поне не в близко бъдеще.

— Нямате ли с какво да се занимавате там горе, лигльовци такива? Примерно да си почистите перцата на ангелските крила? Или да изсвирите на арфа саундтрака от „Апокалипсис сега“?

— На мен не са ми зачислили арфа — отговори веднага Джейк. — На вас, пичове?

— И на мен не са — обади се Каубоя.

— Нито пък на мен — отвърна и Ранди. — Обаче сто процента не бих отказал една китара „Фендър стратокастър“.

— Гледах веднъж Мърл Хагард да свири в една кръчма в Абилийн — разбъбри се Каубоя. — Свиреше с акустична „Мартин“. И аз точно такава искам, щото това е златният стандарт за кънтри музика.

— Кънтрито е пълна глупост. — Ранди тръсна категорично глава. — Само някой тъп селяндур би слушал цяла вечност тъжни песнички за кучета, поркане и раздрънкани пикапи.

— Много хора харесват кучета, поркане и раздрънкани пикапи, синковецо — опъна се Каубоя.

Всичките сте изперкали.

Или може би самият той беше изперкал?

Весела история, няма що.