Джоан Рос
Завръщането (15)

15.

Като че ли всички жители на Шелтър Бей бяха решили да не ходят на работа заради парада, който за ужас на Сакс се проточи в целодневно празненство.

Още не беше станало обяд, но празничното настроение се усещаше навсякъде. Много от прииждащите хора бяха облечени с цветовете на националното знаме и се тълпяха покрай масите, отрупани с местни специалитети — кюфтета от раци, супа от миди, бургери със сьомга, скариди и ръчно бит сладолед от боровинки. Имаше и ястия от различните националности — тайландски, китайски, италиански и разбира се, каджунски — приготвеното от родителите му пикантно гъмбо от скариди и раци.

Като че ли това не стигаше, та до яхтеното пристанище се беше наредила дълга опашка народ с хартиени чинии в ръце, които чакаха с нетърпение Джак Париш, собственикът на „Рибената къща“, да започне да пържи панираните скариди и картофки, за които беше приготвил два двесталитрови варела с олио, подгрявани на открит огън.

Сергии, украсени с националния флаг, предлагаха произведения на местни художници и занаятчии като най-честите форми бяха на делфини и китове, а духовият оркестър от гимназията на Шелтър Бей допълваше атмосферата, свирейки от импровизираната сцена, на която същата вечер щяха да пеят родителите на Сакс.

Макар да се радваше за изявата на родителите си, Сакс направо умираше от ужас, че ще трябва да се мотае облечен с тази униформа чак до след полунощ.

— Май разстрел все пак е по-лесният вариант — измърмори той в ухото на Кара. — И става по-бързо.

Тъй като парадът щеше да обиколи целия град, като тръгне от площада и отново завърши там, те заедно отидоха на мястото от шерифската служба.

— Извинявай, но не мога да помогна. Виж какъв хубав ден е, сърце не ми дава да те разстрелям. — Кара се намръщи, като видя приближаващата се към тях двойка. — Но може и да размисля — многозначително добави тя.

Шери Арчър явно беше от жените, които, открият ли веднъж, че нещо им отива, не го изменят никога. Изрусената и тупирана прическа като на Линда Евънс от „Династия“ май беше напръскана с един тон лак за коса и беше станала корава като шлем, понеже не помръдваше и на милиметър, докато Шери се кълчеше елегантно в посока към тях, възкачена на шеметно високи обувки.

Тя беше напъхала добре оформеното си тяло в яркочервена лятна рокля с дължина на ръба на благоприличието. Макар че не разбираше много от женска мода, особено след като беше прекарал години наред на места, където жените се забулваха от глава до пети, на Сакс му се стори, че презрамките от изкуствени диаманти са малко неподходящи за дневно събитие. Роклята беше ушита от някакъв разтегателен материал, който прилепваше като хирургическа ръкавица, и все пак беше толкова тясна, че той се зачуди наум дали Шери може да седне с нея. Устните й бяха майсторски боядисани в черешово червени, рамките на слънчевите очила, окичени с още изкуствени диаманти, бяха същият червен цвят като безумно високите обувки.

— Боже, колко си сладичък, идва ми да те изям направо! — изчурулика тя и ентусиазирано метна ръце около раменете на Сакс, при което го обви в облак парфюм с аромат на гардения. Спомняйки си времето, когато много се радваше на такива любвеобилни изблици от страна на бившата мажоретка, Сакс зачака тялото му да отговори на прегръдката.

Нищо. Нищичко. Пълна нула.

Той погледна над голото рамо на Шери точно навреме, за да види как Кара театрално завъртя очи. Намигна й в отговор, а след това сложи ръце на кръста на блондинката и като внимаваше да не я събори, успя да я отмести от себе си.

— Сладолед ли ти се е доял, момиченце?

Тя се засмя кръшно и превзето, а след това игриво го плесна по рамото.

— Още си такъв калпазанин, а? Добре, че Джералд ще бъде в колата заедно с нас, че хич ти нямам вяра да не посегнеш, където не трябва. — Пропитата с лак коса не помръдна и милиметър, когато тя тръсна глава. — Нито пък на себе си имам вяра, да знаеш.

Тази завоалирана покана за флирт увисна в горещия влажен въздух между двамата. И за втори път Сакс разбра, че не се усеща ни най-малко изкушен. Което или се дължеше на факта, че Кара седи на метър от него и ги наблюдава, или пък Коул беше прав, че явно отдавна не е лягал с жена.

По дяволите. Ами ако излязат верни казармените приказки, че който не го ползва, му ръждясва? Сакс винаги си мислеше, че сексът е като карането на колело — няма как да забравиш как се прави, независимо от колко време не си пробвал.

Реши да не мисли за това сега.

— Значи вие двамата ще бъдете в колата?

— Аз съм кметът — каза Джералд Гарднър. И изпъна гърди, облечени в официален син костюм.

— А аз съм „Мис Гостоприемство“ на Шелтър Бей. — Шери му хвърли огромна белозъба усмивка, съвсем подходяща за „миска“, от която по лицето й не се появи нито една бръчка.

Мина му през ум, че тъй като вече е омъжена, технически би трябвало вече да е „мисис Гостоприемство“, но Сакс реши да не повдига въпроса.

— Е, винаги си била много гостоприемна — каза той вместо това.

— Благодаря ти, миличък. Старая се.

Тя го потупа по бузата и се усмихна престорено като героиня от старите любовни филми, които беше гледал в киното „Тройс плейс“ в Багдад. По принцип романтичните ленти не му бяха любими, но точно тогава си прекарваше страхотно с една много секси военна служителка с хубава кестенява коса, която пък си падаше по Джейн Остин. А и филмите с Чък Норис доста му бяха омръзнали.

— В такъв случай — включи се Кара в разговора — аз се захващам с работа.

И макар че не беше почувствал нищо, когато Шери залепи силиконовите си цици до гърдите му, сега Сакс осъзна, че много му се иска не тя, а шериф Конуей да седи до него в парадния автомобил.

Тя тъкмо се обръщаше да тръгне, когато едно русо момченце, което сякаш беше одрало кожата на Джаред Конуей, се затича през поляната към тях.

— Здрасти, мамо — викаше то с цяло гърло. — Виж какво спечелих, като хвърлих футболна топка през автомобилна гума!

Той размахваше над главата си сив плюшен кит.

Ако бяха в големия град, Кара сигурно щеше да се въздържа от емоционални прояви, когато е облечена с униформа. Сега обаче, доказвайки, че животът в малкия град наистина е различен, тя клекна и здраво го прегърна.

— Браво, моето момче! — каза тя.

— Татко ти беше един от най-добрите играчи в гимназиалния отбор на Шелтър Бей — обади се Сакс — Сигурно от него си взел тая точна ръка.

Момчето погледна нагоре към Сакс. Явно не беше особено впечатлено от бляскавата бяла униформа, защото каза:

— Моят татко е бил герой.

— Абсолютно — съгласи се Сакс.

Малката брадичка, която Сакс успя да разгледа по-добре отблизо и видя, че има същата трапчинка като майчината, се повдигна нагоре.

— Ако беше тук, щяха да организират парад заради него. — Синът на Джаред не добави „а не за теб“, но подтекстът стана ясен на всички присъстващи.

— И представа си нямаш как ми се ще да беше точно така — каза Сакс. — И двете неща — той да е тук и парадът да е за него. — И това си беше чистата истина. Той протегна ръка: — Аз съм Сакс Дюшет. Бях приятел с татко ти в гимназията.

Едната ръчичка продължаваше да стиска плюшения кит. Другата беше притисната до тялото му.

— Никога не е говорил за теб.

Явно щеше да е трудно. Сакс реши, че ако неговият баща го бяха убили, когато е бил на възрастта на Трей Конуей, той сигурно едно време щеше да бъде още по-голям калпазанин, отколкото беше навремето.

— Имал е по-важни неща, за които да говори — спокойно каза Сакс. — А и най-добрият му приятел беше брат ми Коул.

— Коул е бил морски пехотинец. Като тате.

— И като нашия тате. — Сакс намигна на Кара. — Всички мъже в нашия род са по традиция морски пехотинци чак до Арсено Дюшет, който се е бил с Анди Джаксън в битката за Нови Орлеан. Аз съм единствената черна овца.

Момчето не се развълнува много от тази информация. Сакс си каза наум, че именно той от седмици наред разправяше на всички, че не е никакъв герой. Явно синът на Кара беше напълно съгласен.

— Трябва да тръгваме, Дюшет. — Джералд хвърли нетърпелив поглед към лъскавия си златен ролекс, който, заедно с прекалената официалност на поведението му, повече отиваше на някой богаташ в големия град, отколкото на човек, който е наследил банка и автокъща в забутано градче на брега на Орегон.

— Хората явно се забавляват — отговори му Сакс. — Едва ли ще имат нещо против да изчакат още малко. — После погледна сина на Кара. — А ти какво ще кажеш да дойдеш с мен в колата?

Покритото с лунички челце се набръчка. Кара имаше такива лунички, като беше малка. Сакс се зачуди какво ли е станало с тях. Къде са отишли. Като си помисли, че трябва да провери и по тялото й дали има, хормоните му завряха. Това беше обнадеждаващо. Явно още не беше „ръждясал“.

— С теб? На парада?

— Ами да. Ще заместваш татко си. Струва ми се, че Джаред Конуей заслужава това признание.

— На погребението дойдоха войници и стреляха във въздуха. Когато го убиха, той беше полицай, но човекът от корпуса на пехотинците дойде у нас и каза, че тате заслужавал военни почести.

— Точно така, съвсем заслужено. Ще ми се да бях дошъл и аз, но по онова време и аз бях на война.

— И моят татко се е бил с лошите на война. — Хладината не беше съвсем изчезнала, но лека-полека се стопяваше.

Трей погледна майка си.

— Мамо?

Тя от своя страна погледна Сакс. Внимателно, като че ли търсеше къде е уловката.

— Ако беше на моето място, Джаред щеше да направи същото — тихо каза той.

— Да. — Устните й леко се усмихнаха, а погледът й омекна при думите на Сакс. — Сигурна съм, че щеше да го направи.

Тя посегна и разроши косицата на сина си.

— Приятно прекарване.

— Мерси! — И покритото с лунички лице светна от радост.

— Не благодари на мен — каза тя, — а на господин Дюшет.

Той погледна към Сакс пак със сериозно личице.

— Благодаря ви, господине.

— За мен е удоволствие. — Сакс сложи ръка на рамото, облечено с тъмносиня тениска, на която имаше картинка с разярен булдог и надписа „Татко ми е американски морски пехотинец. Той е моят герой.“

Той вече тръгваше към колата, когато Кара се пресегна и докосна ръката му.

— Благодаря — каза тя.

— Няма за какво. Аз наистина мисля това, което ти казах, Кара. Този парад би трябвало да е за Джаред. Но ще направя всичко по силите си, за да го представя достойно.

Както беше обещал на човека, който по-късно стана неин съпруг. А това се оказа много по-трудно, отколкото Сакс си беше представял.