Джоан Рос
Завръщането (45)

45.

— Май ще ми стане навик — каза Фейт, легнала по гръб до Джон в леглото, и се изтегна като котка. Въпреки дисциплината и подредеността си в ежедневието, тя винаги си беше позволявала наистина да се отпусне в леглото.

Двамата с Бен се бяха радвали на невероятен сексуален живот през брака си, но след смъртта му като че ли най-много й липсваше интимната сладост на гушкането, след като са се любили. Когато имаш чувството, че двамата сте единствените хора на света.

— Такава е целта — с блажено удоволствие отвърна Джон.

Тя се обърна към него и прокара пръсти по още влажните му от пот гърди. Сребристите косъмчета, сред които имаше все още и по-тъмни, напомниха на Фейт, че колкото и млада да се чувства, когато се люби с този мъж, и на двамата не им остава безкрайно много време да са заедно.

Не че бяха стари. Ако питат нея, бяха в разцвета на силите си.

— Мислил ли си някога — попита тя — за неосъществените си мечти?

Той сложи едрата си длан върху нейната.

— Май не съм.

— Никога не е имало друго, което си искал да направиш в живота си? Сигурна съм, че не ти е било първата детска мечта да станеш заместник-шериф?

— Когато бях колкото Трей, исках да ставам каубой. После в гимназията мечтаех да играя защитник в „Далас каубойз“. Обаче и досега не са ми се обадили. — Той сви рамене. — Затова реших, че полицейската работа не е толкова лоша като резервен вариант.

— Не е. Макар че е опасна.

— Животът е опасен. Може да изляза от дома сутринта и да ме порази гръм. Или да умра от инфаркт, докато играя тенис.

— Ти не играеш тенис.

— Ето, виждаш ли. Един риск по-малко.

— Сериозно ти говоря.

Той наклони глава и я погледна. Тя познаваше този поглед. Пронизващият полицейски поглед.

— Да, виждам. — Той въздъхна и гърдите му се издигнаха и спуснаха под дланта й. — Би ли ми направила една услуга?

— Каква услуга?

— Би ли облякла нещо? Понеже се опитвам да се съсредоточа и макар вече да не съм на шестнайсет години, при гледката на разголените гърди на хубава жена доста се разсейвам.

Макар че тонът му беше сърдит като на събудена от зимен сън мечка, тя реши да приеме изказването като непохватен комплимент.

Тя стана от леглото и усещайки погледа му върху дупето си, вътрешно се поздрави, че беше отделяла по един час три пъти в седмица за Пилатес, от което тялото й беше доста добре запазено за жена на нейната възраст.

Облече хотелския халат. След това, вместо да се върне в леглото, седна на фотьойла до прозореца.

— Аз обичам работата си — бавно започна тя, избирайки думите със същото внимание, с което би избрала най-подходящия скалпел от набора инструменти.

— Естествено. Защото си много добра в нея. — Джон въздъхна тежко, усетил, че разговорът няма да свърши бързо, и се поизправи на възглавницата все още гол-голеничък както майка го е родила.

— А може ли ти да ми направиш една услуга?

— Само кажи.

— Би ли придърпал чаршафа нагоре? Понеже не си единственият, който се разсейва.

Той й отвърна с момчешки смях. Бен и Джон си приличаха по това, че и двамата не можеха да бъдат мрачни повече от пет минути.

Изпълни молбата й, но за жалост белият чаршаф, който покриваше долната част на тялото му, се оказа още по-разсейваща гледка, защото само подчертаваше стегнатата форма на бедрата му.

И не само бедрата… дали това не беше… да, точно това е. Не й трябваше диплома по медицина, за да знае как точно се е оформила палатката под кръста му.

— Да не би да видя нещо хубаво? — Гласът му още беше дрезгав, но този път закачливо.

— Много добре знаеш какво хубаво съм видяла. — Тя усети топлина ниско в корема си в отговор на неговата възбуда и се опита да се убеди, че е само физическа реакция. Макар да знаеше, че е много, много повече от това. Точно затова искаше да проведе разговора.

Тя беше си беше задавала въпроса дали прави най-доброто в живота си и преди Бен да загине. А след смъртта му — още повече. Но когато Кара и Трей дойдоха да живеят при нея, Фейт прие, че така трябва да бъде. Приятна и удобна рутина, която въпреки това не беше премахнала напълно въпросите.

— Но това е важно.

— Ясно. — Той вдигна длан. — Дай ми само минутка — Той затвори очи. Истинско чудо, но ерекцията видимо изчезна за секунди. Е, не съвсем. Но въпреки това беше впечатляващо доказателство за самоконтрола му.

— Това как успя да го направиш?

— Лесно. Мислех си за бейзбол.

— Бейзбол?

— Да. Просто си повтарям наум целия състав на „Уайт сокс“ от 1963 година. Татко ми е от Чикаго, затова даже след като се преместихме, тогава бях на шестнайсет, продължих да съм запалянко. Обикновено като стигна до Сами Еспозито, нещата са вече изцяло под контрол.

— Може би трябва да те канят по училищата да преподаваш сексуално образование — предложи тя.

— Поне още се шегуваш. Сигурно това е добър знак, че няма да ми кажеш: „Макар да ми беше приятно да се потъркалям с теб в леглото, втори път няма да има“. Е, поне ще ни остане Портланд.

— Нищо подобно няма да кажа. — Тя дори се учуди на неговата неувереност. — Изобщо не исках да говоря за това. И въпреки трагичните обстоятелства, които ни вкараха в това легло, „беше ми приятно“ е толкова меко казано, че почти няма общо с истината. Но да се върна към темата — винаги съм била щастлива, докато бях омъжена за Бен…

— Даже слепец можеше да види това.

— Влюбих се в него от пръв поглед.

— Това трябва здравата да те е стреснало. Ти трудно приемаш нещата да ти се изплъзнат от контрол.

— Вярно е. — Тя беше изненадана колко добре я познава Джон. — В момента, в който го видях, всичките ми планове се промениха.

— Все пак си довърши специализацията — припомни й той.

— Да. Но женитбата и раждането на дете определено не ми влизаха в плановете. Е, може би са влизали — поправи се тя. — Но не точно тогава, защото всъщност планирах да използвам знанията си, за да направя света по-добър. Даже бях изпратила молби до „Лекари без граници“ и до „Корпуса на мира“ точно два дни преди уикенда, в който срещнах Бен.

— Правилно казват, че най-важно е да улучиш правилния момент.

— Така е, нали? И никога няма да съжалявам за годините, прекарани с него. Не само защото толкова много обичах съпруга си, но и защото бях благословена първо с чудесна дъщеря. А след това и с внука ми.

— Кара е страхотно момиче — допълни Джон. — Също като майка си. А Трей е огън дете.

— Нали?

Фейт често беше съжалявала за първоначалната си реакция, когато разбра за бременността на Кара, която съвсем не беше радостна. Даже притеснена, че дъщеря й ще провали живота си, ако роди толкова малка, Фейт беше предложила аборт. Кара не само категорично отказа, но и между двете настана отчуждение, което едва бяха започнали да преодоляват през последните шест месеца.

— Та така. Макар че смъртта на Бен беше трагедия, която буквално ме срина.

— Но не го показа. — Той потри тридневната си брада, която беше ожулила като тънка шкурка цялото й тяло. — Предполагам, точно това е била и целта.

— Аз съм лекар. Ако грохна пред очите им, пациентите ми няма да имат доверие в мен. Освен това, когато Кара и Трей дойдоха да живеят при мен, се притеснявах, че ако си позволя да покажа тъгата си, те ще бъдат принудени отново и отново да преживяват собствената си трагедия.

— Трябваше да ми кажеш. Самият аз бях напълно смазан, когато загубих Глори. Щях да те разбера, Фейт. И да ти предложа рамо, на което да поплачеш.

— Ти вече го направи… — промълви тя.

— И кога тръгваш? — попита той съвсем изневиделица.

Тя се огледа притеснено.

— Кога тръгвам от хотела ли?

— Не. Кога напускаш работата си в болницата. И Шелтър Бей. — Той махна с ръка в посока към крайбрежието. — За да спасяваш света.

— Не съм сигурна, че мога да спася света — призна тя. — Но със сигурност мога да помогна поне малко срещу глада и болестите.

— Ти доста си мислила за това.

— Казах ти, още като момиче.

— Ясно. — Той потърка врата си замислено. Погледна към тавана и остана взрян в него, както й се стори, цяла вечност. Но всъщност не повече от двайсетина секунди. — И така, кога и накъде тръгваме двамата?