Джоан Рос
Завръщането (54)

54.

— Не мога да повярвам — каза Кара три часа по-късно все още зашеметена.

Майка й вече си беше тръгнала. Трей беше в леглото заедно с Чести, Велкро и едно плюшено мече в болнична пижама и патерици, което Фейт му беше донесла като подарък от болницата.

Двамата със Сакс седяха на верандата и гледаха как луната бавно се мести в невероятно ясното небе, осеяно със звезди.

— Какво не можеш да повярваш? — Ръката му обгръщаше рамото й, а тя беше склонила глава на неговото. Сакс си помисли, че като нищо би могъл да прекара целия си живот точно тук, точно така. Заедно с Кара на верандата, докато Трей спи спокойно вътре.

Макар че кучката беше страхотно другарче на момчето, Сакс знаеше какво богатство са братята. Може би с Кара трябваше да поговорят за това. По-късно. Когато тя свикне с мисълта, че тази връзка ще е завинаги.

— Че майка ти и Джон са влюбени? — попита той. — Или че напускат Шелтър Бей, за да изживеят голямото си приключение?

— И двамата вече не са млади. Ако искат да са заедно, което, ей богу, наистина смятам, че е чудесно и съм много щастлива за тях, защо да не е тук? Може да ги убият някъде, в някаква затънтена военна зона в третия свят.

— Но може и да помогнат с нещо. Има едно момче Шейн Гарет, беше пилот на хеликоптер в армията, с него и Куин бяхме в един екип. Той се ожени за лекарка от хуманитарна организация. Майка ти каза, че точно такава е искала да стане още като млада, но после мечтата станала неизпълнима, защото се влюбила в баща ти и искала семейство.

— Каза също, че никога и за миг не е съжалявала за това решение.

— И ти й вярваш?

— Абсолютно.

— И аз. Обаче сега баща ти го няма, а ти си хванала пътя си. Дали би предпочела тя да остане тук, да изпълнява тази служба, която явно не й по вкуса, и да прекара остатъка от живота си, чудейки се какво би станало, ако…

— Разбира се, че не. Но освен че се притеснявам за нея, мисля и за Джон.

— Защо? Той и майка ти са приятели от години. Пасват си чудесно.

— Знам. И двамата са преживели загубата на любимия човек, с когото са се надявали да доживеят дълбоки старини, затова много се радвам да видя, че си дават втори шанс. А и Джон се съгласи да остане, докато намеря човек, който да го замести. Но макар да се кълне, че не е искал да става шериф, за мен той беше огромна опора. Честно да ти кажа, не знам дали мога да го заместя.

— Той наистина е страхотен човек, вярно е. Но ще намериш някой. А и знаеш ли какво? Както аз виждам нещата, ти самата си си опора. Всичко ще се нареди.

— Ако не мислех, че ще се справя с тази работа, нямаше да я поемам. — Тя въздъхна. — Предполагам, че просто не обичам промените.

— Малцина ги обичат.

— Липсват ли ти? — попита тя.

— Кое да ми липсва? — разсеяно попита той, прокарвайки свободната си ръка по облеченото й в джинси бедро.

— Големите приключения по цялото земно кълбо. Тръпката, както ти го казваш, да „вдигнеш гълъбите“ и за часове да си на другия край на света?

— Да, точно така го наричахме. Отговорът е — не, не ми липсва.

Тя се обърна към него със сериозно изражение.

— Струва ми се след всичко, което си преживял, че танцова зала и ресторант в едно градче с население под хиляда души може да ти се стори малко скучно начинание.

— Едно време ме възбуждаха екстремните неща — призна той. — А сигурно нищо не може да се сравни с прилива на адреналин, когато влизаш в битка. Но не съм от онези мъже, за които военният чин е всичко. И които се отдръпват в себе си, когато са далеч от огъня на боя.

Както май са били нещата с Джаред. Въздишката на Кара му показа, че и тя си мисли същото.

— Когато се върнах тук, още не знаех на кой свят се намирам. Знаех, че с армията съм приключил, но нямах никаква представа с какво да се захвана. Гледах как Коул се занимава с рибарския си бизнес, как с ентусиазъм говори за сватбени торти и ергенски партита, разглежда брошури на туристически агенции за медения си месец и сменя стария си джип с някакъв си хибрид с цвят „киви“. И си мислех, че може би прави грешка. Сега обаче разбирам, че е ударил шестица от тотото. Но ако му кажеш, че това са мои думи, колкото и да те обичам, сладурче, ще отрека веднага.

Сакс усети как тя се стегна в прегръдките му.

— Каза забранената дума.

— Да, май я казах. Просто ми се изплъзна. Какво от това?

— Прекалено е рано.

— Прекалено рано щеше да бъде преди девет години. Пътищата ни вървяха в различни посоки. Освен това, даже и ако ти не беше с Джаред, тогава още не бяхме готови един за друг. Но сега сме. И не се притеснявай, нямам намерение да те притискам или нещо такова. Както ти казах, аз съм търпелив човек. Нямам нищо против да ти дам време да разбереш, че си влюбена в мен до полуда.

— Някои мъже са адски самоуверени — отвърна се тя. Понеже нещата бяха станали малко по-емоционално наситени, отколкото тя беше готова да поеме в момента. — Много си сигурен в себе си, а, Дюшет?

— Не. — Той допря усмихнатите си устни до нейните. — Много съм сигурен в теб! — После я целуна още веднъж. Третия път усети, че устните й се нагаждат към неговите. — В нас.

Искаше да я обладае. Тук и сега. На фона на разбиващите се долу вълни, под светлината на бялата луна и звездите.

Ако не беше синът й, който спеше вътре…

Но без Трей Кара нямаше да е жената, която беше днес.

Тя притисна пръсти в слепоочието си.

— Аз съм виновна.

— За кое?

— Аз ти казах, че не гледам на секса с лека ръка. А сега, когато го направихме…

— Няколко пъти. И дано на теб да ти е било толкова хубаво, колкото и на мен.

— Беше великолепно. Но само защото правим страхотен секс, не означава, че трябва да се чувстваш задължен да ми казваш, че ме обичаш.

Явно шеговитият въпрос дали и на нея й е било толкова хубаво не се оказа много сполучлива идея. Но той все пак искаше да каже точно това. Обаче тя явно беше приела нещата много навътре. Както постъпваше винаги с почти всичко в живота си.

Сакс си помисли, че е крайно време Кара да се отпусне — както го беше направила под душа, а после в леглото — и да се научи да се забавлява.

— Леле — той тръсна глава, — това обвинение наистина ми дойде изневиделица.

— Кейт ми каза, че „тюлените“ не се хвърлят в битката с гърмящи пистолети.

— По принцип ако се стигне до гърмежи, значи не сме си свършили работата — съгласи се той, като се чудеше точно къде и как този разговор се беше изплъзнал толкова встрани от темата.

— За да можете да се впишете в средата.

— И отново вярно. Явно Куин доста е споделял с нея.

— Изглежда е така. Включително й казал, че „тюлените“ са великолепни лъжци.

От това го заболя.

— Това ли си мислиш? — Топлото приятно чувство, което го беше обзело допреди секунди, бързо се стапяше от надигащия се гняв. Тази гневливост беше наследил от майка си. Доскоро мислеше, че армията е успяла да я избие от характера му, защото, за разлика от показваното в холивудските военни филми, на война хладнокръвието обикновено помага много повече. — Че ще те излъжа, за да оправдая онова, което направихме?

— Не съм казала, че лъжеш. — Очите й подозрително заблестяха и даже устните й започнаха да треперят, по дяволите! Макар и само мъничко.

Ето, успя да я разстрои. Страшен си бе, Дюшет. Той погледна нагоре и видя фигурите на другарите си. Клатеха глави, абсолютно отвратени. Достатъчно му беше, че така оплеска нещата. Изобщо не му трябваше и публика.

— Просто се опитвах да обясня, че не трябва да се чувстваш задължен само защото спах с теб.

— Мамка му!

Очите й се разшириха при тези думи. Не защото не ги беше чувала преди — все пак беше полицай. Но не беше ги чувала от него. Може да е бил войник, но откакто баща му за наказание изми устата му с катранен сапун, задето изпсува пред майка си, беше запомнил, че има някои неща и някои думи, които се правят и произнасят само пред мъже.

— Трябва да ти кажа нещо, преди да си решила. — Можеше, разбира се, да я омая. За нула време. Но беше важно тя сама да осмисли всичко. — Познавам много жени. Бил съм с много жени.

— Ето ти теб изненада.

Наистина не беше толкова саркастична едно време в гимназията.

— Носи ми се славата на донжуан. Понеже харесвам жените и ми е приятно да ги карам да се чувстват добре.

— Ето, отново съм шокирана.

Явно тя нямаше намерение да миряса. Може да е малко извратено, но вироглавството й беше едно от нещата, които Сакс наистина обичаше у нея.

— Обаче чуй ме сега! Винаги съм внимавал дори когато, нали разбираш…

— … си правел страхотен секс — помогна му тя.

— Да. Даже тогава. Никога, нито веднъж не съм казвал на жена, че я обичам. — И понеже не искаше тя да си мисли, че смята да се възползва от това признание, че се опитва да си осигури още малко страхотен секс, той леко я целуна по челото вместо по устните. — Само на теб.

Тя тръсна глава.

— Кейт е права и за друго.

— Какво е то?

— Че „тюлените“ не се свенят да прилагат непозволени хватки.

Той се ухили.

— Нали си чувала какво казват… — Този път я целуна по устата — бавна, дълбока целувка, на която тя отговори с ентусиазъм.

О, да, благодаря ти, господи, тя беше наистина влюбена в него.

— В любовта и войната всичко е позволено.