Метаданни
Данни
- Серия
- Шелтър Бей (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Homecoming, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентина Рашева, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоан Рос
Заглавие: Завръщането
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: Санома Блясък
Година на издаване: 2013
Редактор: Мая Жилиева
ISBN: 978-954-041-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1946
История
- — Добавяне
22.
Два часа след като беше намерила Дани Съливън да лежи безжизнен до сергията на вуйчо си, Кара вече пристигаше в университетската болница на Орегон, разположена в обширния студентски комплекс „Маркъм Хил“.
Още по пътя от Шелтър Бей беше научила, че са прехвърлили Дани от спешното в хирургическото отделение, затова след като показа значката си на пазача, тя се ориентира към етажа с хирургичните зали, където сестрата на рецепцията я информира, че майка й, която едно време беше работила в същата болница, още оперира.
— Ще се оправи — каза тя на Джон, който не спираше нервно да крачи по шахматно наредените плочки на чакалнята. — Мама е много добра.
— Това и сам го знам. Но, дяволите да го вземат, не трябваше ли нещо да се е разбрало досега?
— Може би когато няма новини, това е добра новина? — Май не я биваше много да успокоява хората. Даже самата тя потръпна от тази изтъркана реплика.
Джон й хвърли особен поглед, но слава богу реши, че няма смисъл да й отговаря, и продължи да мери плочките.
— Той нищо не си спомни по време на полета насам, нали?
— Не. Но да призная, не съм го и насилвал. Специалистите от спешното и майка ти настояваха, че трябва да е спокоен.
— Точно така. Ще имаме достатъчно време да разберем дали ще си спомни по-нататък. Ще ида да взема кафе. Искаш ли и ти? — Той и без това беше толкова изнервен, че едва ли би трябвало да пие кафе, но щеше да е неучтиво да не го попита.
— Да, макар че предпочитам нещо доста по-силно. Но ще пия едно — отговори той. — Черно. — Започна да търси дребни в джобовете си.
Кара сложи длан на рамото му.
— Спокойно, аз имам.
Тя тъкмо се връщаше с кафето, когато се появи екипът от спешното отделение, бутайки носилка с човек на нея. От думите, разменени между санитарите и сестрата на хирургията, стана ясно, че пациентът бил прободен с нож при домашен скандал.
Това върна спомените на Кара към онзи тежък момент, когато погледна през матовото стъкло на входната врата и видя отпред двама офицери — единият от тях разпозна като психолога на полицейското управление.
Понеже искаше лицето й да изглежда възможно най-спокойно заради Джон, тя прогони този спомен и тъкмо отново му повтаряше, че всичко ще е наред, когато майка й, облечена още в зелените хирургически дрехи, се появи на вратата. Тя изглеждаше както винаги много по-спокойна и сдържана от Джон и Кара.
— Твоят племенник е доста твърдоглав младеж — обърна се тя към Джон.
— А пък аз винаги съм мислел, че е разбрано момче.
— Имам предвид физически. Абсолютно чудо е, но куршумът не е проникнал в черепа, а се е разбил при досега с него. Разделил се е на три отделни парчета, като фрагментите са се впили под кожата. Единият е излязъл през дясната буза, което обяснява донякъде кървенето, другият се е забил зад лявото му ухо. Успяхме да извадим парчето зад ухото, както и третото парче от дура матер — това е ципата до черепа. — Тя подаде на Кара найлонова торбичка. — Помислих, че може да ти трябват. Като веществени доказателства.
— Благодаря.
Чувствайки се странно, че работи заедно с майка си по криминален случай, Кара пое торбичката, като веднага забеляза, че на нея вече имаше етикет с името на Дани и датата. Освен това за всеки случай като акуратен полицейски служител майка й се беше подписала на етикета.
— Значи е добре? — попита Джон.
— Би трябвало всичко да е наред. Но ще го задържим тази нощ в интензивното за наблюдение. Защо не седнеш тук, за да ти нарисувам една схема и да ти обясня нещата по-ясно? — предложи тя.
Макар че Кара почти физически усещаше напрежението на Джон, той послушно се стовари на един стол и скръсти ръце.
— Мозъкът, както знаеш, се защитава най-вече от черепа, който действа като първата бариера при удар. — С химикалката тя начерта върху лист разрез на човешка глава. — Като бариера той действа доста добре, но освен това е и много твърд.
Тук тя се усмихна не само с устни, но и с очи. Повече като жена, отколкото като лекар, не се въздържа да забележи Кара.
— Както казах, в случая на Дани черепът му е по-твърд от обичайното. Работата е там, че понеже черепът е толкова твърд, мозъкът се нуждае от нещо, което да служи като възглавница. Иначе и най-лекият удар по главата може да накара мозъка да се удари във вътрешността на черепа и да станат сериозни поразии.
— Като синдрома при бебетата, когато ги разтърсиш силно — каза Кара. Беше се сблъскала с такъв трагичен случай още през първия месец като редови полицай.
— Точно така. — Този път усмивката, която приличаше на Кара на красивите звездички, които учителката на Трей слагаше в тетрадките му, беше насочена към нея. — Менингите формират една система от защитно покритие на мозъка. Слоят, който е най-близо до мозъка, се нарича пиа матер — мека обвивка. Върху него следва арахноидеята. — Тя добави още подробности към схемата. — Обвивката, която е най-близо и където парчето от куршума се е впило в мозъка на Даниел, е твърдата обвивка — дура матер. Макар че основната им роля е да защитават мозъка, менингите също така съдържат и кръвоносни съдове. Някои от тях са се спукали в резултат на удара, което най-вероятно е причината за кървенето в парка, и точно те ни отнеха много време при операцията, за да ги възстановим. Не исках да има риск от бъдещо разкъсване.
— Ти му спаси живота.
Майка й нямаше намерение да оспорва това.
— Екипът му спаси живота. Сама не мога да го направя. В момента е в реанимация. Знам, че с нетърпение чака да ти даде малко кураж.
— На вуйчо момчето! — Гласът на Джон прозвуча приглушено, като че ли думите минаваха през голяма буца на гърлото му. — Винаги мисли първо за другите.
— Добър човек е той — каза Фейт. — Влез да го видиш, за да не се притеснява. След това, понеже сигурно няма да си тръгнеш…
— И дяволът не може ме накара. — Брадичката му щръкна. Упорито. Решително.
— Сигурно не би се и опитал. Говорейки обаче като лекар, смятам да предпиша нещо за стомаха ти, което да не е кафе. — Тя посочи към една жена в униформа с весела щампа на маргаритки, която се появи на вратата. — Сестра Маккарти ще ти покаже реанимационното. И моля те да не оставаш много дълго, защото на Даниел му се събра доста за една вечер. След това защо не дойдеш при мен в закусвалнята на третия етаж, за да вземем нещо за ядене?
— Е, да, може да хапна нещо — каза той. А след това като огромно послушно агънце последва сестрата към реанимацията.
Майката на Кара го проследи с поглед. След това се обърна към дъщеря си.
— А ти? Искаш ли да хапнеш нещо, преди да тръгнеш обратно към Шелтър Бей?
— Ти оставаш тук.
Не го зададе като въпрос, но Фейт въпреки това му отговори.
— Не излъгах, когато казах на Джон, че прогнозата за Даниел е добра. Но при нараняване в главата всичко е непредсказуемо и в най-добрия случай. Така че аз оставам. За да сме подготвени за изненади.
Кара очакваше точно това.
— Е, да, може да хапна нещо — каза тя, без да иска повтаряйки думите на Джон. — Може би малко супа. Или половин сандвич. — Не се чувстваше гладна след всичкото ядене в деня на парада, но комбинацията от кафе и нерви беше започнала да се отразява на стомаха й.
В крайна сметка си поръча салата от скариди и тортелини, а Фейт яде вегетариански сандвич и зелена салата с обезмаслен дресинг.
— Знаеш ли какво правех, когато ти беше по-малка и ми идваха в повече ролите на майка, съпруга и лекар? — попита Фейт, докато си топваше листо спанак в дресинга.
— Работеше още повече? — Кара набоде на вилицата си парче тортелини.
— Е, да, и това правех. Обаче най-вече се преструвах, че съм Дона Рийд. Или героинята на Джейн Уайът — Маргарет Андерсън, майката от „Татко знае най-добре“[1]. В тази телевизионна комедия си представях алтернативния си живот, в който бях майка, която не ходи на работа, и единственият й проблем е да организира обед за клуба по бридж.
— Не знаех, че играеш бридж.
— Ами аз не играя. Нито пък голф, към който повечето доктори са явно пристрастени. Никога нямах достатъчно търпение за бридж. Но исках да ти кажа, че в тази моя фантазия не трябваше да се притеснявам за пациентите си, защото не трябваше да ходя на работа. Доходите на баща ти бяха предостатъчни, за да си купуваме всичко, което ни трябва.
— Но ти никога не си работила само заради парите — каза Кара. Истината е, че ако работохолик като д-р Фейт Бланшар седнеше наистина да си изчисли средната си почасова надница, тя вероятно ще се окаже по-ниска от тази на чистача, който в момента миеше пода на закусвалнята.
— Разбира се. Но така намирах спасение от напрежението. Освен това, тъй като в моя идеален свят от 50-те нямаше страшни непознати или побъркани деца, които стрелят в гимназиите, аз нямаше защо да се притеснявам къде си ти или какво правиш. Ти винаги беше в безопасност.
— Коя майка не би дала всичко за такова спокойствие. Добре и какво правеше по цял ден? В този телевизионен сериал на мечтите си? — Кара беше изненадана да разбере, че нейната логична и дори прекалено делова майка си е фантазирала каквото и да било да не говорим за един начин на живот, който д-р Фейт Бланшар без съмнение всъщност би намерила за умопобъркващо скучен.
— Е, като за начало аз се появявах с лека походка в кухнята, облечена с красива колосана домашна рокля и с наниз от перли на врата. Връзвах си розовата престилка…
— Мамо, сериалите от 50-те са били черно-бели.
— Това е така. Но във фантазията ми престилката винаги беше розова. Не онова грозно розово като на куклата Барби, а меко пастелно розово. Като скарида. — И тя посочи в салатата на Кара. — След това пускам кафеварката и слагам бекона да се пържи в тигана, а след това и филийките в тостера. И точно когато вадя бекона и пържените яйца…
— Които ти ни позволяваше с тате да ядем само на рождените ни дни. И на Деня на бащата.
— Холестеролът е истински убиец — кротко каза Фейт. — Тогава обаче хората още не са се притеснявали за него. И така, точно когато поставям тази запушваща артериите закуска на масата, ти и баща ти слизате по стълбите. Баща ти е облечен в сив изискан костюм.
— Странна униформа за шериф в малък град.
— Така е. Обаче той не беше шериф. Това е много крайно. Полицейската работа е опасна. Не, в моята фантазия Бен беше някакъв чиновник в града. Не съм съвсем сигурна какво точно работи, но службата му изисква да е облечен с костюм и вратовръзка и да носи куфарче. Но не е толкова стресираща, че да получи сърдечен удар на бюрото и да ме остави млада вдовица с малко дете, за което да се грижа.
Тя направи болезнена физиономия, пресегна се и сложи длан върху ръката на Кара.
— Извинявай. Това беше много необмислено.
Кара сви рамене.
— От фантазиите не се изисква да са коректни. Ако бяха такива, щяха да са скучни. Така че… — Тя хапна още малко от салатата. — Понеже на мен самата ми е нужна малко терапия с фантазии, давай нататък.
— Ами, докато шетам из кухнята, без да е нужно да разменим нито дума на тема „защо не можеш да излезеш от дома, облечена като Мадона на концерт“, ти се появяваш облечена в едно сладко пухкаво пуловерче и поличка, а косата ти е стегната в идеално сресана опашка.
— Не беше като Мадона. — Вкусовете на майка й винаги я теглеха по-скоро към класиците — Бах, Бетовен, Моцарт. И Чайковски. При което Кара се замисли колко е чудно всъщност, че Сакс и майка й имат нещо общо. — Беше като Синди Лопър[2] — поправи я тя. — „Момичета, които се забавляват“ звучеше… ами, забавно.
Тази фаза беше продължила цели две седмици в девети клас. След това, като осъзна, че не е от типа „забавляващи се момичета“ на Синди Лопър, тя се беше върнала към скучния си „никакъв“ стил.
— Лесно е да го кажеш. На теб не ти се налага да бдиш над дъщеря си, за да не излезе навън облечена така, все едно ще участва в порнофилм. Слава богу, че училището в Шелтър Бей беше наследило нещо от католическата образователна система и държеше на униформите, което значеше, че поне в учебни дни винаги изглеждаше прилично.
Тъй като в момента си говореха много приятно, Кара реши да не споменава, че тази прилична униформа от плисирана поличка, бяла блузка и чорапи до коленете е може би най-използваната в порнографските филми.
— Ти ме посрещаш с „Добро утро, мила мамо“, а аз отговарям „Добро утро, хубавото ми сладурче“.
— Чакай малко, че от това последното наистина започна да ми се повдига.
— Всички се усмихваме доброжелателно един на друг и сядаме да хапнем на спокойствие хубавата си закуска. Разбира се, баща ти чете вестника, но ние двете с теб обсъждаме планове за гостенките с приспиване, които чакаш през уикенда. Аз ти обещавам, че ще има прясно изпечени курабийки и малки кексчета, на което ти се усмихваш. След това ти подавам кутията с обеда…
— С Ани Оукли — спомни си Кара.
— Да, това е един мъничък елемент от реалността, на който е позволено да остане във фантазията — съгласява се Фейт. — Целувам те за довиждане и оставам да те погледам от вратата как подскачаш весело по пътечката към училище. След това подавам на Бен куфарчето, целувам го също по бузата и стоя до вратата, наблюдавайки го как отива до колата, влиза в нея и потегля. Махам на съседката Джанис от другата страна на улицата. И тя прави същото като мен. Понеже, разбира се, моят живот и нейният са досущ еднакви.
— Това е ужасяващо като „Степфордските съпруги“[3].
— Обаче за нас не е проблем, понеже книгата още не е написана. И тъй като никой не ни е казал, че обичайното състояние на човек е да бъде нещастен, ние вярваме на всичките лъскави списания, които само подсилват чувството ни за пълно домашно блаженство.
— Значи в тази фантазия всички сте пили от вълшебната отвара „щастлива домакиня през 50-те.“
— Вярно е — въздъхна майка й. — Обаче пък каква чудесна отвара!
— Ох, не ми се ще да го призная — каза Кара, прокарвайки ръка през косата си. — Но твоята доста се доближава до моята собствена фантазия как Джерард Бътлър се появява на вратата с голям флакон сметана за пръскане.
— Ах, вездесъщата сметана — въздъхна Фейт. — Аз имах една подобна фантазия за Робърт Редфорд.
— Стига бе!
— Сериозно. — Майка й изглеждаше доволна като коте, намерило чиния с каймак. — И с Пол Нюман. Та значи Пол, Робърт и аз сме в Бразилия, където е много горещо и много, много страстно.
Самата мисъл, че майка й си е фантазирала тройка с Бъч Касиди и Санданс Кид, направо й блокира мисленето.
— Мамо, толкова информация ми стига — каза Кара, опитвайки се да изтрие нежеланите еротични образи от главата си. — Може ли да се върнем пак към петдесетте, когато всички женски страсти са се въртели около перфектната формичка за печене?
— Да, май е по-безопасно — съгласи се Фейт. — И така, докато те гледам как подскачаш по пътеката пред къщата, а баща ти потегля с колата по красивата улица с редици дървета покрай нея, макар да знам, че така не бива, аз си позволявам за миг да си помисля, че ти си по-хубава от детето на Джанис, а съпругът ми е по-симпатичен от нейния. После радостно шетам из къщата, като си пея на глас. Нещо от мюзикъл. Например от „Южен Пасифик“. После Джанис и Хелън, съседките, идват за сутрешното кафе. Хелън е донесла страхотния си кекс с канела и глазура.
— Понеже въглехидрати и калории не съществуват.
— Разбира се. След като си тръгват, не съм съвсем сигурна какво правя, понеже това никога го няма във фантазията. Вероятно чета някакъв дълбокомислен роман.
— Например „Война и мир“.
— Да, това става. Макар че „Ана Каренина“ е по-хубава книга. Така или иначе, денят минава за нула време, ти се прибираш от училище и двете сядаме да хапнем курабийки…
— Които ти си изпекла, както си четеш „Война и мир“.
— Точно така. След това, като сме си поприказвали хубавичко като майка и дъщеря, ти послушно изтичваш нагоре към стаята си да учиш, а аз се захващам с вечерята.
— Месо и картофи.
— Е, разбира се, няма да храня Бен с готова пица. Любимото му е задушено месо със зеленчуци. С бели хлебчета и свежа зелена салата. Докато му подавам вече готовото мартини, той ми казва колко хубаво ухае вечерята. Много обичам да ми прави комплименти.
Този път усмивката на майка й странно напомня тази на Дона Рийд.
— Слагам вечерята на масата, свалям престилката, паля свещите и ние сядаме да вечеряме и да си говорим как е минал денят ни.
— Не че ти имаш с какво да участваш в разговора — посочи Кара. — Освен може би да направиш литературен анализ на книгата.
— Вярно е. Но това няма значение. Понеже само това, че сме заедно, ние тримата, завършвайки деня си в моята приветлива кухня, ме кара да се чувствам абсолютно цяла. И доволна от моя чудесен, перфектен живот. И моето чудесно, перфектно семейство.
Фейт отново въздъхна.
Кара също. После каза:
— В момента не мога да преценя кое повече ме плаши — че този старомоден антифеминистки сценарий толкова много ме привлича или че ти си го измислила.
— Не съм го измислила аз. Измислили са го телевизионните сценаристи, които без съмнение са мъже. И макар наистина да е ужасен, той ми помогна да преживея най-трудните моменти, когато носех по три дини под една мишница — Тя отпи от водата и погледна Кара над ръба на пластмасовата чаша — Но никога не съм преживяла нищо толкова тежко, колкото преживя ти.
Това комплимент ли беше?
— Сега съм добре.
— Не съм и очаквала друго. В рода ни няма слабаци. Но онова, което най-много ме възхищава, е, че не позволи смъртта на Джаред да разсипе сина ти. Не съм сигурна дали на твоята възраст щях да се справя толкова добре.
Кара, която тъкмо се готвеше да сложи вилицата в устата си, я изпусна на масата. Този път нямаше грешка — това определено беше комплимент.
— И представа нямаш колко много означава това за мен. — Сякаш никога в живота си не беше казвала нещо толкова вярно. — Да чуя от теб тези думи.
— А ти пък нямаш представа колко ме е срам да разбера, че ти си имала нужда да ги чуеш, а аз не съм ги казала. — Фейт замислено докосна носа си с пръсти. — Като гледам теб и Трей, започвам да имам чувството, че не съм била много добра майка.
— Не говори глупости. Страхотна беше. Е, може би не си била Дона Рийд или Маргарет Андерсън, което честно да ти кажа не знам дали щеше да ми хареса, но определено беше модел за подражание.
— Обаче ти стана шериф, а не лекар.
— Така е. — Кара вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Но точно ти ми показа, че една жена може да стане каквато си поиска. Даже и шериф.
Изражението на Фейт омекна.
— Е, и това е нещо предполагам. — Тя вдигна очи. — Джон пристига.
Кара последва погледа й към мъжа, който се провираше между масите. Закусвалнята беше учудващо пълна за това време на нощта.
— Той си пада по теб, да знаеш — каза тя на майка си.
— Знам. И Бен знаеше. Той ми каза…
— Какво ти каза? — попита Кара, след като Фейт замълча.
— Че ако нещо се случи с него, да помисля дали да не се омъжа за Джон О’Роарк. Смяташе, че той ще се грижи добре за мен.
— О, божичко! Това вече е толкова странно, че… — Наистина беше дълъг и изтощителен ден.
— Смяташ за странно, че баща ти ми е мислил доброто?
— Не. Странното е, че това е абсолютно същото, което Джаред направи, когато замина за армията. Той ме остави на Сакс да ме пази.
Майка й вдигна вежди.
— Това не съм го знаела.
— Сакс никога не ти е бил любима тема, затова така и не споделих подозренията си навремето. Но онзи ден той сам ми призна.
— А пък аз съм си мислила, че той сваля момичето на приятеля си.
— Никога не го е правил.
И беше истина. Тя самата беше инициаторът на онази целувка. Която започна като целувка от благодарност. Но после се превърна в нещо друго. Нещо, което можеше да стане опасно, ако Сакс беше позволил. Но той не го направи.
Тогава, преди години, се беше почувствала засрамена. И благодарна. Сега обаче осъзна, че въпреки уж нехайното му поведение даже и като младеж той е притежавал желязната дисциплина и чувство за чест, които няма как да не са му помогнали през годините в армията.
— Разбирам. — Майка й изпусна дълго сдържан дъх, допря салфетката до устните си, а после я постави на масата, докато се изправяше да посрещне Джон, който вече беше почти до тях. — Вероятно съм преценила грешно. Но той току-що се върна от война. Даже още няма работа, доколкото разбирам. Даниел Съливън е много по-подходящ за съпруг.
— Аз не съм тръгнала да си търся съпруг.
Това определено беше вярно.
Но тъй като вниманието й вече беше насочено към заместника на Кара, Фейт не успя да чуе последната реплика. Или по-вероятно предпочете да не я чува.