Джоан Рос
Завръщането (23)

23.

Сакс си помисли, че това съвсем лесно може да му стане приятен навик: седи на верандата, свири на китарата си „Гибсън Кристоферсън“ под акомпанимента на нощния дъжд по покрива и гледа как Кара Конуей приближава с колата по алеята към дома му.

Точно си мислеше, че един истински джентълмен би се затичал към колата с отворен чадър. За съжаление обаче, макар че и никой не би го описал като джентълмен, той нямаше как да го направи, понеже нямаше чадър.

Явно и тя нямаше. Или пък бързаше прекалено много, за да вади чадър. Защото след като отвори вратата на патрулния джип, тя се затича през алеята към стълбите.

— Извинявай — изрече задъхано тя, докато отмяташе мокрия бретон от челото си. — Не очаквах да се забавя толкова.

— Не се притеснявай. — Той остави китарата. — И без това нямах нищо важно за правене.

Тя погледна през рамото му към слабо осветената къща.

— Трей заспа ли?

— Заспа като къпан още в колата. Сложих го в леглото в стаята за гости горе, проверих го няколко пъти — не е мръднал и спи като агънце.

— Беше много вълнуващ ден за него — каза тя. — Парадът, всичкото това ядене, зарята, после инцидентът с Дани… Не че ти нямам доверие, но нали може и аз да го погледна?

— Разбира се. Нали помниш откъде се минава?

Макар че по принцип трудно се изчервяваше, този път бузите й бързо се обагриха.

— Все някак ще го намеря — кротко отговори Кара.

С тези думи тя влезе в къщата, а на него му идваше да си удари главата в стената от яд.

Мамка му. Как може да е толкова глупав? Да й припомни, че той знае, че именно тук тя и Джаред бяха намерили любовно гнезденце, когато бяха в гимназията. Баба му и дядо му бяха заминали на гости в Луизиана. Тъй като им беше обещал да наглежда къщата, докато ги няма, Коул даде на най-добрия си приятел ключа, за да могат двамата да прекарат тук една романтична вечер.

Сакс се чудеше какво ли би казала тя, ако разбере, че той знае също, че именно тук тя и Джаред бяха подарили девствеността си един на друг. Макар че Джаред не беше от приказливите, не беше нужно да си гений, за да разпознаеш всички признаци на следващата сутрин, когато бяха отишли за риба. Джаред се хилеше, като че ли е спечелил от лотарията, макар че при риболова загуби хубавата си въдица и макарата, след като една акула захапа стръвта и отплава с ценните му такъми.

Въпреки че по онова време Сакс вече се ползваше от услугите на „дашните“ местни момичета, той никога не се беше чувствал така, както изглеждаше тогава Джаред Конуей. Нито тогава. Нито по-късно.

— Този е от забранените плодове, моето момче. — Каубоя, облегнат на една от колоните на верандата, всъщност повтори на глас мислите на Сакс. — Значи няма как да не е най-сочният и вкусният.

— Вече не е забранен — намеси се Ранди. — Щото нали мъжът й са го гръмнали.

— Тъжна работа, вярно — каза и Джейк в несвойствена проява на съчувствие. — Обаче ако оттогава досега не е виждала мъж, то сигурно само да я пипнеш и ще избухне в пламъци.

А нали и на самия него точно това му трябва?

— Вижте, пичове, ако няма да се върнете, откъдето и по дяволите да сте дошли, що поне не млъкнете, мамка му?

— Да не мислиш, че на нас ни харесва да висим и да те гледаме как те мачка една женска? — тросна се Каубоя.

— Абе що просто не я свалиш — заключи Джейк. — За да можем и ние да преминем към следващата мисия.

— И каква е тази мисия? — Сакс за пореден път се опита да накара поне един от тях да му каже защо са толкова твърдо решени да го преследват. Би разбрал, ако са ядосани, задето той е жив, а те са мъртви.

Това го разбираше.

Той самият сигурно щеше да се чувства така, ако ролите бяха разменени.

Проблемът беше, че те се държаха точно както едно време, когато в свободните часове си бъбреха и обсъждаха жени.

— Каза ли нещо? — попита Кара от вратата.

— Май си говоря на глас. — Сакс издиша шумно. — Как е малкият?

— Както каза. Спи като къпан. Мисля, че ако сега удари тайфун, той и него ще проспи.

Без да чака покана, тя седна на стола до него и уморено разтри врата си.

— Притеснявах се, че след всичките приказки за герои днес — да не говорим за това, което се случи с Дани — може да започне да мисли за баща си. След като застреляха Джаред, той не спа седмици наред.

— Малкият доста ми говори за Джаред — каза Сакс. — Че е бил герой и така нататък. Говори и за теб.

Думите излязоха от устата му, преди да може да ги спре. По дяволите. Какво в тази жена винаги го караше да действа, без да мисли?

— Така ли? — Нежната женска ръка, която той още не можеше да си представи как държи оръжието, закачено на колана й, застина. Раменете й се стегнаха. — И какво каза?

— Нищо особено. — Той сви рамене. — Просто разкри всичките ти тъмни и дълбоки тайни.

— Добър опит, Дюшет. — Тя отново се отпусна. Донякъде. — Обаче аз нямам никакви тъмни и дълбоки тайни.

И твоят опит беше добър, сладурче.

Биваше си я. Сигурно беше развила тази способност да се държи уклончиво от разпитите на заловените престъпници в участъка. Но и него годините, прекарани в армията, го бяха научили да разпознава лъжата. Защото, когато си имаш работа с враг, който не носи униформа, понякога животът ти зависи само от инстинктите.

— Как е Дани? — попита той, след като реши да не подхваща болезнената тема точно сега. Имаше време да разбере какво точно се е случило в Оушънсайд. А и можеше да потърси в „Гугъл“, макар да предпочиташе самата тя да му каже. — И Джон?

— Джон се побърква от нерви. А Дани трябва направо да си купи билет от тотото, защото поне тази вечер е най-големият късметлия на земята.

Разказа му за куршума и за фрагментите.

— И още ли мислиш, че е злополука?

— Не знам. Това е логичното обяснение. Обаче…

— Мислиш, че съвпаденията стават малко в повече. Две злополуки с огнестрелно оръжие в един град, където не е имало такова нещо през последните шест години.

— Откъде знаеш това?

— В днешно време човек какво ли не може да намери в интернет. Ежемесечните отчети на полицията от години наред са в архива на уебсайта на местния вестник.

— И все пак няма връзка. Освен ако някой не бъде притиснат от виновната си съвест да си признае, случаят с баща ми е приключен. — Тя отново потърка тила си. — Освен това трябва да се занимаем и с твоето тяло.

— Свободна си да правиш с него каквото пожелаеш.

Тя замълча. Отвори уста. После я затвори. Почти чуваше как мозъкът й работи на тройни обороти, обработвайки двусмислената фраза, която сама не беше осъзнала как се изтърколи от езика й.

Сакс можеше просто да не й обърне внимание.

Вероятно така трябваше да направи.

Божичко, всяка жена с грам мозък в главата си сигурно би предпочела общителния Дани Съливън пред бившия „тюлен“, преследван от мъртвите си бойни другари.

Ако имаше сестра, Сакс със сигурност би искал тя да излиза точно със Съливън.

— Нямах предвид в сексуалния смисъл — каза тя.

— Знам. — Той се усмихна. — Просто възможността беше твърде добра, за да не се възползвам.

— Странно нещо.

— Кое?

— Че спомена за възможност, от която не си се възползвал.

Значи и двамата са си мислили за онази целувка. Която, ако и тя си беше мислила същото като него, му даваше предимство пред Съливън. А това само накара Сакс да се чувства още по-виновен, отколкото когато оцеля в Хиндукуш, понеже беше толкова долно да изиграе човек, който лежи в болницата, след като е бил прострелян в главата.

— С майка ми си говорихме за теб тази вечер.

Явно предимството пред Дани беше дотук. Д-р Фейт Бланшар винаги го беше смятала за пълен непрокопсаник.

— Едва ли е било за хубаво.

— Всъщност беше. — Тя завъртя рамене. Отново разтри тила си. Макар че изглеждаше срината от умора, нервите й бяха толкова опънати, че той нямаше да се учуди, ако тя иззвъни и се скъса като пренатегната струна на китара.

— Ама че съм ужасен домакин! Искаш ли нещо за пийване?

— Разбита съм. И съм с колата. Ако пия алкохол, това съвсем ще обърка нещата.

— Майка ми донесе малко сладък чай днес следобед.

— Това звучи страхотно.

Той се изправи и влезе в къщата, за да донесе напитките, като решително се опитваше да не обръща внимание на подигравките от „неговите призраци“, задето има женски чайчета в хладилника.