Джоан Рос
Завръщането (35)

35.

Кара беше шокирана. Измъчвана от срам, че я бяха хванали неподготвена. Но най-вече беше адски ядосана.

Който и да е бил нападателят, той не само я беше пребил, макар че и самият той отнесе доста ритници. Беше осквернил дома й, по дяволите! Ако синът й беше тук, а не в „Бон тан“ със Сакс…

Всички майчински инстинкти се надигнаха в нея, побеждавайки болката, докато медицинският екип, който пристигна с виеща и святкаща лампа на линейката, се захвана да й помага.

Явно единственият късмет в цялата история беше, че понеже точно звънеше на майка си, когато нападателят скочи върху нея, Джон, който е чул боричкането, беше успял да се обади, където трябва. Лошото беше, че не можеше дори да си представи какъв ужас е изживяла майка й, чувайки как някой пребива собствената й дъщеря.

— Не искам да ходя в болницата — за пореден път повтори тя.

Единственото, което искаше, беше да се обади на Сакс и да го предупреди да не води Трей вкъщи, докато линейката е още тук. Кайл Мърфи, младият й заместник, беше загубил ума и дума от притеснение. Макар че беше умно и активно момче, той все пак беше излязъл от колежа едва вчера и беше зелен и неопитен. За него даже разследването на строшени пощенски кутии още беше трудна работа.

Междувременно, след като бяха снели показанията й, двамата детективи от щатската полиция започнаха да събират пръстови отпечатъци. Леле, какво ли ще каже майка й, като види тази бъркотия! Кара категорично отказа да седне на дивана. В никакъв случай не искаше да нацапа с кръв снежнобялата тапицерия.

— Били сте в безсъзнание — каза медицинската сестра.

— Само за секунда. Едва ли даже и толкова. Сигурно наносекунда. Най-много.

Да не забравя — трябва да повикам фирма за почистване, преди майка да си дойде. Междувременно защо не се изнесат всичките тези хора? Или поне да й дадат проклетия телефон?

— Носът ви изглежда е счупен — каза един от медиците.

Наистина много я болеше, в това нямаше съмнение. Тя внимателно промуши пръст под пакета с лед, който бяха поставили на лицето й. Носът й, който винаги си е бил лекичко изкривен наляво, сега май беше добил размер на картоф.

— Като медицинско лице би трябвало да знаете, че често не е възможно да се диагностицира счупен нос, докато не спадне отокът — засече го тя. — Вижте какво, ще пия един тиленол. Освен това майка ми е лекар. Ако наистина е счупен, тя ще го оправи.

— Майка ви е невролог.

— Именно, значи ако имам и сътресение на мозъка, тя и за това ще се погрижи. — Действително Джон О’Роарк беше извикал спешните служби, след като чул какво се случва по телефона, така потвърди заместникът й.

— Ще се оправя. Сериозно ви говоря. А ако гушна букета заради сътресението, обещавам да не ви съдя.

Медикът тъкмо отваряше уста, за да продължи спора, когато всички замръзнаха на място заради оглушителното свистене на автомобилни спирачки отвън.

Поглеждайки през прозореца, Кара видя познатата бяла спортна кола с оранжевите ивици на предния капак. Сакс Дюшет изскочи от камарото със скоростта на куршум. Въпреки особените обстоятелства, Кара нямаше как да отрече, че едва ли има по-успокоителна гледка от това как той тича през красивата зелена морава към къщата.

По пътя от „Бон тан“ до къщата на Фейт Бланшар, докато натискаше газта на камарото до дупка, Сакс си беше повтарял наум молитви, които смяташе, че отдавна е забравил. Едно време, когато правеха нелегални гонки на плажа, най-доброто му постижение беше да вдигне скоростта от нула до сто километра в час за четири секунди, а петстотинте метра разстояние изминаваше за тринадесет цяло и осем секунди. Ако имаше време за това в момента, щеше да остане изненадан, че е бил собствения си рекорд.

— Добре ли си? — Още не я бяха поставили на носилката, но Кара вече седеше на пода в хола.

Сакс мислеше, че по-голяма паника няма как да го обхване. Но сгреши. Разтуптяното му сърце направо се срина в петите, когато видя разкъсаната й риза, цялата изцапана с кръв.

Той избута медиците и младото полицайче, което едва ли беше навършило години, за да има шофьорска книжка, и клекна пред нея.

— Добре съм… Е, хубаво де, не точно добре — призна тя, когато той въпросително вдигна вежди. — Но се опитвам да им кажа на тези хора, че не искам да ходя в проклетата болница.

Успокои се, като я видя колко е активна. Това показваше, че макар да изглежда ужасно, нараняванията няма как да са много тежки. Понеже беше гледал как медикът на неговия военен екип оценява ранените след операция, Сакс реши, че Кара сигурно би заслужила зелено етикетче „придвижва се на собствен ход“. Макар да забеляза, че тя се сви от болка, когато се опита да кимне с глава към медиците.

— Къде е Трей? — попита тя. Макар това почти да не беше възможно, тя дори пребледня още повече под грозните рани на лицето, като погледна през прозореца към колата. Какво, да не би да си беше помислила, че той би довел малкия при такава сцена?!

— Коул го заведе у нашите.

— Не си му казал нищо, нали?

— Първо на първо, нямаше какво да му кажа, тъй като още не знам какво се е случило. Разбира се, че не съм му казал. Просто обясних, че имам да свърша една работа.

Тя въздъхна.

— Благодаря ти. — Облекчението блесна в красивите й кехлибарени очи. Утре всичките синини щяха да изглеждат още по-зле.

— Как разбра да дойдеш тук?

— Джон ми звънна от болницата. След като се е обадил на службите.

— Майка ми сигурно много се е зарадвала, че звъни на теб.

— Всъщност идеята била нейна.

— Я гледай! — каза Кара. — Май трябва да мина през църквата „Сент Андрюс“ да запаля свещичка, понеже явно се случват чудеса.

Проявата на чувство за хумор, добавена към явно бойния й дух, допълнително успокои Сакс.

— Има време и за това. — Искаше му се да я докосне. Не за да се любят. А за да я успокои. Изпитваше огромно желание да погали косата й, лицето, да я прегърне. Но не смееше, за да не й причини болка. — Като излезеш от болницата.

— И ти ли ме предаде? — Тя скръсти ръце пред разкъсаната си камуфлажна риза. — Мислех, че си ми приятел.

— Приятел съм ти. И трябва да се грижа за теб. Затова ти давам избор — или сама се качваш на носилката, или ще те вдигна и лично ще те тръшна на нея.

Тя успя да му хвърли бесен поглед. Още един добър знак.

— Грубиян.

— Това е положението. — Той също предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си и я погледна предизвикателно. — Е, какво решаваш?

Тя изпусна ядосано въздух през подпухналите си устни. Като я гледаше, Сакс трябваше да се насили да не се отклонява от задачата си в момента. Първо да й осигури добри медицински грижи, а после да я вкара в леглото. Сама, разбира се. А после да реши какво ще прави с Трей.

Накрая, когато всичко се уталожи, щеше да намери копелето, което й е причинило това, и да го смачка от бой, но бавно и мъчително.

— Грубиян — измърмори тя още веднъж, но все пак се изправи.

Сакс веднага я подхвана за ръката, санитарят я поде от другата страна. Макар да се държеше много смело, Кара определено се олюляваше на краката си като пияна.

Поставиха я на носилката и закопчаха коланите.

— Идвам с нея — каза Сакс.

— Съжалявам, господин Дюшет — отговори лекарят от спешната помощ и то с доста сериозен тон. — В линейката се допускат само членове на семейството.

Сакс за миг помисли дали да не напомни, че е герой и градът е направил парад в негова чест — сигурно щяха все пак да го качат в линейката. Но като прецени колко малко е пространството в линейката, както и че не бива да пречи, ако се наложи някаква помощ по пътя до болницата, той не настоя.

— Ще дойда при теб още преди да са приключили с изследванията — обеща той.

Тя наклони глава, присви очи, от което му стана ясно, че я боли даже при такова малко движение. Очевидно имаше силно главоболие.

— Болницата е на десет минути оттук — каза тя. — Едва ли ще се върнеш да работиш в „Бон тан“, значи ще останеш тук да говориш с ченгетата, така ли?

Той много добре усещаше накъде върви разговорът. Ако каже „не“, тя ще го обвини, че лъже. Ако й каже истината, сигурно ще му напомни, че тук тя отговаря за спазването на закона и не е негова работа да си вре носа навсякъде.

— Да.

— Тук нямаш никаква официална роля, Сакс.

— Може да не е официална — съгласи се той, — но някой те е пребил жестоко, Кара. Нарочно. Ако искаш, може да ме обвиниш, че се държа като неандерталец, а ти си силна и независима жена, обаче в момента съм адски бесен. Затова, да, ще последвам пещерните си инстинкти, за да разбера какво точно са открили дотук детективите, които направиха на нищо кухнята на майка ти с този прах за отпечатъци. И ако нищо не са открили, аз ще го сторя.

— Тоест вземаш закона в свои ръце, така ли?

— А ти какво против имаш?

Тя замижа за малко от болка или опитвайки се да се успокои.

— Имам много неща против. Ще ги обсъдим по-късно.

Тя отново отвори пълните с болка очи и погледна право в неговите.

— В момента искам само този цирк да приключи, за да мога да се обадя на майка си и да я успокоя, да измисля какво ще обяснявам на сина си, да се върна на работа и лично да задържа виновника. И ако се намесиш в разследването по какъвто и да било начин, Дюшет, аз лично ще те заключа в килията на шерифството и ще хвърля ключа.

Тя не говореше сериозно. И двамата добре го знаеха. Кара Бланшар Конуей наистина беше станала много по-силна в годините, през които не я беше виждал, и това беше логично, като се има предвид какво беше преживяла. Както казват хората, има само един човек по-силен от морски пехотинец и това е жена му.

Истината обаче беше, като се махнат синините и раните, че това ново самочувствие, което тя носеше като втора кожа, адски много й отиваше.