Джоан Рос
Завръщането (17)

17.

Дани Съливън, племенникът на Джон, още приличаше на Дони Озмънд. Имаше същата въздълга коса, която падаше над челото му, мили очи и трапчинки, които се появяваха на бузите му, като се усмихне.

А той се усмихваше широко, докато излизаше иззад сергията, където прилежно продаваше издялани от дърво морски животни, птици и морски фарове, измайсторени от вуйчо му, за да отиде при Кара и Фейт.

— Страхотен ден! — Дани поздрави и двете с озмъндовата си усмивка. — Браво Кара, страхотна работа свърши да държиш нещата под контрол!

— Благодаря. Все пак Шелтър Бей не е като „Закон и ред — умисъл за престъпление“. Най-тежкият проблем, който имахме с Джон, беше да озаптим Рон Бонъм и Джим Флин, които се опитваха да се сбият. Обаче даже и това не беше много вълнуващо, понеже бяха изпили толкова бира, че не можеха да станат от местата си.

— Вуйчо Джон каза, че ги закарал в шерифството да изтрезнеят.

— Няма да стоят там дълго. Ще ги пусне довечера, стига жените им да дойдат да си ги приберат.

— Ако бях на мястото на Рон, най-вече след като преобърна щанда със сладкишите, щях повече да се страхувам от жена си, отколкото от теб и Джон.

— Е, да, особено когато паят с боровинки на Памела, с който тя спечели щатското състезание, се оказа разплескан на тревата, и аз не бих искала да съм в колата при семейните разисквания — съгласи се Кара.

— За какво се скараха?

— Много не им се разбираше какво говорят, но според свидетелите не могли да стигнат до съгласие кой е най-хубавият мач в чест на Гражданската война за всички времена. — Ежегодното състезание между футболните отбори на Орегонския щатски университет и Орегонския университет датираше още от 1894 година и беше сред най-очакваните събития на сезона. Всеки истински почитател си имаше мнение кой е най-хубавият игран досега мач. Едно нещо, за което всички се съгласяваха, е, че в тази „гражданска война“ няма неутрални — или предпочиташ черното и оранжево на „бобрите“, или зелено и жълто на „патиците“. И двете цветови комбинации изглеждаха ужасно, ако ги облече жена, помисли си Кара.

— Та Рон, който е от феновете на Орегон, настояваше, че най-хубав е мачът от 2008 година — разкри тя.

— Мъгливият мач — каза Дани. — Даже телевизионните камери накрая не можеха да следят къде е топката. Но „Патиците“ все пак биха.

— Явно. Обаче Джим, който е учил в Орегонския щатски университет, настояваше, че бил мачът от 1962 година.

— Да, техният нападател ритна топката в спирала, която случайно се удари в крака на един от „Патиците“ и отскочи в ръцете на „Бобрите“. Куотърбекът Тери Бейкър хвърли тринайсетметров пас и донесе на „Бобрите“ победа и пътуване до финала във Филаделфия. А самият той получи трофей за най-добър футболист.

— Какво е това при мъжете — да не могат да си спомнят, че са им поръчали да купят хляб от магазина, обаче да помнят някакъв си футболен мач до най-дребната подробност?

— Турнирът не е някакъв си футболен мач. Това е цяла религия. А и аз съм учител по история. — Трапчинките се появиха на приветливото му лице. За съжаление обаче Кара не усети нищо в себе си да трепне. — Обичаме да се вглеждаме в миналото. Даже точно тази сутрин си спомних роклята, която ти носеше на абитуриентския. Страхотно изглеждаше.

— Беше някакъв кошмар от пурпурен тюл. — Кара даже се чудеше откъде й беше дошло да се издокара в стила на петдесетте години. Цветът отиваше на червеникавокестенявата й коса, обаче разните воланчета и подплата бяха абсолютен ужас.

— Според мен беше много хубава. Женствена… Знаеш ли, мислех си…

— Здрасти, майче!

Спаси я синът й.

Кара тъкмо се бореше да измисли някакъв начин да откаже предстоящата покана, когато Трей се затича към нея, ухилен до ушите. Тя се опита да си спомни кога за последен път го е виждала толкова безгрижен и щастлив и не можа да се сети.

Освен това беше вир-вода мокър.

— Какво си направил?

— Нищо. Обаче познай какво?

— Какво?

— Сакс каза, че мога да му помогна да обучи Велкро.

— Господин Дюшет ти каза за кучето?

— Да. Обаче ми каза да му викам Сакс. Може ли?

— Ще видим.

Широката усмивка се изпари като сутрешна мъгла, разпръсната от слънцето. Раменцата се свиха нещастно. Приличаше на илюстрация на тъжно осемгодишно момче.

— Винаги като кажеш това, значи „не“.

— Невинаги — отбеляза Фейт, която беше дошла на празненството след смяната в болницата. — Понякога на родителите им трябва малко време да обмислят нещата.

Той измърмори нещо под носа си.

— Моля? — попита Кара.

— Нищо.

Кара направо се изкуши да погледне към полицейските си кубинки, за да провери дали не са се превърнали във вещерски обувки с извити върхове. Като гледаше как радостта се изпарява от лицето на сина й, тя се почувства като злата вещица от Запада.

— Казах, че ще помисля — напомни му тя. — А ти още не си ми казал какво се е случило.

— С дрехите ти — добави Фейт, когато въпросът на Кара беше посрещнат с неразбиращ поглед.

— Чисто мокър си — отбеляза Кара.

— А, това ли? — Той погледна подгизналата си пехотинска тениска. — Аз със Сакс се бихме с водни пистолети. И аз спечелих!

— Браво на теб! И се казва „Аз и Сакс“ — механично го поправи Кара.

Огледа се наоколо и, естествено, видя Сакс, тръгнал към тях, придружен от огромното си куче.

Първата й мисъл, когато видя водните пистолети в ръцете му, беше, че не иска Трей да играе на война. Разните пластмасови фигурки на различни бойци са едно нещо. Все пак Джаред беше купил тези играчки за сина им през годините за рождени дни и за Коледа. Бяха малки и не приличаха на истински.

Естествено, жълто-зелените водни пистолети не приличаха по нищо на истински оръжия. Но, макар че самата тя беше полицай второ поколение, самата идея Трей да стреля по някой даже и на ужким не й харесваше.

— Това са просто играчки — измърмори Фейт, когато момчето се затича към мъжа с кучето. — Ти носеше един смешен пистолет в розов кобур навсякъде, когато беше колкото него.

— Тогава времената бяха различни. Не си спомням деца да са разстрелвали съучениците си в класната стая, когато бях малка.

— Не можеш да го държиш изолиран от света. Освен това миналата вечер, когато ти разследваше посегателството срещу пощенската кутия, той изобрети доста приличен пистолет от конструктора си.

— Това не си ми го казвала.

— Прибра се късно. А и прецених, че не е толкова важно. Имам снимка на баща ти, преоблечен като Даниел Буун^[1] за нощта на Вси Светии, с кожената шапка и пушката. Ти пък се правеше на Ани Оукли^[2]. Пък виж, и двамата сте станали чудесни хора.

— И аз така казвам — обади се Дани Съливън, за когото Кара дори беше забравила, че е още там.

Като разбра, че той все още чака отговор, тя каза:

— Съжалявам, но не си падам много по излизане на срещи.

— И по яденето ли не си падаш?

— Разбира се, че си пада — намеси се Фейт.

— Мислех си дали не може да хапнем в „Рибената къща“ по някое време другата седмица. И след това да видим блус клуба на плаза Кенън.

— О, Дани — каза Кара, едва потискайки въздишката си. — Просто не е подходящ момент. Занимавам се с един нов случай, който изисква много внимание, а имам и едни стари папки, които искам да прегледам, а освен това и Трей…

— Аз ще гледам Трей — някак твърде активно се намеси Фейт.

— Само една вечеря — каза пак Дани, явно, за да й покаже, че той не иска да участва в сватовническите напъни на собствената й майка. — Човек все трябва да яде, нали така?

— Ще трябва да е рано вечерта… — поколеба се тя.

— Ще те върна у вас преди десет.

С периферното зрение тя видя, че Сакс се приближава, докато Трей подскачаше и се въртеше около него също толкова ентусиазирано, колкото и кучето.

Синът й не беше единственият мокър. Бялата тениска, в която Сакс се беше преоблякъл след парада, беше полепнала по мускулестите му гърди така, че през нея премина вълна от възбуда, на каквато трапчинките на Дани Съливън не можеха и да се надяват.

Господ да й е на помощ, може би в крайна сметка наистина си падаше по лоши момчета.

— Вторник — отстъпи тя. — Ще се опитам да приключа работа до шест часа. Може да се срещнем в участъка, ако не е проблем за теб. — Щеше да се чувства като гимназистка, ако дойдеше да я вземе от къщата на майка й.

— Значи в шест. — Усмивката му беше бърза, весела… и напълно безобидна. След като успешно приключи мисията си, той се върна към сергията с дърворезбарските произведения, като мина покрай Сакс.

— Гледай ти каква работа — измърмори Фейт, докато двете наблюдаваха как двамата мъже си размениха враждебни погледи. — Май се появи и конкуренция.

— Мисля, че си правиш много прибързани изводи.

— Може и така да е. — Докато Сакс продължаваше да върви към тях, Дани се подаде на импулса и му хвърли необичайно студен поглед през рамо. — А може и да не е. Разбира се, Сакс Дюшет е абсолютно неподходящ кандидат. Но няма лошо една жена да има повече ухажори. — Тя се усмихна — Така че да ги държи в напрежение.

— Не знам кое е по-лошо — промълви Кара, — да те слушам как използваш думата „ухажор“ или самата мисъл да имам такива.

— Шери Арчър понякога много ме дразни. И определено се зарадвах да разбера, че се чувстваш добре при мен. Но в едно нещо е права.

— И какво е това нещо?

Погледът на майка й отново проследи двамата мъже — първо единия, после другия.

— Че е крайно време да продължиш напред. — Изражението на лицето й, което обикновено ставаше каменно, когато се споменеше името на Сакс Дюшет, донякъде се смекчи, докато наблюдаваше как внукът й гледа с възторг бившия „тюлен“. — Заради теб самата. И сина ти.