Джоан Рос
Завръщането (8)

8.

Макар че смъртта, разбира се, няма как да е повод за усмивки, Кара не можа да сдържи вълнението, което я обхвана при откритието на младия заместник-шериф.

Костите все пак можеха да се окажат стари, вероятно на някой удавник от многото лодки, потъвали през годините край този бряг. А тъй като от идването й насам в Шелтър Бей не бяха постъпвали сигнали за изчезнали хора, ако костите бяха резултат на убийство, това със сигурност щеше да е някой стар неразкрит случай.

Но пък беше истински случай. Не повалена пощенска кутия или графити на моста, а истински случай, който трябва да се разследва.

Някой беше загубил живота си — дали пометен от природна стихия, починал от болест или поразен от ръката на друг човек. Каквито и да се окажеха резултатите, ако изобщо успеят да установят причината за смъртта, нейна работа беше да открие самоличността на този някой. Да му даде име, а ако е възможно — да върне останките му на близките.

Това беше открила, докато работеше като редови полицай по улиците на Оушънсайд — всеки човек, независимо колко ниско е паднал в края на живота си, независимо колко самотно е живял, си имаше поне още едно човешко същество някъде по света, което не е безразлично към съществуването му. Това важеше дори за хора, които от години са скъсали връзки със семействата си. Животът на един човек докосваше живота на други, никой не беше напълно сам.

Единият от проблемите беше, че когато по-рано тази сутрин се беше обадила на щатската полиция, за да им съобщи за находката, те не реагираха с особен ентусиазъм на молбата й да окажат помощ. Макар инспекторът, с когото тя говори, да не й се присмя открито (макар че определено се усещаше присмех в гласа му), той й отказа съдействие. Най-категорично.

Това не беше изненадващо. Тя си спомняше много добре, че баща й се оплакваше от същото отношение на щатската полиция още преди заплахите от тероризъм да започнат да се наричат „код червено“ и „код оранжево“ и вълната престъпления заради наркотици, бедност или лошо възпитание.

Но Бен Бланшар се беше справял със служебните си проблеми по същия начин, по който се беше справял с всички трудности в живота си — просто запряташе ръкави и си вършеше работата.

Кара имаше намерение да последва примера му.

Тя внимателно постави черепа в плик, надписа етикета, положи го в кутия, като се опита изобщо да не мисли отсега колко ли време ще е нужно на щатската съдебномедицинска лаборатория, за да започне работа по него. А лабораторията в шерифската служба беше толкова зле оборудвана, че може би кабинетът по биология в местната гимназия щеше да е по-полезен. Пък и както й беше казал инспекторът при разговора тази сутрин — те си имали достатъчно актуални случаи, за да работят и по стари.

— От щатската полиция сигурно ще се захванат с това разследване чак следващия век — отбеляза Сакс, сякаш прочел мислите й.

— Ами век, чак следващото хилядолетие дори. Макар никога да не съм се занимавала с тези въпроси, едва ли точно нашият щат прилежно ще е пращал стоматологичните данни за изчезнали хора в НЦКИ. — Националният център по криминологична информация, който, макар да не беше особено надежден, беше все пак единствената общонационална база данни за разпознаване по зъбния статус. — По-скоро ми трябва специалист, който да възстанови лицето по черепа.

— Познавам човек, който може да ти помогне.

— Експерт за лицево възстановяване? — Всеки, който някога е гледал епизод от „Кости“, знае колко много може да помогне такъв специалист. За съжаление, борбата с престъпленията в реалния живот никак не приличаше на тази по телевизията.

— Не. Обаче имам човек, който няма как да не познава такъв експерт. Кейт е бивш агент на ФБР, която се омъжи за един мой стар приятел. И двамата работят за една частна агенция, финансирана от някакъв богаташ с адски много пари. Освен това не се скъпи, когато е за благородна кауза.

Кара му хвърли изпитателен поглед, опитвайки се да прецени къде точно е уловката. Годините работа като ченге я бяха научили, че винаги има някаква уловка.

— Не мога да си представя как моят жалък череп ще го заинтересува.

Сакс сви рамене.

— Честно да ти кажа, може и да не го заинтересува. Обаче Кейт вече предложи да помогне, когато й звъннах тази сутрин…

— Обадил си се на външен човек? — Кара се опита да си овладее нервите. Ченгета, които си изпускат нервите, накрая винаги изпускат и контрола върху нещата. А това не трябваше да става. — Обсъждал си евентуално престъпление, което ние дори още не сме обявили публично?

— Обадих се на човек, който има контакти къде ли не, на всички нива в правоохранителната система — с мек тон я поправи той, като се правеше, че дори не е забелязал наежената й реакция. — Човек, който разполага с много повече ресурси, отколкото шерифската служба на Шелтър Бей може и да си мечтае.

Тя усети, че всички бяха спрели работа и ги наблюдаваха с интерес, но не отдели погледа си от неговия.

— И защо точно ще иска да ми помогне тази жена?

— Понеже обича загадки, а това си е точно загадка. Освен това ме харесва.

Че коя жена от плът и кръв не би те харесвала теб, помисли си Кара. Още в гимназията Сакс Дюшет си беше една ходеща тестостеронова бомба, а с годините мощността й май само се беше увеличила.

Не че това лично я интересуваше.

Но нямаше как да не го забележи човек.

— Освен това — продължи той — по една случайност аз се интересувам от теб. Заради което и тя се заинтересува да помогне при разследването.

Ето я значи уловката, която очакваше. Кара скръсти ръце пред гърдите си.

— Това е пълно изнудване. Възползваш се, че имам нужда от помощ при разкриване на престъпление, за да се докопаш до мен.

— Не е изнудване. Просто се държа като отговорен гражданин — отвърна й той с този толкова вбесяващо спокоен мъжки тон, от който човек направо може да полудее. — Ако питаш мен, да се помага на местната полиция е същото, като да не хвърляш боклуци по улиците и да си почистваш след кучето, както правя аз, като разхождам Велкро по плажа. Отговорно отношение като гражданин. А що се отнася до намека, шерифе, че имам някакви задни мисли в случая, нека само да кажа, че никога не ми се е налагало да прибягвам до изнудване, за да вкарам някоя жена в леглото си. И можеш да си сигурна, че няма тепърва да започна, като се пробвам с теб.

— Изобщо няма такъв риск — упорито настоя тя, като се чудеше кого точно се опитва да убеди в момента — себе си или Сакс?

Потърка уморено слепоочия, докато се взираше в кутията. Помисли за това, че някое семейство някъде още чака да разбере какво е станало с отдавна изчезналия любим човек. Някое семейство, което заслужава правото да го погребе достойно. Както братът на Сакс й беше помогнал навремето с Джаред.

— Обади се на познатата си — каза тя. Това не беше единственият й избор. Но беше правилният. Тъй като тонът й прозвуча твърде рязко и делово даже и в собствените й уши, като че ли в нея се беше вселила майка й, тя добави по-меко: — И много ти благодаря, Дюшет. Наистина.

Той сви рамене.

— Няма за какво.

Дали наистина до вчера животът ми се струваше скучен, помисли си Кара, докато се качваше в колата.

Това просто показваше колко много неща могат да се променят за двайсет и четири часа.