Джоан Рос
Завръщането (55)

55.

Проявявайки тактичност, за която Кара даже не знаеше, че Мод е способна, възрастната диспечерка не каза и дума за синините, които все пак се виждаха, въпреки фондьотена и другите гримьорски хитрости, донесени от майка й предишната вечер.

Вместо да коментира, тя просто бутна чаша кафе в ръцете на Кара и сърдито избъбри:

— Радвам се, че се върна.

— И аз се радвам. — Кара огледа кабинета си, виждайки го този път с нови очи. Е, добре, не беше Сан Диего. Нито Оушънсайд. Или даже Салем. Наистина имаше само трима заместници, две диспечерки, едва две килии за задържаните и тясно килерче, обявено за хранилище за веществени доказателства.

Но това беше нейният шерифски кабинет. Нейният град. И макар отначало да мислеше тази служба за временна — само докато общинарите намерят заместник на баща й — ако я попитаха днес, не би искала да бъде никъде другаде.

Ароматът, който се издигаше от чашата, украсена с красив пейзаж от брега на Шелтър Бей, надминаваше даже най-страхотните досегашни успехи на Мод с кафето. Кара отпи внимателно.

— Ммм, мирише на диви боровинки.

— Реших, че днес трябва да е нещо по-специално — обясни Мод. — Отидох с колата до специализирания магазин в Депо Бей.

— Невероятно е! Благодаря.

— За нищо. Бюрото ти е затрупано с бележки от обаждания по телефона. Повечето са от хора, които ти пожелават бързо оздравяване. Има обаче едно обаждане, на което май трябва да реагираш с приоритет. Беше една жена, която отказа да си каже името, но заяви, че било много важно да говори с теб. По полицейски въпрос.

Кара занесе кафето си в кабинета и затвори вратата, чудейки се дали обаждането е свързано със стрелбата по Дани.

— Може би телевизионното интервю не беше чак толкова лоша идея все пак — каза си тя и седна зад бюрото.

Тъкмо беше хванала слушалката, за да се обади на номера, записан върху най-горната бележка на бюрото й, когато диспечерката открехна вратата.

— Извинявам се, шерифе — каза тя. Кара не помнеше досега диспечерката да се е обръщала към нея по този начин. — Но дойде Даниел Съливън и реших, че сигурно няма да искаш да го караш да чака.

— Не, разбира се, покани го! — Кара се изправи и заобиколи бюрото, докато той влизаше в кабинета. Беше нахлупил бейзболна шапка, за да не се виждат местата, където майка й беше обръснала главата му за операцията, но все пак тя реши, че Дани изглежда в по-добра форма от нея.

— Каква чудна двойка сме, а? — Той се засмя и я прегърна.

— Да, последните два дни бяха доста интересни и за двамата — съгласи се тя.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото очаквах, съдейки по описанието на вуйчо Джон за случилото се.

— Сигурно звучи по-лошо, отколкото беше всъщност.

— Да. Предполагах, че това ще кажеш. — Той погледна към стола. — Може ли да седна за момент? Чувствам се много по-добре благодарение на майка ти, но все още ми се вие свят, а като гледам тази стаичка, даже няма къде да падна като хората.

Не беше изненадана, че Дани не е загубил чувството си за хумор. Вместо да седне отново зад бюрото, тя се настани на стола до него и се извърна така, че да могат да се виждат.

— Много ни уплаши, да знаеш — каза тя.

— Да. Глупава история, понеже е малко трудно да впечатлиш дамата на сърцето си, когато си в безсъзнание.

О, моля те, обърна се тя, към който и да е бог или съдба, които слушат в момента, дано само да не е дошъл тук, за да ме кани пак на среща.

— Като стана дума за това — добави той, — макар че повечето неща от парада в чест на Дюшет са пълна мъгла в главата ми, със сигурност си спомням, че те поканих на вечеря.

— Точно така. — Кара отчаяно се опитваше да измисли някакъв мил начин да отклони поканата. Особено пък покана от мъж, който допреди два дни е бил в кома.

— Ами виж… — Изведнъж Кара осъзна, че той се чувства също толкова неудобно, колкото и тя. — Чудех се, понеже ти не подскочи от радост, като те поканих… дали ще имаш нещо против, ако се откажем от плановете за вечеря, така да се каже.

Заля я вълна на облекчение.

— О, не, изобщо!

— Хубаво. — Той също се отпусна. — Понеже срещнах едно момиче и мисля, че тя е точно за мен.

— Срещна момиче? — Кара отвори уста от учудване. — Ама Дани, ти беше в кома!

— Е, не през цялото време. И в интензивното имаше една сестричка, която се грижеше за мен. Понеже нямаше особено какво да правя, освен да лежа по гръб и да чакам поредните изследвания, тя идваше в стаята и си приказвахме, когато вуйчо Джон не беше там. Даже първото лице, което видях, когато излязох от комата, беше нейното. — Появи се усмивката като на Дони Озмънд, с малки весели бръчици край очите. — Отначало реших, че съм умрял и ми се е явил ангел.

— Колко романтично!

— Да. Когато й казах, тя помисли, че нарочно съм го измислил. Обаче я убедих, че говоря сериозно. Така де, както ти казах, много си допаднахме. И двамата й родители са учители, така че и това ни свързва. Има двегодишна дъщеричка от неуспешен брак. Аз винаги съм искал деца, обаче бившата ми жена не искаше.

— Звучи страхотно наистина — каза Кара и се зачуди дали пък някой не беше сложил магическа отвара във водопровода на Шелтър Бей. Първо майка й и Джон. После тя и Сакс. А сега Дани и медицинската сестра.

— И аз така си помислих. Сара — така се казва тя — има доста дълъг отпуск, а понеже училищната година почти свърши, аз също съм свободен чак до есента. Затова решихме тя и момиченцето й Грейс да дойдат за няколко седмици в Шелтър Бей. Ще отседнат в „Китовата песен“. — Това беше местен пансион, който също като дома на Сакс разкриваше невероятна гледка към морето и китовото семейство, което живееше наблизо. — А после аз ще им погостувам в Портланд. Да видим как ще потръгнат нещата.

— Мисля, че това е чудесно!

— Да. — Когато той пак се усмихна, Кара си помисли какъв късметлия е Дани, че майка й се случи наблизо и успя да спаси живота му. Живот, в който може би вече са се появили съпругата и детето, за които Джон му беше казал, че Дани мечтае. — Кой би си помислил, че от куршум в главата може да произтекат такива хубави неща?

— Доста драматично, наистина — засмя се тя. — Но щом върши работа.

— Гледах интервюто с теб. Предаваха го по телевизията в Портланд.

— Надявам се да помогне да открием човека, който стреля по теб — каза Кара.

Той сбърчи чело.

— Още мислиш, че е само злополука, нали?

— Така смятам. — Понеже наистина не можеше да си представи, че някой би искал да нарани този толкова мил човек. Все едно да застреляш сърничката Бамби. — Но обещавам да те държа в течение, ако нещо излезе.

— Чудесно. Ще ти бъда много благодарен.

Тя го изпрати до вратата. Преди да я отвори, той каза:

— Много хора смятаха Дюшет за голям хулиган в гимназията. Но той беше от добрите.

— Знам.

— Да. Сигурно знаеш. Но ако са му нужни допълнителни препоръки, то нека да ти разкажа, че веднъж, още в осми клас, един от големите се беше заял с мене. Сакс не ме познаваше много добре, обаче ни завари, докато оня ме пребиваше от бой в съблекалнята след тренировка по футбол.

— И какво стана?

— Ти как мислиш? — Дани й намигна. — Сакс му размаза физиономията. И онзи бабаит повече никога не се доближи до мен. Така че, както ти казах, Сакс беше от добрите. Знам, че ще прозвучи като цитат от албума на випуска, обаче аз си мисля, че вие двамата сте страхотна двойка.

Кара още се усмихваше на последните думи, докато набираше номера на жената, чието обаждане според Мод трябва да има приоритет.