Джоан Рос
Завръщането (24)

24.

Когато Сакс се върна на верандата, момчетата, слава богу, се бяха изнесли, а Кара говореше по мобилния си телефон.

— Това беше твоята приятелка — каза тя, когато затвори телефона. — Бившата агентка от ФБР.

— Кейт. — Той й подаде чашата.

— Да. — Тя отпи и въздъхна така, сякаш току-що беше опитала някаква вълшебна отвара. — Бях забравила колко много обичам подсладения чай на майка ти. Няма нужда да ти казвам, че моята не би допуснала това да се пие у дома.

— Майка ти винаги е спазвала военна дисциплина.

— На мен ли го казваш?! — Тя отпи още една по-дълга глътка. — Утре ще дойде в службата.

— Кой, майка ти? — Той отпи от бутилката бира, която беше донесъл заедно с чая.

— Не, Кейт Маккейд. Каза ми, че нейните познати от съдебна медицина се интересуват от черепа. Изглежда и на самата нея й харесват загадките.

— А това си е точно загадка.

— Вярно е. Освен това й разказах за случилото се снощи в парка. — Тя се намръщи. — Даже не съм сигурна как стигнахме до тази тема.

— Преди да започне във ФБР, Кейт беше полицай от „Тежки престъпления“. Освен това говорят, че е един от най-добрите специалисти по водене на разпити. Което значи, че сигурно знае как да кара хората да проговорят.

— Като полицай сигурно би трябвало да съм по-предпазлива, но явно съм се хванала. И познай какво!

— Какво?

— Тя казва, че може да снеме отпечатъци от парчетата на куршума.

— Сериозно? След като са били в нечия глава?

— Куршумът всъщност не е навлязъл в мозъка, в това Дани изкара късмет. Но иначе — да. Обясни ми нещо за киселината в човешката пот, която отбелязва отпечатък върху метала, който не се изтрива даже от атмосферните влияния и разни такива неща.

— Интересно. — Той пак отпи от бирата. Помисли по въпроса. — Разбира се, ако стрелецът е използвал ръкавици, този тест няма да свърши работа.

— Било е топъл ден. Ако стрелецът е носел ръкавици, не само че някой е щял да забележи, но вероятно веднага можем да изключим, че е било злополука.

— Много правилно. — Той вдигна бутилката като за поздрав. — Това показва защо ти си шерифът, а аз — безработен ветеран.

— Ти си бил на война. Бил си затворник, преживял си ужасни неща. Аз бих казала, че заслужаваш малко почивка — Тя хвърли поглед към черната като махагон китара. — Интересна работа.

— Кое?

— Преди не ми беше хрумвало, но този инструмент не е подходящ. С това име би трябвало да свириш на саксофон.

— На това са се надявали и нашите — каза Сакс. — Много хора просто приемат, че Сакс е съкратено от Сакстън, но татко е свирил на саксофон, затова ме е кръстил така, надявайки се да си тръгна с името.

— Което в общи линии означава, че ти моментално си се опълчил срещу този план.

— Да, истински борец без кауза — засмя се той. — Всъщност мога да свиря малко саксофон тенор. От време на време. Но винаги повече ми е харесвала китарата. Още от времето, когато мама и татко ме оставяха да седя до късно и да гледам в „Бон тан“.

— Ще свириш ли тогава на сватбата на Коул?

— Мама и татко ще пеят. Така че, понеже ще е семейно изпълнение, сигурно ще свиря поне в едно-две от парчетата.

— Това е чудесно! — Тя отпи от чая, обмисляйки идеята. — Понеже с Джаред избягахме, за да се оженим, аз минах без сватбено тържество.

— Трябва да дойдеш на тази сватба с мен. Да пийнеш шампанско и да си прекараш приятно. Сигурен съм, че мъжете ще се бият да танцуват с теб.

— Не мога да си спомня последния път, когато танцувах. Джаред много не си падаше по танците. — Тя тръсна глава. — Значи трябва да е било вечерта на абитуриентския.

— Един от най-хубавите ми спомени в този град.

— Танцувахме само веднъж. И понеже ти свиреше на китара в групата на сцената онази вечер, сигурна съм, че единствената причина да танцуваш с мен тогава беше, защото Джаред те помоли. Нали се сещаш, заради уговорката да се грижиш за мен.

— Вярно е, помоли ме. — Гледай моето момиче да си прекара добре, Дюшет… Не може да я оставиш да седи сред чакащите цяла вечер и да се самосъжалява. — И повярвай ми това беше най-трудното нещо, което някога съм правил.

Между изразителните й очи се появи бръчка. И даже, дявол да го вземе, суровият шериф Кара Конуей сякаш се нацупи като момиченце.

— Е, това не прозвуча много мило.

— Честно ти казвам. — Той вдигна дясната си ръка, за да подчертае онова, което казва. — Движението в такт с музиката, като усещах тялото ти опряно до моето, и как исках да те докосна цялата — това е най-голямото мъчение, което бях преживявал.

Поне дотогава. По-късно като военнопленник беше открил истинското значение на думата.

— Имаше поне три слоя колосани фусти между нас — каза тя. — И нямах представа, че някога си мислил за мене по този начин.

— Ти и не трябваше да знаеш. А и да ти кажа, ако имах и най-малката представа, че ще почувствам това, щях да измисля как да се измъкна от уговорката с Джаред. Но всичко стана по-късно, когато се влюбих в теб.

— Ох, сърцето ми! — Тя се потупа по гърдите. — Още един такъв комплимент и ще се разтопя в краката ти на малка локвичка момичешки копнеж.

— Няма как да стане. Синът ти е живо доказателство, че си мъжко момиче. Много хубава работа си свършила с него, Кара.

— Е, добре. — Макар че мъглата беше започнала да се раздига, Сакс помисли, че вижда влага в очите й. — Сега ме удари на слабото място.

— Сигурно така трябва да са нещата между майка и син… Знам, ти каза, че личният ти живот не е моя работа, но предполагам знаеш за тези предавания по телевизията, които той гледа?

— За разни бедствия? — Тя облегна главата си на люлеещия стол и затвори очи. — Да, знам за тях.

Няколко дълги, тихи минути единственият звук беше от разбиващите се срещу скалите вълни и от белите мушици, които се блъскаха в стъклото на външната лампа.

— Терапевтката, която посещавахме в Калифорния, ме увери, че това било естествено поведение за дете на неговата възраст. Че след смъртта на родител или друг близък, децата често развиват необичаен интерес към различните причини за смърт.

— Като природни бедствия.

— Точно. При много малките деца смъртта е само далечна възможност. Просто нещо, за което се чете в приказките или може да се види в детски филм. Или пък когато видят умряло животно край пътя. Те не правят директна връзка. Но децата на възрастта, на която беше Трей, когато убиха Джаред, вече правят връзка между смъртта и самите себе си. Затова започват да се притесняват за природни бедствия, лоши хора и върколаци, които се крият в килера или под леглото.

— Така-а-а. — Сакс издиша дълбоко. Явно цялата тази история с Кара и сина й ставаше все по-сложна и по-сложна. — Нямаше да споменавам това, но мисля, че трябва да знаеш. След като ми каза за онзи побъркан човек, който застрелял Джаред, Трей спомена нещо и за лошия, който се опитал да убие и теб.

— Какво? — Тя очевидно беше шокирана от това разкритие. — Трей няма как да го знае.

— Значи е вярно?

— За съжаление, е вярно. Но той няма как да знае за него. Аз много внимавах да не научи.

— Мама едно време казваше, че и стените имат уши.

— И майка ми го казваше на баща ми. Когато ме хващаше да подслушвам.

— Всички деца го правят. Явно Трей е подслушал разговор, в който си казвала на майка си за лошия, който те е наранил и са го пратили в затвора, и че си се притеснила той да не остане кръгъл сирак.

— По дяволите! — Тя тръсна глава. Той видя как мускулите на раменете й се стегнаха. — Затова и се върнах тук, за да няма защо той да се притеснява от лошите.

Тя бръкна в джоба на панталоните си. Извади носна кърпичка и попи очите си. По дяволите. Макар че никога не беше мислил за себе си като за страхливец, Сакс беше готов по-скоро да се изправи срещу цяла армия въоръжени талибани, отколкото срещу разплакана жена.

— Не е нужно да ми казваш, ако не искаш. — Той сви рамене.

— Въпреки явно неуспешния ми опит да го скрия от Трей, не става дума за някаква голяма тайна. Нещата се объркаха при едно спиране за проверка на автомобил. Обикновено това е рутинна процедура, но понякога и опасна, понеже никога не знаеш дали спираш някоя майка, която закъснява да вземе детето от тренировка, или търсен от полицията престъпник. Беше нощно време. Видях някакъв със строшен заден фар, който караше по осевата линия. Обикновено не обръщам внимание на такива, но нямаше много работа тази вечер, затова пуснах проверка на номера на колата и не се показаха данни да е крадена. По-късно стана ясно, че била взета от един търговски център и собственикът още не бил разбрал, че е отнета. И така, пуснах светлините, спрях го и се обадих на диспечера, за да съобщя къде се намирам. Дотук добре.

Сакс усети как стомахът му се свива. Знаеше много добре как се чувства човек, когато предстои опасност. Беше наистина странно, че двамата с Кара еднакво добре познават това усещане.

— След като съобщих къде съм, включих предния прожектор. После излязох от патрулната кола колкото може по-бързо, защото едно от най-важните неща, които те учат в академията, е, че колата е твоят ковчег.

— Каква оптимистична мисъл, нали? — Той си спомняше много добре, че точно това чувство е изпитвал многократно в бронетранспортьора по време на акции в Афганистан. Беше му много неприятно, че и Кара е попадала в същата ситуация.

— Наистина звучи много крайно, обаче е вярно. Едно от нещата, които не трябва да правиш, е да останеш затиснат в патрулната кола, като прекалено бавно си разкопчаваш колана или пък вадиш книжата от жабката, с което да дадеш на човека в спряния автомобил време да изскочи и да те нападне. Сега, като се връщам към ситуацията, а това се наложи и по време на разследването, а след това отново в съдебната зала, когато ме извикаха като свидетел, понеже човекът не искаше да се признае за виновен, тъй като твърдеше, че се чувствал заплашен от полицейско насилие…

— Това са пълни глупости.

Крайчетата на устните й се повдигнаха в лека усмивка.

— Благодаря за подкрепата.

— Виждал съм мои другари наистина да избиват на агресия. Това е една от опасностите, когато прекарваш твърде дълго време във военна зона. Но всеки, който те познава, знае много добре, че в теб няма и капка агресия. Сигурно си била най-стриктния полицай в цялото управление.

— Истината е, че тази вечер наистина направих всичко по устав. Много моменти от самия сблъсък ми се губят, но добре си спомням, че повдигнах леко капака на багажника, докато отивах към шофьора, точно както са ме учили, за да съм сигурна, че там не се крие човек. Точно пристигнах до предната врата и следващото, което си спомням, е, че бях на земята и се борех да запазя пистолета си от побъркания наркопласьор, който, като го гледах как се държи, явно сам опитваше често от стоката. Той хубавичко ме разкраси, но все пак успях да извикам помощ по радиото. А от камерата на полицейската кола се вижда, че докато сме се борили за пистолета, аз съм успяла да го прострелям в бедрото. Той си влезе в колата и потегли, но го хванаха само на няколко километра надолу по магистралата, а след това, както и Трей ти е казал, го осъдиха и сега е в затвора.

Тя пое дълбоко въздух. Изпуснато.

— Нали знаеш как в такива стресови ситуации имаш чувството, че времето тече адски бавно?

— Да. — Той много добре знаеше за какво става дума.

— Стори ми се, че схватката продължи цяла вечност, а от камерата на автомобила ми и от документите на диспечера става ясно, че две патрулни коли са пристигнали на местопроизшествието само две минути след моето обаждане.

— Слава богу! — Даже и в най-лошите си кошмари Сакс не можеше да си представи как това умно, скромно момиче, което беше първата му и единствена истинска любов, може да попадне в такава опасна ситуация.

— Премисляла съм нещата стотици пъти и не мисля, че съм направила грешка, но е възможно да съм загубила концентрация през онази толкова важна секунда, когато се доближих до вратата на шофьора. Същия ден беше годишнината ни с Джаред и в мислите си непрекъснато прескачах между деня в Тихуана, когато се оженихме, и деня, когато неговият началник и полицейският психолог дойдоха да ми съобщят за смъртта му.

— Никак не е било леко.

— Така е. И колкото и да е странно, беше много по-тежко, отколкото собствената ми близка среща със смъртта. Нали си чувал да казват, че първият етап е винаги отричане?

— Да.

— Аз бях христоматиен случай. В секундата, в която видях полицейската кола да спира пред нас в деня, когато Джаред загина, изведнъж цялата изстинах. Знаех, че ако е ранен и са го закарали в болницата, щяха да ми се обадят по телефона. По лицата им още като излязоха от колата разбрах, че е мъртъв. И колкото и идиотско да звучи, на мен ми влезе в главата, че ако заключа вратата, ако откажа да я отворя, ако не им позволя да изрекат задължителното „Със съжаление трябва да ви информираме, че…“, то Джаред няма как наистина да е мъртъв.

По бузата й се плъзна сълза.

— Те позвъниха на звънеца. После чукаха по вратата. Разбира се, знаеха, че съм у дома, понеже колата ми беше паркирана отпред на улицата. Затова — знам колко смехотворно звучи — но аз на колене и с лазене стигнах до спалнята в задната част на къщата, а след това се прехвърлих през прозореца. И хукнах да бягам. Началникът на Джаред ме видя как пресичам моравата и хукна след мен. Успя да ме настигне и да ме хване чак в близкия парк. Страхотна гледка за минувачите. Сигурно горкият човек е умирал от ужас, докато се търкаляхме из тревата, а аз крещях като побъркана.

Тя винаги му се беше струвала изключително уравновесен човек, с изключение на онази далечна нощ на плажа. Сакс не можеше даже да си представи каква болка трябва да е изпитвала, за да се държи толкова необичайно.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш това.

Тя пое дълбоко дъх. Макар че сълзата беше само една, тя изтри цялото си лице с длани.

— Нали си чувал да казват, че което не може да те убие, те прави по-силен. — Едва беше изрекла думите, когато отново затвори очи и тръсна глава. — По дяволите, разбира се, че си го чувал.

— Сега не говорим за мен — каза той. — Онова, което се случи в Хиндукуш, беше риск на професията. Това го знаех още преди да вляза в армията, знаех го преди всяка мисия. Ти обаче не си била подготвена.

— Бях войнишка съпруга. После съпруга на полицай. Самата аз бях полицай, по дяволите! Знаех рисковете. Приемах ги.

— Да знаеш нещо по принцип не е същото като да очакваш то да се случи. Виж, единия ден си живееш най-обикновен живот, притесняваш се как ще платиш сметките като всеки друг човек, правиш списъци за пазаруване, мислиш си за някакво училищно представление, в което участва детето, а после изведнъж без предупреждение на другия ден целият ти свят се обръща с главата надолу. И твоят живот, и животът на сина ти се променят завинаги.

— Точно така е. — Тя вдигна поглед към него. — Откъде знаеше?

— Защото съм се срещал с такива семейства. Слава богу, не за да им кажа, че човекът е загинал, но съм ходил в домовете на бойни другари, които загубих през годините. И с родителите е много трудно, обаче съпругите…

Негов ред беше да поеме дълбоко дъх. Прокара ръце през косата си, докато мислите му препускаха обратно във времето към бременната жена на Каубоя. Годеницата на Ранди. Съпругата на Джейк, майка на двете му дъщери близначки още почти бебета, неразбиращи, че татко няма да се върне.

— Ти беше съвсем дете, почти на колкото сега е Трей, когато се влюби в Джаред. Беше още дете и когато се омъжи за него, и когато го изпрати на война, и разбира се ти си знаела, че на война се умира. Както и в полицията. Но това не значи, че човекът в униформата или пък съпругата му действително очакват да се случи трагедията. Твърде млада си, за да си правила планове да останеш вдовица. Разбило е цялото ти усещане за стабилност. И сигурност.

— Не знам дали има нещо общо с възрастта. Съмнявам се майка ми да е очаквала да загуби съпруга си.

— Сигурно не е очаквала. Но истината е, че както Джаред, така и татко ти загинаха прекалено млади.

— Стана по моя вина. — Думите й, едва прошепнати, прозвучаха ясно и отчетливо в нощната тъмнина. — Смъртта на Джаред.

— Това как точно го реши?

— Аз го насърчих да започне работа в полицията, когато се върна от последната мисия. Изглеждаше много объркан, а понеже полицейските сили се основават на почти военна система, реших, че ще му помогне да се адаптира към цивилния живот.

— И помогна ли?

— Така мисля. Може би. Знам ли, по дяволите! — Измъченото й и объркано изражение накара сърцето на Сакс да се свие. — Може би щеше да е още по-зле, ако беше се захванал да продава обувки, застраховки или да работи в строителството, както мислеше да прави. Мисля, че му харесваше да е полицай. Особено когато можеше да помага на хората. В това най-много го биваше — да общува с хората.

— Ами ето. Ти сама го каза.

— Обаче след всяка мисия се връщаше все по-изнервен и макар той да отричаше, мисля, че го мъчеха кошмари. Имаше моменти, в които направо изглеждаше все едно изключва. Обаче той продължаваше да твърди, че нищо му няма.

— Това не е необичайно. — Самият Сакс със сигурност на никой не беше казал за своите призраци. Даже когато Коул му даде такава чудесна възможност. — Искал е да го виждаш като силен мъж. Същият този, в който си влюбена от малка и целият град го знаеше. А не като някакъв ветеран с психически проблеми.

— Но това не променяше чувствата ми към него. За мен той винаги е бил мъжът, когото обичам. И ако е бил с психически проблеми, какво толкова, щяхме да ги преодолеем. Както другите трудни неща.

Примерно непланираната бременност на Кара, помисли си Сакс. Баща й сигурно е бил готов да помогне, макар че без съмнение му е идвало да нарита кльощавия задник на Джаред, задето не е помислил повече за сладкото момиченце на тате. Но според Сакс майката на Кара едва ли е била във възторг, че дъщеря й, пълната отличничка, е надула корема и е избягала да се ожени за някакъв младок, на който му предстои да влиза в армията.

— Той обаче не те послуша, нали? — предположи Сакс.

Джаред Конуей беше страхотен човек. Но същата твърдост на характера, която сигурно му е помогнала да стане отличен морски пехотинец, го беше направила може би най-твърдоглавият тип, когото Сакс беше срещал в живота си. А след повече от десет години в спецчастите това за Сакс беше доста показателно.

— Не. Спорехме затова. И то много. Включително последната сутрин, преди той да тръгне за работа. — Тя разтри слепоочия. Изглеждаше толкова уморена и уязвима, че Сакс едва устоя да не я вземе в обятията си.

Това вече го бяха преживявали, по дяволите! Точно същото — тя плаче, той се опитва да я успокои. Онази далечна нощ той беше успял да спре, преди нещата да излязат от контрол. Тази вечер обаче, когато всеки атом от тялото му копнееше за нея, не беше сигурен, че ще може да спре.

— Той ми се обади от управлението. Преди да тръгне на патрулна обиколка. Извини се, каза, че е бил пълен глупак да рискува да загуби Трей и мен…

— Ти нямаше да го напуснеш. — Двамата бяха толкова емоционално обвързани, че му се струваше невъзможно да си представи единия без другия.

— Нямаше. — Тя замълча. — Освен ако Трей не се окажеше в опасност.

— Но Джаред никога нямаше да допусне това. Значи се сдобрихте, нали?

— Доколкото е възможно по телефона, когато бързаш да затвориш. Той обеща да се обади на Асоциацията на ветераните и да потърси помощ още щом приключи смяната.

Гласът й прозвуча приглушено. Сакс усети стягане в гърлото.

Тя не каза това, което и двамата си мислеха — че Джаред така и не беше могъл да се обади в Асоциацията, защото някакъв проклет кретен със свои си психични проблеми го беше застрелял.

— Ако не беше мислил за спора ни, ако не беше прехвърлял в главата си какво да каже на терапевта в Асоциацията…

— Не. — Сакс беше абсолютно убеден в това, което казва. Той стисна дланите й в своите. Притисна ги към гърдите си и я погледна право в очите. — Джаред беше професионалист. Аз никога не съм бил полицай, но както каза ти, има много общи неща между полицията и армията. Той е знаел в кое чекмедже на мозъка си кое да държи. Освен това е знаел, дори не е нужно да си полицай, за да го знаеш, че сигналите за домашни скандали са най-непредсказуеми и опасни. Затова е бил сто процента концентриран. Не е било по негова вина, че е загинал. И абсолютно, по дяволите, не е било по твоя вина.

Сълзите, които досега беше сдържала, се затъркаляха по лицето й. Ах, божичко…

Макар да знаеше, че поема огромен риск, Сакс я притисна до себе си. Ръката му, която беше достатъчно силна да държи снайпер неподвижно часове наред, сега му се стори огромна и непохватна, докато успокоително галеше гърба й.

— Съзнанието ми знае, че сигурно си прав. — Тя помръдна, отърквайки се в ризата му. — Но сърцето… — Тя вдигна поглед към него. — Може би заради католическото възпитание, но влезе ли в него вината…

— Като отрова в кръвта е — каза Сакс. И това го знаеше от личен опит.

— Точно. — Тя помисли за момент. — Помниш ли песента, която випускът гласува да е тематичната песен на абитуриентския? На Фейт Хил, песента, на която танцува с мен?

— От „Пърл Харбър“. — Навремето Сакс смяташе, че това е адски глупав избор, понеже какво романтично може да има в една от най-големите американски трагедии.

— Точно тя, „Ти ще бъдеш там“. Тогава гласувах против нея, защото ми се стори неподходящ избор. — Тя сякаш повтори собствените му мисли. — Обаче сега текстът „всеки път, когато ти беше до мен“ и „силата, която ми даде“ звучи толкова истински. Не знам какво щях да правя, ако ти не беше до мен, когато тестът за бременност се оказа положителен.

Това беше в деня на абитуриентския бал. Когато я взе от дома на родителите й, очите й вече бяха зачервени. Тогава той реши, че сигурно е плакала, защото Джаред не е там, за да я закара на бала. Че ще трябва да е с него, жалкия заместител.

— Но в крайна сметка беше за добро, нали? — каза той. — Роди сина на Джаред.

— Да. — Макар че очите й още бяха влажни от сълзи, тя се усмихна. — Трей е истински дар от бога. — Тя въздъхна, но този път въздишката не звучеше тъжно. — Започва да ми става лош навик. Да рева на рамото ти.

— Я стига, няколко сълзи не е рев.

— Вярно. Но и двамата избягваме една тема. Бягаме от нея като от чума.

— Каква тема? — попита той, макар че много добре знаеше.

— Как ме целуна от съжаление вечерта на бала.

— Беше много разстроена, а когато си на осемнайсет години, в общи линии действаш по инстинкт. Понеже нямаше какво умно да ти кажа, направих първото, което ми мина през главата.

— Така и не казах на Джаред за целувката.

Той се беше чудил дали го е направила, или не.

— Нямаше нищо за казване.

— Сигурно си прав. — Дали в гласа й имаше разочарование от неговите думи, които бяха пълна лъжа, че тази целувка не е имала никакво значение за него? — Обаче ето какво исках да кажа — продължи тя. — Може би е време сега аз да бъда до теб.

— Аз се справям добре.

— Не се и съмнявам, иначе нямаше да оставя Трей да дойде с теб. Но бихме могли да се подкрепяме един друг. Като алкохолиците, които си имат програма от дванайсет стъпки… Ако започна да се чувствам прекалено виновна, ще ти се обадя. Да си изприкажа всичко… Както онази вечер на бала. Знаеш ли, такова облекчение е да мога да говоря с някого за Трей. За това как и защо той се чувства по този начин. Ако майка ми знаеше всички подробности за нещата, които съм преживяла…

Гласът й пак замлъкна.

— Нормално е майките да се притесняват — каза той, макар да подозираше, че д-р Фейт Бланшар сигурно се е обадила на болницата в Оушънсайд и е прочела медицинския картон на дъщеря си. Което значи, че знае какво точно се е случило.

— На мен ли го казваш?!

Двамата поседяха така един до друг, без да разменят и дума.

Сакс си мислеше колко е приятно да усеща присъствието на Кара точно както сега, точно на това място, когато тя наруши тишината.

— Та исках да предложа, ако усетиш, че имаш проблеми с пригаждането към цивилния живот или как да се държиш с хората, които те смятат за героя на целия град, а това няма как да не те натоварва особено като знам, поне така чух, че само ти си оцелял от последната мисия, можеш да ми се обадиш и аз ще ти помогна, както ти помагаш на мен. Не че имаш нужда от спасяване — каза тя бързо. Някак прекалено бързо. — Но ако ти се иска някой, пред когото да си излееш душата. Нали знаеш, да изпуснеш парата…

— „Тюлените“ не изпускат пара. Това е само за лигльовците. — Той се усмихна при тези думи и тя се усмихна в отговор.

— Разбира се. Но всеки има нужда от някой. А сега, когато Коул е затънал до шия в приготовления за сватбата, сигурно не искаш да го занимаваш с лични проблеми. Затова само казвам — ако имаш нужда от някой, аз съм на разположение.

Сакс добре разбираше логиката й. Но, дяволите да го вземат, не искаше да става душеприказчик на Кара, участник в някаква си възстановителна програма. Разбира се, би направил всичко възможно да й помогне да се отърве от вината, която самият той много добре познаваше, вина, която Джаред със сигурност не би искал тя да изпитва. Но Сакс искаше да прави много други неща с нея. Горещи, страстни, плътски неща.

Неща, за които изобщо не му беше работа да мисли. Не и в това объркано състояние. Понякога обаче малката глава отказва да слуша голямата.

Поне Кара не се беше отдръпнала. Сигурно с малко усилия ще може да придвижи нещата една стъпка напред от отношенията, които тя беше предложила. Най-много го тревожеше това тя да не започне да съжалява, че е с него.

Което вероятно щеше да стане. Ако трябваше да е честен пред себе си, макар да не беше чак толкова зле, колкото явно е бил Джаред, Сакс не беше сигурен дали в момента е готов за сериозна връзка, докато се опитва да прогони призраците, които не млъкваха в главата му.

Като съгледвач на снайпериста Куин Маккейд за него беше нещо обичайно цял ден да се придвижи не повече от двеста-триста метра. Мнозина не разбраха, че само десет процента от работата му с Куин беше да неутрализират врага (със снайпера), а през деветдесет процента от времето те се движеха преди останалите от екипа, събираха данни, седяха и наблюдаваха с часове. Понякога с дни.

Затова, макар болезнено да я желаеше и да знаеше, че ще му бъде трудно, Сакс беше готов да помогне на Кара да се отърве от тази незаслужена вина.

Щеше да запази търпение и да го направи за нея. Не за Джаред, който, слава богу, още не се беше появил като призрак, за да предупреди Сакс да стои далеч от жена му. Поне засега.