Джоан Рос
Завръщането (20)

20.

Беше станало нещо лошо. Можеше да е по-зле. Но все пак ситуацията никак не беше розова.

Дани Съливън, който според свидетелите бил вече прибрал дърворезбите на вуйчо си и седял на сгъваем стол, за да гледа зарята, лежеше по лице върху тревата. Лицето му или поне това, което се виждаше от него, беше окървавено, а от раната на тила му продължаваше да тече кръв.

Добрата новина е, че диша, обяви майката на Кара, която веднага провери дишането му и пулса и повдигна окървавената му глава. Лошата новина беше, че е в безсъзнание. Кара бързо сложи ръкавиците, които беше грабнала от служебната си кола, повдигна подгизналата с кръв коса и — по дяволите — видя рана от куршум.

Мъждукащите газови фенери от викторианската епоха, макар да придаваха подходяща атмосфера на площада, не хвърляха почти никаква светлина. А сега й трябваше мощен прожектор. Единствената алтернатива беше да включи допълнителния фар на патрулната кола.

Хората реагираха на стрелбата различно. Наоколо веднага се насъбраха няколко зяпачи, които наблюдаваха какво се случва около пострадалия, все едно гледат епизод на „От местопрестъплението: Шелтър Бей“.

Други, когато мълвата се разнесе из събралото се множество, бързо грабнаха одеяла, хладилни кутии и деца и се изнесоха към колите си, уплашени да не би в тълпата да дебне масов убиец и те да са следващите му жертви.

— Ще ни трябва въздушен превоз до хирургията в Портланд — каза Фейт, докато продължаваше го преглежда. Появи се вуйчо му и зае мястото й. — И то веднага.

— Точно това правя — каза Кара, набирайки спешния номер от мобилния си телефон.

— Кой би искал да застреля Дани нарочно — каза Джон явно много разтревожен. — Сигурно е заблуден куршум. Някой идиот е стрелял във въздуха уж да се включи в празненството.

— Най-вероятно е точно така — съгласи се Кара. После се изправи, извади фотоапарата, който беше донесла, за да снима сина си, и започна да фотографира. Разбира се, бюджетът на Шелтър Бей не стигаше за полицейски фотоапарат да не говорим за професионален фотограф.

— Налага ли се да го снимаш? — възрази Джон. Знаеше, че и на нея нямаше да й се понрави, ако застреляният беше Трей.

— Дори и ако наистина е било злополука, тъй като все пак е престъпление да се стреля с оръжие в рамките на града, това тук е местопрестъпление — кротко отвърна тя.

Ако Дани Съливън беше застрелян отблизо, сигурно мозъкът му щеше да е разпръснат по сергията. От друга страна обаче, веднъж я бяха извикали по сигнал в Оушънсайд на 4-ти юли. Седемгодишно момиченце, което си играело с пясък на плажа, беше простреляно в ръката от куршум, който впоследствие се оказа изстрелян на повече от три километра разстояние.

— Кога най-после идиотите ще разберат, че като стреляш, куршумът винаги пада някъде… — измърмори Джон.

Без да е сигурна дали апаратът ще направи добри снимки на това осветление, тя щракна и няколко кадъра със събралата се тълпа за всеки случай, ако случайно има късмета да забележи стрелеца в снимките. Понякога виновните остават на местопрестъплението, за да наблюдават драмата, която са създали. Имаше предчувствието, че за разкриването на този инцидент ще й трябва много, ама много късмет.

Освен това имаше и логистичен проблем. За разлика от Калифорния, където досега щяха да са се събрали поне десетина полицейски коли с включени светлини и сирени, нейните служители се брояха на пръстите на едната ръка.

Знаеше, че ако му нареди, Джон ще остане на място, ще изпълнява инструкциите й и ще разпита намиращите се наоколо. Но Дани му беше племенник. А в такива случаи мястото на роднините е при пострадалия. Нямаше намерение да попречи на своя заместник да придружи племенника си в болницата.

Ако обаче тя остане тук, значи Джон ще трябва да разпита Дани, когато той дойде в съзнание. Не й се искаше изобщо да допусне, че човекът, който така мило я беше поканил на вечеря по-рано, няма да дойде в съзнание.

Не че Джон О’Роарк не е добър полицай. Но тя винаги беше обичала да държи нещата в свои ръце. А сам Джон беше признал, че тя има повече опит.

Ако обаче майка й също замине с хеликоптера, както се готвеше да направи, и Кара отиде с тях, то кой ще се грижи за сина й? В момента Трей беше под грижите на Коул Дюшет и годеницата му, за да не става свидетел на кървавата сцена.

— Аз мога да взема Трей у дома — предложи Сакс, което я накара да се зачуди дали вътрешният спор, който водеше, се е изписал толкова ясно на лицето й. Или още по-притеснително — той пак е прочел мислите й.

— И без това вече трябва да е в леглото.

— Няма проблем. Ще му намеря къде да спи вкъщи.

Само преди два дни тя в никакъв случай нямаше да повери единственото си дете на грижите на този мъж. Но тази вечер беше благодарна за предложението.

— Не знам колко време ще отсъствам.

— Не се притеснявай. — Той сви рамене — Утре е неделя значи няма училище. Ако трябва да преспи у нас, просто утре ще измислим закуска и после ще идем до строителния склад да търсим материали за „Бон тан“.

— Сигурно ще му хареса.

Тъй като така и никога не бяха живели в собствен дом, а само във военни бази, Джаред не го биваше много като домашен майстор даже когато не беше на мисия. А собствените й умения се ограничаваха до сменянето на изгоряла крушка. В редките случаи, когато беше водила сина си в строителен хипермаркет, Трей като повечето момчета изпадаше във възторг от инструментите, които се продават там.

Сакс кимна все едно нито за момент не е очаквал тя да откаже.

— Значи се разбрахме.

Кара знаеше, че това е логичният отговор. Знаеше също, че ако Джаред беше тук, щеше да я посъветва да постъпи точно така в подобна ситуация. Но когато беше омъжена, никога не й бяха минавали такива мисли за Сакс, каквито пълнеха главата й през последните дни.

— Искам аз да му съобщя — каза тя, без да спори повече. — Да му кажа, че всичко ще е наред.

Едва беше изрекла тези думи, когато клепачите на Дани потрепериха и той отвори очи.

— Знам, че звучи като клише — изрече той. — Но какво, по дяволите, се случи?

— Нищо ли не помниш?

Той се намръщи от болка.

— Помня, че говорих с теб. И се опитах да те поканя на среща. — Въпреки сериозността на ситуацията устните му се разтегнаха в усмивка. — И после зарята. До финала.

Поклати глава и изохка. Което не беше учудващо предвид раната.

— След това всичко ми се губи.

— Амнезията е напълно разбираема при нараняване на главата — увери го Фейт, докато вече за трети път му мереше пулса.

— Значи нищо ми няма? — попита той.

— Пулсът ти е непостоянен — отговори майката на Кара. — Но да, справяш се чудесно за човек с рана от куршум в главата.

— Куршум ли?

— Сигурно е заблуден куршум — намеси се Джон. — Някой перко е стрелял във въздуха заедно с фойерверките.

По дяволите. Още докато Джон го успокояваше, Дани обърна очи и изглеждаше, че отново ще загуби съзнание.

Кара не смееше да диша, докато майка й отново проверяваше пулса му. После Фейт се обърна към нея.

— Дотук добре. Иди да кажеш на Трей, а после си свърши каквото имаш да вършиш тук, на местопроизшествието. След това ела с колата до Портланд. Аз се съмнявам той изобщо да може да ти каже нещо полезно, но така или иначе няма да можеш да говориш с Дани, преди да излезе от операционната.

Това не беше най-доброто решение, но пък беше най-логичното. Само че ставаше още една причина да се чувства задължена на Сакс.

— Ако си спомниш нещо, независимо че ти изглежда маловажно… — обърна се тя към Дани.

— Ще кажа на вуйчо Джон — увери я той. — Не се притеснявай за мен. — Макар че очите му се замъглиха от болка, той успя да се усмихне, обръщайки се към Фейт. — В добри ръце съм.

— За това можеш да си сигурен — отвърна Кара.

Като остави Джон и майка си при Дани, Кара се запровира през тълпата към сина си, който в момента ядеше сладолед във фунийка.

— Този твой син — весело каза Коул Дюшет — няма наяждане!

— На мен ли го казваш?! — Тя се насили да се усмихне, макар че мислите й още бяха на местопрестъплението.

Като че ли не й стигаше разследването на черепа и костта, които намериха на плажа до дома на Сакс, а сега и това се струпваше на главата й.

Та нали се беше прибрала тук точно заради тихата работа — беседи за безопасност в училище, от време на време по някое предупреждение за несъобразителни собственици на кучета, редки сбивания в кръчмата. Унищожаването на пощенски кутии и неправилното пресичане бяха най-тежките престъпления в Шелтър Бей.

Със сигурност ще се окаже злополука. Заблуден куршум, изстрелян от някой, който може би си няма и представа какво е направил. И когато мъжът (защото от опит знаеше, че в такива случаи изстрели се произвеждат обикновено от мъже) разбере какво е станало, освен ако не се намерят свидетели, които да го потвърдят, едва ли можеше да се очаква виновникът сам да се предаде.

Това пък означаваше, че ако Дани се окаже по-зле, отколкото изглеждаше в момента, и наистина умре от раната, някой гражданин на Шелтър Бей ще отърве наказанието за убийство, макар и непредумишлено.

В този момент една друга мисъл я удари като тъп предмет в тила — баща й също беше загинал, поразен от ръката на неизвестен стрелец. Кръвта на Кара се смрази в жилите й.