Джоан Рос
Завръщането (7)

7.

Сакс, разбира се, не беше изненадан, понеже тя беше завършила гимназията с пълно отличие и беше може би най-умната жена, която е срещал, но Кара се оказа страхотен професионалист.

Онова, което го изненада, беше, че ефективността и съсредоточената работа могат да изглеждат толкова секси.

Тя определено плуваше в свои води. Само за няколко минути целият плаж, заедно със стълбите, водещи надолу към него, беше отцепен с полицейска лента, след което по нейно нареждане заместниците разделиха брега на тесни коридори, ограждайки ги с колчета и канап. Тъй като и той самият беше правил подобни неща в армията, Сакс знаеше, че това е най-добрият начин за претърсване, когато не разполагаш с много хора. Например, когато имаш само малък екип момчета от спецчастите. Или само униформените от местната полиция.

Явно щатските служби, чието отсъствие веднага се забелязваше, не се бяха развълнували особено от някаква си стара кост. Ако беше на тяхно място, и той сигурно нямаше да й обърне внимание.

След като търсачите, сред които имаше доброволци от спасителния отряд на Шелтър Бей, приключиха с тесните пътеки, очертани от канапа, и нищо не откриха, те очертаха квадрати под прав ъгъл с посоката на пътеките и започнаха второ претърсване.

Докато седеше на верандата и ги гледаше как работят, Сакс си мислеше, че би било хубаво и той да участва в претърсването, но знаеше, че макар да е абсурдно Кара да го подозира в убийство и заравяне на трупове по плажа точно под собствената си къща, тя същевременно не искаше да обяснява присъствието му, ако наистина на плажа изскочи нещо.

Което пък значеше, че както повечето полицаи и тя нямаше сто процента доверие на никого.

Точно както нямаше и той.

Слухът за търсенето се разнесе из града и скоро надойдоха първите сеирджии. Местни хора и туристи се тълпяха покрай ограждението като ято неспокойни чайки. Явно възможността да гледат на живо как се разкрива престъпление беше по-привлекателна и от наблюдаването на китове.

Часовете се изнизваха. Сакс реши да помогне поне с каквото може, влезе вътре, развъртя се из кухнята, спретна набързо пикантни сандвичи с раци и претопли снощната джамбалая.

— Много мило от твоя страна — каза Кара, докато участниците в групата нагъваха лакомо храната, която той беше изнесъл на дървената маса до вратата. — Разбира се, ще ти платим за всичко.

— Не е необходимо. Само ще има още бумащина, а освен това храната беше готова. Ако не бяхте я изяли, накрая щях да я хвърля.

— Не е законно полицаи да ядат без пари.

Тук той се засмя. Беше си почти извратено, но тя му се струваше адски секси даже когато се държеше строго и официално.

— В големите градове може и да е така, сладурче, но явно те е нямало доста време, ако си забравила, че линията между законното и незаконното в малкия град е доста по-неясна.

— Това не значи, че така е редно.

Наистина беше сладка, но на Сакс започна да му писва и да му присядат залъците.

— Добре тогава. — Той извади един молив от джоба на дънките си и написа някаква цифра върху една хартиена салфетка. — Ето ти фактурата.

Тя поклати глава.

— С един долар даже не можеш да купиш хартиените чинии, които раздаде.

— Днес е петък.

— Това го знам много добре. Какво значение има кой ден от седмицата е?

— В петък в ресторанта на Дюшет винаги има промоция — плащаш долар и ядеш колкото и каквото искаш. Слава богу, че Велкро не откри костта в сряда, защото онези там, дето в момента нагъват сандвичите, щяха здраво да опоскат градския бюджет.

Кара пак поклати глава.

— Няма смисъл човек да спори с теб, нали?

— Браво, виж как бързо схващаш! — Наистина беше най-умното момиче в града. Обаче при всичките дебели книги, които беше прочела, така и не беше успяла да забележи, че през последната година в гимназията той беше хлътнал по нея като луд.

Докато хапваше от сандвича си, тя погледна към оградените с лентата квадрати.

— Започвам да мисля, че тази кост май наистина е била самичка.

— Може вълните да са я смъкнали от скалата, от някой семеен гроб наоколо. — Макар че вече не беше популярно да се правят погребения върху частна собственост, тази практика — напоследък я наричаха „зелено погребение“ — сякаш отново се възвръщаше.

— Да, възможно е. — Тя отхапа още един залък. — Това ти ли го сготви?

— Не е сложна работа — отговори той и сви рамене. — Хвърляш няколко рака в тенджерата с един-два лимона, чесън, червен пипер, малко подправки и след няколко минути е готово — да си оближеш пръстите.

— И майка ми е добра готвачка, но не ми е било толкова вкусно. Понеже тя е маниак на тема здравословно хранене, у нас по-скоро се ядат печени на грил пилешки гърди и готвени на пара зеленчуци. Аз готвя предимно с микровълновата. Но това е адски вкусно.

— Всеки каквото може. Аз, понеже съм израснал в ресторант, май съм се научил да готвя, преди да проходя.

— Джаред готвеше понякога. Когато не беше на мисия. При специални случаи. — Кара си взе с вилицата от ориза. Никога преди не беше осъзнавал колко е възбуждащо да гледаш жена, която яде с истински апетит. Повечето от момичетата, с които беше излизал, обикновено поръчваха само салата и после чоплеха от нея цяла вечер. — Това щеше да му хареса.

Сакс тъкмо щеше да й каже, че добавянето на лимон в джамбалаята беше идея на Джаред последния път, когато готвеха заедно с Коул в кухнята на „Бон тан“, преди двамата най-добри приятели да заминат за армията. Но замълча, не му се щеше да повдига въпроса за съпруга на Кара.

— Още колко време ще търсят? — вместо това попита той.

— Колкото трябва. — Тя взе салфетка и изтри ъгълчето на устните си. Когато разбра, че даже този най-обикновен жест му се струва толкова секси, че чак го заболя, Сакс полека-лека започна да осъзнава какво означава да нагазиш в плаващи пясъци. — Защо питаш?

— Чудех се дали да не се обадя на баща ми и да го помоля да гледа песа тази вечер. — Понеже знаеше, че ще е трудно, ако не и невъзможно да задържи Велкро в къщата, докато всички други са на плажа, той се беше обадил на баща си още призори и го беше помолил да вземе кучката със себе си в магазина.

— Не вярвам да се бавим още много. — Кехлибаренокафявите й очи огледаха мястото. — Щеше да е хубаво да знаем къде точно е открила костта, за да тръгнем точно оттам с надеждата да намерим останалата част от скелета.

— Ако трупът е наистина на някой удавник, животните сигурно са разпръснали отдавна всичко.

— Каква оптимистична мисъл — промърмори тя. — Обаче си прав. Само че обикновено черепът първи се отделя от целия скелет. А той е доста голям, за да го отнесе животно. Така че имаме някакъв шанс да намерим нещо полезно.

— Ти си знаеш работата.

И той вече беше чул за черепа, понеже още рано сутринта позвъни на Куин Маккейд, стар приятел от спецчастите. Куин, бивш снайперист, сега беше женен за бивша специална агентка от ФБР.

Сакс искаше да говори с Кейт Маккейд не защото нямаше вяра в професионалните умения на Кара. Просто не беше сигурен доколко тя ще иска да сподели с него информация по случая. А след като костта така или иначе беше на негова земя, Сакс смяташе, че има личен интерес историята да се разплете докрай.

— От полицията в Оушънсайд ме пратиха на курс в академията на ФБР. Понаучих това-онова.

— Сигурен съм, че си завършила курса с пълно отличие.

Тя се усмихна с очи на тези думи.

— Е, разбира се.

Над океана се разнесе тътен от далечна гръмотевица.

— Идва буря — отбеляза тя. — Точно това ни трябва — Изправи се, хвърли използваната хартиена чиния и салфетката в кошчето. — Хайде на работа — извика към останалите.

Някои не бяха особено ентусиазирани. Когато пристигнаха сутринта, всички бяха бодри, свежи и развълнувани като деца на първата си скаутска експедиция. Обаче сега, часове по-късно, без да бяха открили поне една костичка след толкова усилия, ентусиазмът видимо се беше стопил.

Ситуацията рязко се промени десетина минута по-късно, когато един голобрад заместник-шериф, който според Сакс не изглеждаше достатъчно голям, за да има шофьорска книжка, дотича развълнувано при Кара.

— Трябва да дойдеш, шерифе! — каза той с такова изражение на лицето, че страшно заприлича на Велкро. Ако имаше опашка, младокът щеше да я върти тъй силно, че да изрови дупка в пясъка.

Без да обръща внимание на инструкциите на Кара да си остане на мястото, Сакс ги последва към пълната с миди пещера, която приливите бяха издълбали в камъка на скалата.

— Ето те, значи, и теб! — възкликна Кара, когато тримата едновременно видяха полузарития в пясъка човешки череп.

Сакс винаги си беше падал по нежната част и беше виждал какви ли не жени в живота си. Но не беше срещал такава като Кара Конуей, която в момента се взираше в тъмните очни кухини на отдавна избелелия череп със счупени зъби със същото възхищение, с което друга жена би разглеждала блестяща диамантена гривна.

Определено трябва да внимавам, напомни си той, когато отблясъците от светналите й очи го жегнаха първо в сърцето, а после усети топлината им чак в слабините си.